Майкъл Джексън в Москва, 1993 г.

Самвел Гаспаров е руски кинорежисьор и продуцент, чиято мечта е била да отвори руския шоубизнес към големите имена на съвременната поп музика. Той е причината за концерта на Майкъл Джексън в Москва през 1993 година. Ето неговия разказ за случилото се, разказ, който разкрива много както за руския шоубизнес, така и за личността на Майкъл Джексън.
Пускам го, защото историята е чудесна и показателна за човека Майкъл Джексън. Нека кажем една добра дума и за човека, освен за изпълнителя.

„…През 1993 година реших да организирам първия концерт на Майкъл Джексън в Москва. Какво ли не написаха тогава за мен! Всичките така наречени дейци на шоубизнеса се изправиха на главите си, когато разбраха, че никому неизвестен в техните среди режисьор и продуцент е успял да уговори звездата да дойде в Москва.
А всичко се получи съвсем случайно, когато през 1992-ра работих в Румъния, се запознах с продуцента на певеца Марсел Авраам.
Не вярвах, че нещо ще се получи, но всичко се завъртя на бесни обороти – тогава още не предполагах как заради Майкъл Джексън ще загубя огромна сума и ще си завъдя врагове сред бандюгите на родния шоу бизнес. Започна масирана атака в пресата. Обвиняваха ме в седемте смъртни гряха – ту бях царя на нелегалния алкохол, който организира всичко, за да продава водка на стадиона; ту че в Москва ще дойде не Майкъл Джексън, а негов двойник. Около касите стояха „верни” хора и обясняваха, че всички билети са продадени. А когато певецът най-накрая пристигна в Русия „доброжелатели” съобщиха в милицията, че свитата му пренася наркотици. Претърсиха ги – нямаше нищо. След това още едно позвъняване – анонимен сигнал за бомба. И докато Джексън чакаше зад кулисите, на входовете се появиха хора с мегафони и започнаха да крещят „концертът се отменя!”. Като за капак заваля проливен дъжд. Тук вече Майкъл излезе от кожата си и заяви:
„На такъв дъжд няма да пея!”…
Разбирах, че губя всичко, но парите вече не ме вълнуваха – исках да направя този концерт, да победя! И тогава в най-голямата суматоха към мен се приближи някаква жена и ми подаде огромен портрет на Джексън, доста зле нарисуван:
„Моята дъщеря го направи. Тя не вижда почти нищо, но има мечта – да има автограф. Можете ли да ми помогнете?”
Едва не заплаках – взех рисунката и се приближих до Майкъл Джексън. В началото той даже не разбра какво искам от него, а след това едва не се лиши от дар слово:
„Вие сте луд!. Концертът ви се проваля, а ми идвате с някаква си рисунка!”
Тогава на мен нервите ми не издържаха:
„Пука ми за вашия концерт! Пука ми за целия свят! Може пък утре да стане чудо и от щастие, че неговия кумир се е разписал върху рисунката, детето прогледне?!”
В този момент него сякаш го подмениха.
Тогава „доброжелателите” пратиха и тежката артилерия. Дойде „пророчицата” Джуна да го предупреди, че този ден, 15 септември, е „денят на неговия дявол” и ако излезне на сцената ще си счупи гръбнака…
„Днес аз ще пея! Само кажете на чистачките да попиват постоянно водата върху сцената, защото иначе няма да мога да направя лунната походка” – каза той. Единственото, което продължи го притесняваше, бе полупразния стадион – бяха продадени много малко билети. Тогава отворихме вратите и казахме всички фенове да влизат. Когато видя как тълпата нахлу, Джексън стана и тръгна към сцената. В началото крачеше бавно като на каданс, но когато включиха високоговорителите и той запя, това беше най-щастливия миг в живота ми. От една страна разбирах, че съм разорен, но от друга – бях победил.
Майкъл Джексън изпълни цялата си програма, но аз не останах на концерта – нервите ми бяха опънати до скъсване. Някой ми подаде бутилка водка, пих направо от нея и се качих на колата. Когато разказах на жена си, че съм изгубил един милион долара, тя само ми каза: „Парите не са най-главното. Ти си свърши работата, а това струва по-скъпо!”

