Знаете ли, цялата история с инициативата „Свобода, а не страх”, всичките ми разговори с приятели и познати за нея, цялото четене на форуми, блогове и т.н. – всичко това ме постави пред един доста сериозен въпрос. Въпрос по-скоро от философско естество. А именно за една пропаст, огромна пропаст между хората, на която не просто се натъкнах. Пропаст в мисленето. Хората по принцип си мислят различно за различните неща и това е нормално и правилно – ако бяхме еднакви, светът щеше да е доста скучно място за живеене. Но относно проблема със свободата в интернет, се получи едно твърде крайно разцепление на не просто противоположни мнения, а противоположни начини на мислене, напълно взаимоотричащи се. Имам около себе си предостатъчно хора и от двата вида. За едните това да ти навлязат в личното пространство до такава степен, до каквато е на път да стане (че и до по-малка) е недопустимо, престъпно, отвратително. За другите е нещо нормално, което няма как да ги развълнува, защото „нищо не крият“ и „не са застрашени“. Най-интересното е, че нито едната страна не може да разбере мисленето на другата. Колкото и опити да прави. Яма. Пропаст!
Аз съм същата. Многократно се опитвам да вляза в логиката на начина на мислене „мен не ми пречи“ и „нали нямам какво да крия, какво ще ми направят“. И… не мога. Това си е моят живот, по дяволите, моята кореспонденция, моето ровене в Интернет, моите телефонни разговори с моите приятели. Да, няма да ме осъдят за това, че нормално си живея наред с още 8 милиона, ест, но… ще са там, дето не им е работата. Стил Биг Брадър. Биг Брадър, от който няма излизане, завинаги. Ами не ми допада идеята. Дори да пренебрегнем опасенията за кофти последствия от настъпващото следене – като злоупотреби (с какво не се злоупотребява у нас… ), репресии, ограничаване на свободата на словото (което вече се прави) – дори да решим, че живеем в един идеален свят със съвестни полицаи и управници-ангели… не ми допада идеята.
Като частен пример – един мой много близък приятел – умен, интелигентен, четящ, мислещ човек – не може да осъзнае къде, по дяволите, е проблемът, че ще го следят. Да, ще знаят с кого си общува и къде влиза, къде се намира с телефона си и т.н. И? Приема го толкова спокойно, толкова безразлично и въпреки че се опита да разбере защо това ми пречи, не успя. Не от злонамереност, не от досада, не от безразличие към мнението ми. Опита. Дискутирахме го дълго. И накрая просто разбрахме, че няма смисъл да говорим повече за това, защото не можем да прескочим пропастта между мненията си. Той остана все така непроумяващ проблема, а аз все така непроумяваща спокойствието му.
Същият този приятел учи психология и наскоро ми разказа вдъхновено за една лекция по естетика, в която им говорили за книга (за съжаление не знам името й) за човек, лежал в концлагер. Описани мъченията му и накрая – как се завърнал у дома при семейството си. Един съсипан човек с разбит живот. Той разказал, че не са виновни само и единствено мъчителите му. Че били хиляда мъже пленници, чакащи на стройна опашка през първия ден за медицински преглед. Че той можел във всеки един момент да се разбунтува, сам или с всички заедно, да се опита да се спаси или да го убият, но да се сложи край на кошмара. И въпреки това, той послушно правел всяка следваща крачка към кабинета. Крачка след крачка. И изводът на книгата, казала преподавателката, е че всеки от нас решава какви крачки да направи или да не направи.
За мен аналогията е очеизбождаща. Той обаче изобщо не направи връзката, въпреки че няколко минути по-рано бяхме говорили за събирането на данни. Защото за него връзка няма.
Умът на хората е нещо необяснимо.
За пропастта
октомври 23, 2008 от Selene
Аз пък имам какво да крия! Не приемам за нормално и естествено някой, когото сама не съм допуснала, да се рови в съкровени за мен неща.
И, да, наистина не разбирам противоположната позиция. Дори съм склонна да вярвам, че това е поза, демонстрация на непукизъм. Защото няма никаква гаранция (даже напротив), че ей така, просто събирайки данни, разполагайки с правото да ме наблюдава и подслушва, този, Вездесъщият, няма да реши да се намеси в живота и в съдбата ми.
Никога няма да забравя един филм, в който жена, изтезавана в концлагер, години по-късно пита мъчителя си: „ЗАЩО?“ И той отговори искрено и не без разкаяние, че човек се опиянява от властта, която има над другия, че усещането е несравнимо и сам не съзнаваш как се увличаш, как се самозабравяш…
Властимащите винаги ще злоупотребяват с нея. Така сме устроени.
