Около десет месеца след общоевропейския протест „Свобода, а не страх“…

Около десет месеца след провелия се в целия Европейски съюз протест „Свобода, а не страх“, какви неща все по-често ми правят лично на мен впечатление…
• Нямам достъп до повечето клипчета в Youtube, линкове към които ми пращат от други държави или си намирам сама в търсачката, защото не са available from your country. Същият проблем имат и останалите българи, разбира се.
• Информацията на всеки Интернет потребител в България вече законно се задържа и съхранява за целите на МВР и единствената последна преграда пред безпрепятствения достъп на службите – разрешението от съдия – е оспорвано тези дни от Цветан Цветанов от ГЕРБ, защото съдиите се бавели с месеци и това пречело на следствието. И вероятно предстоят още по-утежняващи положението изменения в закона.
• Подлезът на Ректората (откъдето минавам ежедневно) пък, който се ремонтира от месеци заради строежа на нова метроспирка, вече е към фаза привършване. Не само, че вътре е изпълнен с камери, ами и на самия тротоар отгоре първото, което човек вижда, е много як и много висок стълб с камери на него.
• На няколко места четох за изтриването на хиляди копия от „1984“ и „Фермата“ на Оруел от Amazon и не мога да не се замислям по същия начин като Мишел.
• Задължителните лични карти с биометрични данни чукат на вратата. Като гледам, в скоро време нищо чудно същото да заважи и за електронните карти за градски транспорт – пак чувам намеци, че на хартиените билети им изчита времето.

Днес бях до Перник и навръщане GSM апаратът ми се развали. Пак. Купих го преди около година, все още го изплащам и е в гаранционен срок още месеци напред. Развали ми се през май, беше на поправка четири седмици, през които ми бяха дали един ужасен апарат, май Samsung, прастар и отвратителен. След като най-сетне ми го върнаха, поработи няма и два месеца и днес отново същата работа. Докато се прибирах от гарата си помислих дали да не потърся монетен телефон, защото отчаяно се нуждаех да се обадя спешно. Разбира се, бързо се сетих, че такива не съществуват откакто бях дете. Търсих и часовник, защото нямах представа колко часа е. Вече няма абсолютно никакви часовници никъде. За какво са, като всеки си ги носи в джоба? А аз трябва да ходя на „Кукуш“ № 1, което е на майната си (без извинение за израза) и докъдето няма транспорт, за да се възмутят, че отново ги безпокоят със същия апарат, да не искат да ми дадат нов такъв същия модел и кой знае колко време да ми го оправят…. Усещам се, че съм прекалено свикнала да имам в себе си GSM и че просто не мога без него, при положение, че от всеки от нас се очаква да е непрекъснато на разположение за контакт. Чудя се тази технологизация, която доброволно приемаме заради редицата улеснения, няма ли да ни изиграе лоша шега в свят, в който все по-стабилно се слага ръка на всички комуникации.
И не. Не крия нищо. Нямам какво да крия. И да искам да имам тайни от държавата, няма какви да са. Единственият ми проблем с нея е, че не съм доволна от управлението й, но това си мнение не го крия, а напротив, чудя се как да й го натрапя. Ходя по протести без маски и качулки, подписвам петиции с трите си имена и т.н. И все пак, въпреки че нищо не крия, не мога и не мога да приема идеята да бъда постоянно наблюдавана. Самият факт да бъда постоянно наблюдавана ме отблъсква.

Read Full Post »

Идеалистите в България не се котират добре…

Всъщност, направо на тях се гледа с насмешка. В случая говоря за „Зелените“. И не изборните резултати са повод за този ми пост, а отношението към партията, което често срещам. Ще дам два примера.
На 15-ти излезе новина по bTV, че единствено партия „Зелените“ не са купували гласове на изборите. Как обаче се представя тази чудесна новина, с която би трябвало да се гордеем:

„Зелените“ със сигурност не са купували гласове. Може би защото са нямали пари горките, може би, защото са още млади хора, идеалисти. Може би защото не са се извратили достатъчно, но що е време, все напред е“, каза Теодор Дечев, зам.председател на ССИ.

Извод -> Политиците са лайна, Зелените са още малки, но ще порастнат, ще съберат пари и също ще станат лайна. Мерси, Дечев, мерси! Точно този начин на мислене ни докара до това дередже.