Мина ми най-тежкият изпит за сесията – съвременна българска литература.
Този семестър ни преподаваше Божидар Кунчев. Първото, което всеки студент, който го е срещал, се сеща за него е тоталната му обсебеност от Атанас Далчев. Вкъщи си има записан гласа му, книжки с посвещения от Далчев, картичка от Далчев, картина на Шартърската катедрала (заради „Ангелът на Шартър”) и т.н. и т.н. Не харесвам поезията на Далчев от ученичка – не защото е лош поет, а просто защото не ми понася типът мислене и типът изразяване най-вече в първия му период. От втория имам дори любими стихотворения – „Ангелът на Шартър”, „Надпис”, „Родина”. Но цялата отчаяност, омраза към хората, безсмислие на всичко, депресия и т.н. от „Повест”, „Дяволско” и други просто не ми понесе. Нали уж всеки има право на вкус?? Знам ги, чела съм ги, писала съм за тях, но… ъххх, ненавиждам ги.
За съжаление се оказа, че преподавателят обича именно мрачността и отчаянието. Че вярва, че хората сме зли в сърцата си и затова светът е зъл, че сме изгубили всички ценности, че животът няма смисъл, че историята няма смисъл и т.н. и т.н. Ако при моята прекрасна учителка от гимназията Рашел Леви, чието преподаване надминаваше всякакви гимназиални учителки и не един и двама университетски преподаватели, често говорехме за любовта и свободата, при Кунчев говорехме за безсмислието и досадата от живота, за духовната нищета на човека. С апломб, непоносим за ничие ухо. Авторите се учеха според това кои е харесал и как е определил Далчев, какво е било отношението им към Далчев – ако някой се окажеше да е рекъл добра дума за Далчев, той веднага се оказваше „високо скроен естетически” и т.н. Ако Далчев беше казал нещо за някой автор, то то се цитираше няколко пъти на съответната лекция. Вадеше цитати от различни автори от контекста на стихотворенията и ги тълкуваше по ужасен начин, така че да се натъкмят към неговите разбирания (примерно, като четох стихосбирките на Борис Христов, той се оказа коренно различен от това, което ни се представи в лекцията). За всичко цитираше Далчев.
Кунчев яростно отричаше и порицаваше догматизма на комунистите – и с пълно право, – но сам градеше свой далчевистки догматизъм, отричащ всеки, който не е страдал по някакъв начин от тоталитарната машина и издигащ в култ всеки, който е имал проблеми с нея.
Постоянното мрачно наслагване на филантропство и негативизъм ме накара да пропусна част от лекциите, но отидох на поне половината, защото ми обясяваха от горните курсове, че държи на присъствия. Ненавиждах всяка лекция. На една, на която не съм била, разяснявал с подробности методи за изтезания от концлагери, вадене на нокти, рязане на гениталии и някакви други красиви дейности, при което най-съвестната, най-умна и най-редовна студентка на курса… си хванала нещата и излязла на средата на лекцията. По мое мнение, с пълно право.
След едносеместриална агония най-сетне лекциите свършиха и дойде време за изпит. 12 поета + 3-ма избираеми и 10 белетриста + 3-ма избираеми. Имаше, разбира се и такива учени в училище. За основното учене за изпита ми останаха точно три дни преди изпита, защото от 16-ти насам бях на изпити по компютърно-опосредствени комуникации, авторско право, теория на масовата комуникация (всъщност, най-обемните дисциплини от всичките ни изпити този семестър), а преди това предаване на курсови работи, ежеседмични реферати и обзори по съвременно книгоиздаване, редактиране на списания, на две от които имах нехванати грешки!
Прелетях над учените в училище по-бързичко, като си опреснявах наученото и допълвах от учебника на Светлозар Игов. Подлъгвайки се по формулировките в конспекта, обаче, започнах да уча литературни кръгове, литературни издания, литературни тенденции на съответните епохи и така си изгубих време за неща, които изобщо не ни питаха. В крайна сметка успях да се подготвя криво-ляво, като от писателите буквално не ми остана време за Светослав Минков и Чавдар Мутафов. От поетите най-слаби ми бяха Александър Вутимски и Александър Геров, като за Вутимски успях да попрочета повече, чакайки за изпит.
Та. Днес сутринта отивам пред кабинета на Кунчев и излиза първата колежка, червена като рак. Важно е да се отбележи, че тя е най-четящата от всички ни. Чела е повече книги, отколкото който и да е от нас е виждал в живота си. Умна, интелигентна, приказлива. Обожава да говори за литература. Ходеща библиотека. Само че като се опитала да си говори по въпросите (които знае), Кунчев я прекъсвал няколко пъти и се държал отвратително до такава степен, че тя си взела книжката и излетяла бясна без оценка. Оплака се набързо и си тръгна.