Не пропасти, а бездни направо. И не е лошо. Такъв е светът. Знаеш мнението ми за подслушването и т.н., няма да казвам пак че съм против агресията на властта — темата ти е за друго.
Сещам се нещо — преди няколко години, когато Ричард Столман беше в България, едно от момчетата от линукс-компанията ни беше един от тези, които прекараха малко време с него. И му задал въпроса „Защо хората бягат от свободата, защо не я разпознават? Защо дори когато им се дава в ръцете, те пак се обръщат и остават зависими?“ А Столман замислено и тъжно поклатил глава и казал „Не знам, и аз това се питам през всичките тия години“.
Това е само пример. Има безброй примери, платоновият мит за пещерата е класика в жанра, например. Аз не се смятам за по-мислил по въпроса от Столман, разбира се, но бих казал, че знам защо е. Хората просто не искат да са свободни. Толкова е просто. Нежелание.
Хората не искат да са свободни, не искат да са щастливи, не искат да са весели, не искат да обичат и не искат да има мир. Защо?… Това вече не зная. Може би защото искат да нямат всички тия неща и да могат да се стремят към тях. Или поне да се самозаблуждават, че се стремят.
Но си права, луда работа. И да, действа отрезвяващо, ако го забележиш. Лудостта е и в това, че като забележиш този абсурд, другите просто го подминават. Пропасти, както казваш. Бе бездни направо… 😉
@shiona – ъхъ. Напълно съм съгласна с теб. Ако можеха повече хора да осъзнаят ефекта на властта, щеше да е чудно…
@turin – според мен причината не е нужда от стремеж. А липса на стремеж. Неразбиране какво е свободата и ако я има човек за какво би му била, каква полза би имал от нея. Защото, за да имаш нужда да се стремиш към определено нещо, ти трябва да оценяваш, че то си струва стремежа, нали? А оцениш ли го, няма да махнеш с лека ръка и да го отречеш.
Наистина е отрезвяващо, но и ужасяващо. Доста при това…
Ерих Фром в книгата си “Бягство от свободата” развива тезата, че хората на практика се страхуват от свободата, защото тя е своеобразно бреме. Да си свободен означава да носиш отговорност за действията си, означава да признаеш, че сам правиш своя избор и съответно да поемеш вината за грешките си, което е непосилно за много от нас. В такъв смисъл липсата на избор носи облекчение от това сами да вземаме решения.
Когато надникнеш в бездната… има опасност да паднеш.
[…] от свободата Posted on октомври 28th, 2008 in Uncategorized Ето една препратка, която си заслужава времето да я прочетете. […]
🙂 , тук прочетох страхотни неща , опредено ще следя темата. Но си мисля , че точно там е проглема нещата се изчерпват и за много хора стават безинтересни. Казват си „няма смисъл – прекалено малко хора разбират какво казвам :)“. Срам ме е да си призная , в моя кръг от приятели (познати) малко хора ще разберат написаното , а какво остава се замислят над него. На 23 сам .
Аз съм човек от бизнеса (над 500 служители). Въпреки това смятъм, че няма проблем някой да може да провери с кого съм си писъл и с кого съм разговарял. Системата ни за корпоративна поща е така направена, че всички от администрацията ни виждат всички писма, които са към/от дадени клиенти. Понякога четат писма, които не им влизат в работата, но не считам това за проблем.
За мен, проблемът е в несиметричността – ако правителството има информация за моята кореспонденция, то и аз искам да имам информация за кореспонденцията на правителството.
С други думи предпочитам да играя бридж с открити карти, отколкото покер без сваляне;)
Според мен, обаче да се събира детайлна информация за дейността на човек в Интернет е глупаво, защото при толкова зомбирани компютри (вируси/троянски коне), надежността на тази информация е много малка.
Иначе, бих приветсвал инициативи, които да направят по-публична дейността на хората и особено на фирмите. За съжаление нещата отиват в обратна посока. Преди, макар и да нямаше електронен „търговски регистър“, всеки можеше лесно да провери юридическото състояние на дадена фирма в системи като Апис и Дакси. Сега, след като държавата плати на Сименс за направата на този регистър, се оказа, че той е много по-трудно достъпен от предишните фирмени решения. Наместо да сложат едно XML api, така, че регистърът да е достъпен от всякакви софтуерни приложения, те са сложили куп ограничения и една гадна капча, която трябва да попълвате за всяка справка. На всичко отгоре продават базата с данни за 10000 лв. Нищо чудно някой да продава бази с данни за телефонните обаждания на дадена фирма…
Аз пък не виждам причина „свобода“ да се употребява вместо „анонимност“ в почти всички статия срещу онази европейска директива.