По-рано пък, на 6-ти юли, един от най-уважаваните (включително и от мен) български блогъри Комитата дръпна един следизборен пост, в който от на всички партии отдели най-много място на „Зелените“.

Зелените, о Зелените. Зелените взеха няколко много важни решения през 2009-та година. Първо, да не излизат като партия организатор на протестите през януари, а да ги оставят „неполитически“. Защо взеха това решение е загадка за мен и до ден днешен. Вероятно да са по-масови и да привлекат протестиращи и от други партии. В резултат на това решение, както и от непрекъснатия страх да не бъдат „яхнати“, „прилапани“ и „употребени“, както и от отказа да привлекат съюзници още на протестите, протестите угаснаха безславно, но за щастие не безследно.

Оттук разбираме, че това, че Зелените уважиха желанието на хората за непартиен протест ОБЕДИНЯВАЩ недоволните, а не разделянето им на ПАРТИИ е голяма, голяма грешка. Естествено, тези протести биха могли да бъдат употребени за чудесен медиен трамплин, но глупавите малки идеалисти предпочетоха да поставят народните искания пред кариерата си. Много, много глупаво, нали?

Второто решение, което Зелените взеха — да не се коалират с никого за изборите, за да останат чисти и неопетнени, ги остави в политическа и медийна изолация, която им струваше два депозита за участие в изборите плюс доста енергия на членове и симпатизанти плюс още четири години извън парламента. Дали това е успех или загуба, те тепърва трябва да решат, както и каква да е стратегията им до следващите избори, в които ще участват.

Колко лошо, че Зелените не приеха предлаганото членство в Синята коалиция. Добро утро, Сините разочароваха доста хора, сега ли го разбрахте? Може би някои хора са си позволили лукса да им писне да гласуват постоянно за най-малкото зло, а? Иначе нямаше да седнат да си правят партия, а щяха да си гласуват за кой когото намери за най-малко престъпник според разбиранията си. Странно, но факт – начинанието създаване на Зелените не е начинание за заграбване на депутатски места, а начинание за прокарване на дадени идеи в политиката. Опит на група граждани да вкарат в нея хора, които не са се омърсили всячески, хора, на които да имат някакво доверие. Сините, малките глупави идеалисти май са предпочели непредаването на идеите си, коалирайки се с хора, чиято политика многократно ги е разочаровала, пред депутатските места, може би и вие ще им кажете „ще се извратите, що е време напред е“?

Далеч не прости остават и отношенията им с гражданската коалиция „За да остане природа“, която също е поставена пред много тежка дилема — да продължи гражданската си дейност в цялото обществено пространство, взаимодействайки и с други партии, или да бъде инструмент в ръката на Зелените. Това не са никак лесни решения, но аз им желая успех в предизвикателствата

Разбира се, в светът, в който партиите не купуват гласове само когато нямат финансовата възможност да го сторят и само ако са прекалено млади, но като понатрупат опит веднага почват, няма място за партия, която не ползва гражданите за свой инструмент, а сама превръща себе си в инструмент на гражданите. Това е нещо твърде утопично и някакси не по нашенски.
Така че фактът, че Зелените са инструмент на коалиция „За да остане природа“, а не обратното, че са създадени със същата мисия, с каквато и въпросните НПО-та – а именно природозащица – а не с някакви партийно-олигархични цели, включително и употребяване на различни организации, ги прави неразбираеми за мнозина.

Тъжно е, че в България дълбоко е залегнало мнението, че политиката може да бъде единствено нещо много, много мръсно, свързано с купуване на гласове, употребяване на хората и идеите им, удобни коалиции и лъжи във всякакъв вид. Че безпринципността е единственият разумен път и всичко друго е обречено на провал.
Нормално е мнението на хората да е такова. Защото само това виждаме да правят политиците. Обяснимо, но неправилно е да смятаме за невъзможно това да се промени.
Идеалистите са крайно забавни и смешни на мнозина. На 90% от хората, всъщност. Смятани са за малоумници с розови очила, хора, губещи си времето с глупости, мечтатели, нямащи връзка с реалността, хорица, над които е идеално да се надсмееш.
Само че без доза идеализъм политиката от разпределяне на ресурси се превръща от заграбване на ресурси от овластените. Без доза идеализъм единственото, което има значение е личното добруване и никога съдбата на управлявания народ, на природата, на нищо.
Може би греша.
Може би това не е правилният път.
Но, господа, моля ви, не плюйте по надеждите на хората и им дайте шанса поне да опитат да променят нещо и да го направят по законния и моралния начин, без да им се подигравате за недосетливостта да използват множеството лостове за лично облагодетелстване и за желанието да останат верни на себе си!