Осъзнахме, че ще е наистина тежък изпит.
Седяхме си и преговаряхме до последния момент, докато по-смелите влизаха. 11 човека минаха на изпит, от които скъса 8. После спрях да броя. Искал точни години на издаване на стосбирките/романите/сборниците с разкази, искал конкретни подробности и т.н. Ние се ужасявахме и преговаряхме като луди.
По едно време се поукроти и взе да изпитва спокойно и нормално. Появиха се и петици. Най-сетне се реших да вляза. Над главата на Кунчев ме посрещна портрет на Далчев. Типично.
Паднаха ми се Александър Геров и Светослав Минков.
Шах с пешката.
На другите им се паднаха Багряна, Вапцаров, Емилиян Станев, Гео Милев, Никола Фурнаджиев…
Не. Александър Геров и Светослав Минков!!!
(всъщност в случая “паднаха ми се” не е употребено в буквлалния смисъл на думата – Кунчев те поглежда, поглежда конспекта и той ти избира въпросите… )
Успях по чудо да изцедя от паметта си каквото ни беше говорил за Геров на лекция. Биографията ме спря да я разказвам. Заговорих несръчно и притеснено за основните проблеми (пардон, за частта от тях, която помнех), но той искаше конкретни имена на стихотворения. Къде ти ще ги помня като съм ги изчела април-май като сме го учили, а вчера съм минала сигурно максимум 2-3 на бърз ход и само са ми са се омешали с другите автори. Той се раздразни. „Геров е вторият по величие в българската поезия след Далчев, не мълчете, убедете ме в това!!”. Аз вече съвсем се шашнах и нищо не можех да кажа, всичко, което казах, го казах със заекване.
Минков. Едва си спомних какво съм чела някога за Минков и от Минков и какво съм преговаряла отпред. Заговорих неуверено и разбъркано за проблемите в произведенията му, за сатирите и т.н. Някои неща казах по три пъти, други просто забравих да кажа. Въобще, пълна скръб. А той не се държа лошо, не ме прекъсваше, напротив, изслуша ме, но не чу кой знае каква информация от мен – или поне не в приемлив вид.
„Добре, кой белетрист сте учила?” – въпрос сигнал, че наистина съм се изложила. Райнов, Константинов, Марков, Петров… Можех да му говоря подробно и в детайли за „Между пустинята и живота”, не толкова детайлно, но все пак прилично за „Кръв”, или пък за „Репортажите”, които вчера бях чела до посред нощ, за „Хайка за вълци”…
Но не си спомних нито едно име. Осъзнах, че буквално не знам кои са авторите от конспекта ми. Затворих очи. Нито едно име. Изплува само името на другия белетрист, който не знаех и за който преди малко се молех да не ми се падне – Чавдар Мутафов. Трябваше да посоча все някого, преди да ме изгони. Посочих него. Заговорих за „Дилетант” – не бях чела книгата, бях чела само за нея, а отпред я бяхме обсъждали. Резултатът – пълна скръб от разбъркани думи със съмнителна достоверност. Той ме пита за колко съм според мен. Като казах три не вярвах, че ще ми се случи.
И – о, чудо!! Той написа тройката:)))) После обаче ми се скара, че нямало за кога да имам време да ги чета щом сега съм нямала, как като съм се омъжела и съм народила деца тогава ли съм щяла да седна да чета. После ме попита Байкалското езеро ли е най-голямото рилско езеро, аз го зяпнах и той ми се изхили високомерно и обясни на колегите как това пишели кандидат-студентите в днешно време. После ми връчи книжката със снизхождение и с думите „Със здраве!”.
Излязох със смесени чувства – хем бях неистово щастлива, че няма да се явявам пак и че няма повече да виждам Кунчев и да слушам за Далчев, хем ми беше тягостно, че така съм се изложила и че съм направила впечатление на пълната куха лейка, дето и тя не знае защо учи. Този човек е от онези, които ти внушават не с думи, а с държанието си как ако не си чел нещо, значи си тъп. Ами, не мисля, че съм тъпа. Просто не мога всичко да изчета и всичко да направя едновременно. Но това не ми помага особено.
И сега хем съм щастлива, хем ми е гадно. Някой ден ще изчета тия книги. Ден, в който не съм в сесия, нямам няколко висящи курсови и домашни работи, нито пък редакции с изтичащ срок. Този ден ще дойде в края на сесията, но пък не мисля, че ще ми се чете точно „Диалетант” след нея. Така че явно ще си остана тъпа.
Но фактът си е факт – по-ужасната част от сесията мина, вече имам четири шестици и една тройка в книжката, чакам оценки от два изпита и ми остават още два за полагане. Има светлина в края на тунела.