Аз, честно казано, не знам още какво мисля за директивата.
Но това, че някой знае с кого съм си говорила или от кого съм получила mail, не ме прави по-малко свободна?
Някой беше споменал по-горе за „Бягство от свободата“ и нежеланието да правим свободен избор.
Аз лично гледам да не правя избори, които не бих показала спокойно на целия свят – не по-лош критерий от много други. 🙂
@Милен
Едно е корпоративната поща, друго е личната. И зависи кой я чете 🙂 Защото ако я чете някаква агенция като ДАНС, която после реши да продаде тази информация на конкуренцията, какво правим?
Проба №3:
Въпросът не е чак толкова пространен, че да бъде означен като философски (освен доколкото всички въпроси са в крайна сметка И философски).
Нещата в случая се свеждат до елементарна логика и известна способност за наблюдение над социалните явления.
Но преди да изложа вкратце същността, едно малко отклонение. На блога на dzver – http://dzver.com/blog/?p=1514 – се получи интересна дискусия със силен информативен заряд. Един от коментиралите дописката за проявата обосновано твърдеше, че тоталното наблюдение в Интернет е една химера. Обяснението за незапознатите изглежда сложно (но сами може да проследите разговора по горната препратка). Аз обаче имам две забележки, които не съм споделил там:
1)Идеята съществува, въпрос на време е технологията да я настигне;
2)Не е от съществено значение да следиш ВСИЧКИ хора, далеч по-важно е да следиш КОГОТО ТИ ИСКАШ, стига да имаш одобрението на обществото (към момента такова си съществува).
И така, имаме следното (в разбъркан ред):
– възможност да се следят „интересни“ хора;
– обществено одобрение да се следят някои (или всички) хора;
– сложна (от широкомащабна обществена гледна точка) процедура по следенето;
– „разрешително“ за следене дадено само на определена институция;
– „обикновените“ хора „нямат“ какво да крият (това е стереотип, който се приема за удобна даденост)
– „необикновените“ хора се забелязват лесно по проявената от тях активност (това е факт)…
Със сигурност има и още предпоставки. Но изводите, които могат да се направят, не са чак толкова много. От прима виста се сещам за два и се отнасят за следене само на „необикновените“ хора:
1)“необикновените“ хора са престъпници, добре е (за цялото общество) да се държат под око;
2)“необикновените“ хора са обществено ангажирани с кауза, която е неудобна на настоящата власт.
Първият случай е ясен – престъпници, събиране на факти, съд, затвор (идилия).
Вторият случай е по-интересен (и по-сложен, поради което обществеността е склонна да „не го вижда“ – тук е „пропастта“). Неудобни на властта хора могат лесно да бъдат оклеветени с изопачена, извадена от контекст или направо измислена информация (процедурата по събиране е сложна за обяснение, а също и правото върху тази информация приналдежи на определена институция). Резултатът – неутрализация на общественото (гражданското) движение, социална стагнация – висша цел за (почти) всяка власт.
P.S. Дано е станало ясно какво мисля по въпроса. Ако не е, питайте 🙂
Понякога се чувствам обезверен, после идва обратът и така.Като цяло реалноста не ме прави много обнадежден, но се надявам…..и правя каквото мога и мисля за правилно.
Страхотен блог.
Когато прочетох тази статия и първите коментари преди време, си казах че ще отделя време за размисъл и непремено ще я коментирам. Изпитах уважение към авторите и на статията и на някои от коментарите.
Решенията, отговорни за живота и смъртта на дадена идея, човек или бизнес начинание, често се основават на анахронично, подвеждащо, неточно или направо погрешно знание. В днешно време компютърът, Интернет, новата хипермедийна среда, специалните ефекти и други нови инструменти улесняват онлайн измамата и фалшификацията, а голяма маса невинно, но просто непроверено и неистинско знание бързо изпълва уебстраниците и вследствие от това въпроси, някога били монопол на философи, теолози и епистемолози, тормозят вземащите решения във всички области. Всяко преместване на риска, всяко решение да се купува или не, да се инвестира или не, да се аутсорства или да се инсорства, да се остане в играта или не, да се наемат или съкратят работници, да се търси партньор или не, да се заеме ли гражданска позиция или не, да се осъзнае ли какво е свобода или не, (след осъзнаването) да се бори ли за нея или не, се основава на потоци от данни, информация и знание. Как в тази ситуация можем да знаем къде е истината?
