За пропастта

Знаете ли, цялата история с инициативата „Свобода, а не страх”, всичките ми разговори с приятели и познати за нея, цялото четене на форуми, блогове и т.н. – всичко това ме постави пред един доста сериозен въпрос. Въпрос по-скоро от философско естество. А именно за една пропаст, огромна пропаст между хората, на която не просто се натъкнах. Пропаст в мисленето. Хората по принцип си мислят различно за различните неща и това е нормално и правилно – ако бяхме еднакви, светът щеше да е доста скучно място за живеене. Но относно проблема със свободата в интернет, се получи едно твърде крайно разцепление на не просто противоположни мнения, а противоположни начини на мислене, напълно взаимоотричащи се. Имам около себе си предостатъчно хора и от двата вида. За едните това да ти навлязат в личното пространство до такава степен, до каквато е на път да стане (че и до по-малка) е недопустимо, престъпно, отвратително. За другите е нещо нормално, което няма как да ги развълнува, защото „нищо не крият“ и „не са застрашени“. Най-интересното е, че нито едната страна не може да разбере мисленето на другата. Колкото и опити да прави. Яма. Пропаст!
Аз съм същата. Многократно се опитвам да вляза в логиката на начина на мислене „мен не ми пречи“ и „нали нямам какво да крия, какво ще ми направят“. И… не мога. Това си е моят живот, по дяволите, моята кореспонденция, моето ровене в Интернет, моите телефонни разговори с моите приятели. Да, няма да ме осъдят за това, че нормално си живея наред с още 8 милиона, ест, но… ще са там, дето не им е работата. Стил Биг Брадър. Биг Брадър, от който няма излизане, завинаги. Ами не ми допада идеята. Дори да пренебрегнем опасенията за кофти последствия от настъпващото следене – като злоупотреби (с какво не се злоупотребява у нас… ), репресии, ограничаване на свободата на словото (което вече се прави) – дори да решим, че живеем в един идеален свят със съвестни полицаи и управници-ангели… не ми допада идеята.
Като частен пример – един мой много близък приятел – умен, интелигентен, четящ, мислещ човек – не може да осъзнае къде, по дяволите, е проблемът, че ще го следят. Да, ще знаят с кого си общува и къде влиза, къде се намира с телефона си и т.н. И? Приема го толкова спокойно, толкова безразлично и въпреки че се опита да разбере защо това ми пречи, не успя. Не от злонамереност, не от досада, не от безразличие към мнението ми. Опита. Дискутирахме го дълго. И накрая просто разбрахме, че няма смисъл да говорим повече за това, защото не можем да прескочим пропастта между мненията си. Той остана все така непроумяващ проблема, а аз все така непроумяваща спокойствието му.
Същият този приятел учи психология и наскоро ми разказа вдъхновено за една лекция по естетика, в която им говорили за книга (за съжаление не знам името й) за човек, лежал в концлагер. Описани мъченията му и накрая – как се завърнал у дома при семейството си. Един съсипан човек с разбит живот. Той разказал, че не са виновни само и единствено мъчителите му. Че били хиляда мъже пленници, чакащи на стройна опашка през първия ден за медицински преглед. Че той можел във всеки един момент да се разбунтува, сам или с всички заедно, да се опита да се спаси или да го убият, но да се сложи край на кошмара. И въпреки това, той послушно правел всяка следваща крачка към кабинета. Крачка след крачка. И изводът на книгата, казала преподавателката, е че всеки от нас решава какви крачки да направи или да не направи.
За мен аналогията е очеизбождаща. Той обаче изобщо не направи връзката, въпреки че няколко минути по-рано бяхме говорили за събирането на данни. Защото за него връзка няма.
Умът на хората е нещо необяснимо.