- Ужасно горещо е. Непоносимо горещо. Като температурата се вдигне над 30 градуса ми е горещо, когато стане над 35 направо не съм на себе си. Мразя да ми е горещо.
- Най-гадно се боледува през лятото. През всеки сезон е гадно, разбира се, но когато навън е топло е още по-нетърпимо. Миналият юли имах един грип с 40-градусова температура, навън 30-35, въобще прелест. Сега пак успях да се поразболея (за първи път оттогава), ама и без да стигна 40 е гадно.
- Сесия. И то лятната. Тоест, с повече и по-тежки изпити, за които трябва да учиш, докато мозъкът ти е размекнат от жега, а после да ги полагаш в просторни иначе аудитории, които да ти се струват като мънички сгорещени консервени кутии.
- Ремонтите и строежите. Всяка година се къртят стени, сменят дограми, слагат уплътнения, оправят покриви, дострояват блокове, разбиват улици и всичко това едновременно като по правило строителите прекарват повече време в сладки шумни приказки, отколкото в работа, улицата е покрита с прах и всякакви строителни отпадъци, а шумът е невъобразим.
- Насекоми. Всякакви. Колонии летящи мравки, хапещи комари, оси и други симпатяги, които в малкото по-хладни минути човек като отвори да проветри се изсипват и настаняват трайно.
Обичам на лятото това, че е отпускарско време и човек може за иде на море или планина, но на българското море по правило е още по-горещо, мръсно, населено, бетонирано и насекомно, та ако не можеш да се изръсиш за Гърция или Турция, рискуваш да се върнеш от почивката изхапан и изтощен. Затова пък на планина е чудесно, хладно и прекрасно. Трябва да мрънкам Веско или Веси (а защо не и двамата) за една хубава разходка на Витоша след сесията. Веско и без това ми е обещал от миналата година по това време^^ Докато стигна до пътуване извън София, поне на Витоша да се порадвам.
На някой да му се ходи на Витоша след 10-ти юли?
Но докато стигна до момента с излизането от София, сигурно ще минат месеци. Горещи летни месеци.