Съществуват най-малко шест конкуриращи се и несъмнено най-разпродтранени критерия, благодарение на които вземаме решение дали нещо е вярно или не.
Съществена част от това, което наричаме истина, приемаме за вярно по силата на консенсуса. Общоприетата мъдрост. Всеки „знае“, че „нещото“ е вярно, следователно то трябва да е истина. Възприемаме я от семейството, приятелите, партньорите, обкръжаващата култура, често без да помислим добре върху нея. Тя символизира „Zeitgeist“ на стадното начало. Да се върви с тълпата не изисква мислене, а и стадната истина е примамливо комфортна. Ако тя се окаже лъжа, човека не изглежда глупаво. Нали всички са вярвали в нея. Дори и интелигентните хора. Катастрофите предизвикани от нея не са ограничени единствено в сферата на икономиката. Била е причина за много лични драми.
Съгласуваността е критерий основаващ се на допускането, че щом един факт се „съгласува“ с други, смятани за истини, той също трябва да е истинен. Следователи, адвокати и съдилища разглеждат безусловно съгласуваността на показанията като основно доказателство за надеждност. В икономиката този критерий има особено значение, дори когато най-вероятно става дума за съгласувана неистина. Когато екип от одитори ревизира дадена фирма, първото нещо, което се следи, са противоречията в сметките между записите и транзакциите.
В ежедневието ни голяма част от възприетата истина се основава на авторитета. Светски или божествен. Във финансовата сфера всички следят внимателно какво прави някой милиардер, а за други щом нещо пише в Библията или Корана, то трябва да е вярно. Авторитетът е върховен аргумент. Той може да се олицетворява от аятолах, от Ватикана, от медии. Абсурдно авторитет се приписва на медийни знаменитости, изпълнителни директори на водещи компании, артисти, певци и др. и рядко проверяваме по надежден начин действителните способности на даден авторитет, разчитайки на имиджа, който му носи неговата титла, диплома или който му приписва някоя „акредитационна“ агенция и става така, че се прекланяме пред авторитета, удостоверяващ авторитета. Той често може да бъде споделен и поделен.
Интересна е истината основана на „мистично откровение“. Не се нуждае от доказателства защото „просто съществува“!
Тест за истинност е и времето. Дълготрайността. Издържала ли е изпитанието на времето. Тук авторитетът е един неопределен сегмент от времето, наречен минало и свалянето му от пиедестала на неоспоримост е нелека задача.
Науката е критерий различаващ се от изброените защото сам се основава на строга проверка. Тя е сбор от факти. Процес на проверка на идеи, подлежащи на проверка по принцип, на истинност и на фалшификация. Защо обаче най-малко разчитаме на него, а вземаме решения на емоционално продиктувана основа? От всички наши ежедневни бизнес и лични решения, научно обоснованите са пренебрежимо малко. Не правим научен тест за да се сприятелим, влюбим, вземем дамашен любимец, гледаме филм или купим книга, кола или къща. В преобладаващия брой от случаите, вземането на решение е било продиктувано от емоционални подбуди. Картината е такава не само от индивидуална гледна точка. По подобен начин „мислят“ цели нации, етноси и култури. Почвата е благодатна и дава възможност за непрекъснати опити за дискредитирането на нучния филтър. В днешно време за вземането на добро решение е необходимо толкова много знание, че само интелигентните хора знаят какво не знаят.
Много компании, политически партии, религиозни движения, правителства и други групи се опитват да ни манипулират, акцентирайки върху различни филтри за истина. Истинният профил на дадено общество непосредствено влияе върху типа и обема на богатството. Има отношение към количектвото пари, отделяни за религиозни храмове или библиотеки. Той формира представата ни за справедливост, характера на правосъдната система, тежестта на традицията и степента на съпротива срещу промяната. В крайна сметка изборът на филтър за истина определя скоростта, с която хората натрупват знание и просперитет. Благодарение на него ще можем непрекъснато да повишаваме жизнения си стандарт.
Да не си помислите, че съм много умен. Нищо подобно. Просто чета това, което много по-умни хора, много преди мен са разбрали и трансформирали в знание, и което моята ценностна система не отхвърля. Адски невъзпитано от моя страна, щеше да бъде да пренебрегна направените от тях усилия, любезно да ми дадат наготово своето знание. Дааа, дълбока вода, пропаст, бездна! Така е. Един древногръцки мислител е казал, че най-голямото зло е невежеството. Не знам за Вас, но аз лично съм съгласен с него.