п.п. Някой ако има проблеми с хлебарки и/или летящи мравки, миналата година ей тия ги извикахме и още нямаме нови колонии. Горещо препоръчвам!

Приключиха ми лекциите по авторско право и като примерна студентка (да, бе) седнах да умувам над тях. И се сблъсках с едно интересно противоречие в законодателството ни, което не мога да не споделя.
Авторското право се дели на неимуществено и имуществено. Неимущественото е правото на автора да постави името под произведението си и да не се изменя произведението без негово съгласие. Неимущественото право е вечно, докато имущественото – до 70 години след смъртта на автора. То е правото да се възпроизвежда, разгласява, представя публично произведението, както и правото на автора да му се заплати всяко едно ползване на произведението.
Нарушаването на аторското право е три вида – плагиатство, пиратство (или още контрафакция) и псевдоавторство.
Пиратството нарушава имуществените права на автора – някой взима произведението и започва да го разпространява без разрешение на автора и без да му плаща – примерно на Замунда се пуска филм, теглиш го и ставаш сийдър (автоматично като сийдър и ти си пират).
Плагиатството е, когато не просто се вземе дадено произведение и започне да се разпространява, ами и човекът бъде така „любезен“ да си лепне името и да каже „мое е“. От колкото и страни да го гледам, това е по-голямо нарушение от пиратството, защото освен имуществените права, засяга и неимуществените права на автора, би трябвало да е двойно по-голяма нарушение, нали?? Псевдоавторството е горе-долу същото като плагиатството, само че този път нарушителят се възползва от служебното си положение, за да се прилепи като съавтор на произведение, в чието създаване няма пръст.
Законът, обаче, третира пиратството като по-голямо закононарушение, което трябва да се наказва по-строго, отколкото плагиатството и псевдоавторството. Ако за плагиатство и псевдоавторство се предвижда наказание до 2 години условна присъда или глоба между 100 и 300 лева, за пиратство наказанието е до 3 години ефективна присъда (като може да се издейства и условна) и (а не или) глоба от 1000 до 3000 лева.
Когато попитах защо в случая с по-малко нарушени права наказанието е по-тежко, се оказа, че това е така, защото големите филмови и музикални компании губят големи пари в България, която доскоро е била (или още е?) на първо или второ място в света по пиратство и от ЕС са ни натиснали да вземем мерки. Забележете, причината е голямата печалба на компанията, т.е. имуществените права на продуцентите, а не правата на самия автор, на човекът, изпод чиито ръце е излязло произведението. Тоест, ако аз реша да наруша нечие авторско право, по-разумно е да открадна на човека цялото произведение, да си напиша името отгоре, да се пофръцкам пред медиите колко гениално нещо съм сътворила, отколкото да го пусна безплатно в Интернет. Санкцията ще е по-малка!!
Този абсурд е показателен за стимулите на законотворците, които уж трябва да защитават правата на всички граждани.
Не е като да съм противник на авторското право – когато човек създаде нещо, трябва да получи и нещо срещу труда си. Най-малкото, признание, че е негов. Също и печалба от него. Но всичко си има граници. Едно е правото на авторски хонорар, друго е космическите печалби на Universal примерно да ни възпират от свободен достъп до филми, които вече си имат гигантските печалби от прожекциите по кината (не ми обяснявайте, че пиратството ще убие киното – ще го убие толкова, колкото видеотеките са го убили преди години) и от продажбите на копия (не ми обяснявайте, че пиратството ще убие и тях – невъзможно е, винаги има хора, които ще искат да си имат оригинално копие от нещо, включително и пирати) и да ни налагат подслушване на интернета и инсталиране на шпионски софтуер, който да ни следи какво има на компютрите, та да няма „пиратско съдържание“. При книгите пък случая е още по-смехотворен – онлайн библиотеките са препълнени с книги на всякакви езици, включително и български, но книжарниците продължават да си функционират пълноценно, нали?
Но явно наистина не само в България мисленето е такова. Съдейки по присъдите, които в Швеция са дали на четиримата админи на торент тракера ThePirateBay – $905,000 на всеки от четиримата и 1 година затвор – там положението е дори по-зле. Затова пък хората са си направили в отговор пиратска партия, която вече е трета по сила в страната им и се очаква да вземе доста места в Европарламента на изборите. Професор Манчев ни я даде за пример, но като начинание без очаквания за успех, защото за да променят драконовите мерки срещу пиратството в законодателството трябва да го променят на ниво ЕС, а това е непосилна задача. Не знам какво ще постигнат, но ако успеят да спрат превръщането на Интернет в един глобален Биг Брадър и всичките простотии с шпионските софтуери, постоянното подслушване и задържане на данни и прочее, пак ще е много и ще има за какво да сме им благодарни. Все пак основния аргумент за обигбрадъряването е именно борбата с пиратството, защо пък именно пирати да не успеят да спрат бляновете на Саркози и Миков. Защото между имуществените права на продуцентите и правата на всички потребители на Интернет за неприкосновеност на данните ненавлизане в личното пространство май съм по-загрижена за вторите.
И като споменах Миков, вижте юнакът какви ги върши със ЗЕС – тоя път вкарва проекта си за безконтролен шпионаж през задната врата с гриф “СЕКРЕТНО”. Неговата аргументация обикновено не е свързана с пиратство, а с организирана престъпност, преди време дори имаше изказване как с подслушване на Скайп ще може да пипне организираната престъпност. Симпатичен е, нали.

Този пост е отговор на провокацията на Богомил от вчерашната първа вечер на Дните на свободното слово в СУ. Беше чудесна лекция, чудесно начало на юбилейното издание на фестивала. Още информация за Дните можете да намерите тук.
Ето го и моето „изкрещяване“:

Неща, които не ми харесват…

Не ми харесва колко много хора са загубили вяра, че нещата у нас могат да се променят към по-добро. Че нещата по принцип могат да се променят към по-добро. Че нещо – каквото и да е – зависи от тях. Не ми харесва дистанцираността им и неразбирането, че единственият начин светът да стане по-добро място е ние да си го направим такова, а не да чакаме от някой друг. Защото някой друг няма.
Не ми харесва фразата

„Нищо не можеш да промениш“

Повече ми харесват думите на Ганди „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“. Не вярвам, че човекът е безгласно колелце в системата. Мисля, че при опит да бъде превърнат в такова той може и трябва да се възпротиви и това никога не е напразно.
Не ми харесва напоследък придобилата широка популярност фраза

„Ако изборите можеха да променят нещо, щяха да ги забранят“

Всъщност, поправям се, харесва ми и то много. Сама по себе си тя е доказателство, че идващите избори носят в себе си потенциала на промяната. Управляващите не могат да ги забранят напълно, защото имат нужда от фасадна демокрация, но за сметка на това пък положиха неимоверно много усилия да „забранят“ справедливото им провеждане. Като минем през промените на изборното законодателство в последния момент (тъй наречения мажоритарен елемент, вдигнатата бариера за коалициите, главоломното вдигане на депозитите за участие, цирковете по регистриране на Синята коалиция – сега ще видим на Зелените каква регистрация са подготвили… ) и стигнем до все по-упоритите слухове за предстояща масова фалшификация на вота. Приемем ли, че ако изборите могат да променят нещо, ще ги забранят, то трябва да приемем, че промяната чука на вратата и сме свидетели на отчаяните опити за противодействието й. Доколко ще са успешни те – зависи от кого? Познахте – пак само и единствено от нас, народът, върху когото се прилагат всички гениални решения на управниците ни.
Още нещо, което не ми харесва обаче, е месианството, което се проявява при някои от неапатичните хора.

„Ние сме единствената алтернатива на статуквото, ако не сте с нас, разпилявате силите и то ще победи“

Въпросните хора са доказали, че са някаква алтернатива на настоящите управляващи, но не са доказали, че са алтернатива на статуквото. Отричайки всеки, който прави опит да разкъса оковите на апатията, но не става непременно част от тяхната алтернатива, те наистина доказват себе си като част от статуквото.
Не ми харесва… Стига толкова с нехаресването. Харесва ми това, че има мислещи хора, за които никое от горните неща не важи и че тези хора хич не са толкова малко, колкото може би ви изглеждат на пръв поглед. Харесва ми, че отчаянието още не е претопило всички и че има надежда току-виж да стане обратното. Харесва ми, че имам възможността да пиша тези редове. Харесва ми и че докато ги пиша знам, че има хора, които мислят като мен.
Толкова. (:

Дните на свободното слово са една чудесна инициатива на факултетния студентски съвет на Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ, която се провежда всяка година през месец май в Ректората на Софийския университет. Това е петата, юбилейна година на фестивала и той ще бъде открит от лекция на Богомил Шопов и Константин Павлов-Комитата на тема „Свободата в мрежата. Протестът – онлайн и офлайн“. Участие ще вземат и журналисти, отразявали януарските протести.
Каня всички ви. Дните на свободното слово винаги са интересни, иниацитивите на Бого и Комитата също, така че имам големи очаквания за комбинацията. Да не говорим, че темата на Деня е чудесна и доста актуална. Събитието ще се проведе този понеделник 11-ти май от 19:00 ч. в 65-та аудитория на СУ. Тя се намира в южното крило, при затруднение можете да попитате и веднага ще ви упътят – по това време по коридорите винаги има хора и всички знаят местоположението на залата.
Повече информация за Дните и за тазгодишната им програма ще намерите в сайта им, както и в ей този пост в блога на Симо.
При Бого можете да прочетете повече конкретно за 11-ти: „Имаш право да НЕ мълчиш, всичко казано от теб, ще се използва от поколенията“, както и при Комитата.
Още:
Константин Павлов: Правото на протест и упражняването му е фундаментална човешка свобода
Богомил Шопов: Хората у нас не знаят правата си – едно интервю на Мила Дойчева.

Миналата година и аз дадох своя принос в организацията на Дните – с Невена бяхме кординатори на първия Ден – на свободата на словото в книгите. Гости ни бяха Рашел Леви (издала заедно със съпруга си Божидар Славов първия самиздат в България) и Христо Христов (журналист от „Дневник“ и писател) и се получи чудесна вечер, последвана от още чудесни вечери с екипа на предаването Ку-ку, единствения български режисьор с номинация за Оскар Златин Радев, фоторепортерът Надежда Чипева, блогърът Еленко Еленков.
Други гости на Дните от минали години са Мартин Карбовски, Бойко Станкушев, Елена Йончева, Гена Трайкова, Матю Брунвасер, Маргарита Михнева, Пламен Петков, редактори и репортери на „Господари на ефира” и др.

До петък имам да предам гигантска курсова работа, която за два дена упорито мъчение не докарах и до половината. Отделно от нея имам редактиране на две списания с краен срок понеделник. След това имам юридическо есе за сряда, което ще ми е ½ от годишната оценка (идея нямам как се пише юридическо есе!) После – готвене на представяне на книга по съвременна чуждестранна литература, евентуално готвене на курсовата и по съвременна българска литература, неизменните ежеседмични реферати по съвременно световно книгоиздаване, ходене на лекции и разучаване на AdobeInDesign, че до изпита по редакционно-издателски системи време не остана и още не знам и аз какво. А има още месец до сесията… представям си тогава какво ще настане.
Така че не питайте защо не пиша.

Най-сетне и аз имам партия, за която да гласувам не само на принципа „най-малкото зло“. Сигурно сте забязали щандовете, които периодично изникват на „Патриарх Евтимий“ и до езеро Ариана. В тези щандове се събират подписи за допускане на „Зелените“ до избори.
Кои са „Зелените“? Те са качествено нова партия, създадена от граждани, загрижени за състоянието на страната ни, натрупали опит в борбата с беззаконието в различни неправителствени организации и кампании за защита на природата и на човешките права. Учредени миналата година някъде по това време, те успяха да събират над 6 000 члена и да се регистрират като партия, както и да съберат от 16 март насам около 15 000 подписа, изискани от закона, за да се явят на избори. Проблем имат само с парите – създаден в последния момент с гласуваните тия дни промени в изборното законодателство – а именно депозитът за евроизбори да скочи от 15 000 на 50 000 лева, а за национални избори – от 20 000 на 50 000 лева – безпрецедентно високи суми за целия Европейски съюз. Изненада – никоя от познатите ни с управлението си партии няма проблем с парите. Имат го „Зелените“, които си нямат мутри зад гърба и сега събират сумите от членски внос и дарения от членовете си.
Та, да си дойда на думата.
Защо ще гласувам за „Зелените“?
На първо място, защото възгледите им съвпадат с моите. Те поставят на първо място като проблем защитата на природата и на човешките и гражданските права, както и реално демократизиране на държавата. И наистина го искат, а не го ползват за предизборен лозунг – действията на членовете на „Зелените“ досега го доказват. Както казах по-горе, много (повечето) от тях са активисти на различни неправителствени организации – „Зелени Балкани“, „За земята“, „Да спасим Иракли“, „Електронна граница“, UNECO и мн. др. Те са активисти от екопротестите, също са сред организаторите на петициите за защита на природата ни от посегателствата на мутрите. Освен това, бяха първата политическа партия, която с официална декларация подкрепи кампанията за дигитални човешки права „Свобода, а не страх“. Мъничката част от многото дейности на тези хора, до която аз съм се допряла. Откакто ги познавам, не са спрели да полагат усилия да направят България едно по-добро място за живот с всички средства, с които разполагат.
Мнозина посочват като основни техни недостатъци, че са идеалисти и че са неопитни в политиката. Според мен идеализмът е плюс. Видяхме с политици неидеалисти докъде я докарахме, време е да опитаме с идеалисти. С хора, които имат реална морална система, а не само на думи. С хора, които се интересуват от околните, а не само от собствения си келепир. Относно неопитността в политиката – да, това е недостатък и ще затрудни работата им, може да се превърне и в причина за грешки. Но това, което е плюс на тази неопитност е, че не са се омърсили, че не са част от никакви олигархични схеми, в каквито сега са впримчени всичките ни властници и че още не са пострадали от ефекта на Стълбата (дано идеализмът им ги предпази поне до някаква степен от това). С две думи, знам, че липсата на политически опит ще поражда проблеми, но ще са по-малки и по-решими от проблемите, породени от липса на всякакъв морал. Освен това, макар и да не са престояли в Парламента, членовете на тази партия са млади, енергични и  образовани хора, което според мен е предимство.
Още нещо много важно – „Зелените“ са партия на гражданите. Тя не е спусната отгоре. Тя е създадена от хора като вас и мен, открили в себе си вътрешната сила да се противопоставят на олигархията. Те разчитат само и единствено на подкрепата на гражданите, а не на мутрите и силните на деня. Те са отворени към гражданите за постоянен диалог, по-комуникативни са от всяка друга бългаска партия. Не случайно една от основните им кампании се казва „Да върнем държавата на гражданите“.
В България представителната демокрация не работи, защото народните представители представляват само себе си и мутрите, които и закрилят. Депутатът, логично, представлява този, с чиято подкрепа се ползва. В момента нашите управляващи се ползват от подкрепата на мутрите. „Зелените“ – само с подкрепата на гражданите. Затова от  биха излезли представители именно на тях, а не на поредната престъпна сила и затова смятам, че заслужават моя глас. Та, затова ще ги подкрепя. : )

Днес е Цветница. Честит празник на всички! Честит имен ден на именниците (специално Невена и Ками) – продължавайте да правите живота ни красив^^

Освен това, днес е Международният ден на авиацията и космонавтиката. На тази дата през 1961 г. Юрий Гагарин е излетял и направил с кораба “Восток” една обиколка около Земята, превръщайки се в първия човек, пътувал в Космоса.
Поздравявам всички и по двата повода с тази прекрасна песен!