Докато некупуването на гласове, т.е. спазването на закона и отстояването на принципи се смятат за детинска недосетливост, оплакването от състоянието на родната политика е не на място.

Read Full Post »

Майкъл Джексън в Москва

Майкъл Джексън в Москва, 1993 г.

Самвел Гаспаров е руски кинорежисьор и продуцент, чиято мечта е била да отвори руския шоубизнес към големите имена на съвременната поп музика. Той е причината за концерта на Майкъл Джексън в Москва през 1993 година. Ето неговия разказ за случилото се, разказ, който разкрива много както за руския шоубизнес, така и за личността на Майкъл Джексън.
Пускам го, защото историята е чудесна и показателна за човека Майкъл Джексън. Нека кажем една добра дума и за човека, освен за изпълнителя.

„…През 1993 година реших да организирам първия концерт на Майкъл Джексън в Москва. Какво ли не написаха тогава за мен! Всичките така наречени дейци на шоубизнеса се изправиха на главите си, когато разбраха, че никому неизвестен в техните среди режисьор и продуцент е успял да уговори звездата да дойде в Москва.
А всичко се получи съвсем случайно, когато през 1992-ра работих в Румъния, се запознах с продуцента на певеца Марсел Авраам.
Не вярвах, че нещо ще се получи, но всичко се завъртя на бесни обороти – тогава още не предполагах как заради Майкъл Джексън ще загубя огромна сума и ще си завъдя врагове сред бандюгите на родния шоу бизнес. Започна масирана атака в пресата. Обвиняваха ме в седемте смъртни гряха – ту бях царя на нелегалния алкохол, който организира всичко, за да продава водка на стадиона; ту че в Москва ще дойде не Майкъл Джексън, а негов двойник. Около касите стояха „верни” хора и обясняваха, че всички билети са продадени. А когато певецът най-накрая пристигна в Русия „доброжелатели” съобщиха в милицията, че свитата му пренася наркотици. Претърсиха ги – нямаше нищо. След това още едно позвъняване – анонимен сигнал за бомба. И докато Джексън чакаше зад кулисите, на входовете се появиха хора с мегафони и започнаха да крещят „концертът се отменя!”. Като за капак заваля проливен дъжд. Тук вече Майкъл излезе от кожата си и заяви:
„На такъв дъжд няма да пея!”…
Разбирах, че губя всичко, но парите вече не ме вълнуваха – исках да направя този концерт, да победя! И тогава в най-голямата суматоха към мен се приближи някаква жена и ми подаде огромен портрет на Джексън, доста зле нарисуван:
„Моята дъщеря го направи. Тя не вижда почти нищо, но има мечта – да има автограф. Можете ли да ми помогнете?”
Едва не заплаках – взех рисунката и се приближих до Майкъл Джексън. В началото той даже не разбра какво искам от него, а след това едва не се лиши от дар слово:
„Вие сте луд!. Концертът ви се проваля, а ми идвате с някаква си рисунка!”
Тогава на мен нервите ми не издържаха:
„Пука ми за вашия концерт! Пука ми за целия свят! Може пък утре да стане чудо и от щастие, че неговия кумир се е разписал върху рисунката, детето прогледне?!”
В този момент него сякаш го подмениха.
Тогава „доброжелателите” пратиха и тежката артилерия. Дойде „пророчицата” Джуна да го предупреди, че този ден, 15 септември, е „денят на неговия дявол” и ако излезне на сцената ще си счупи гръбнака…
„Днес аз ще пея! Само кажете на чистачите да попиват постоянно водата върху сцената, защото иначе няма да мога да направя лунната походка” – каза той. Единственото, което продължи го притесняваше, бе полупразния стадион – бяха продадени много малко билети. Тогава отворихме вратите и казахме всички фенове да влизат. Когато видя как тълпата нахлу, Джексън стана и тръгна към сцената. В началото крачеше бавно като на каданс, но когато включиха високоговорителите и той запя, това беше най-щастливия миг в живота ми. От една страна разбирах, че съм разорен, но от друга – бях победил.
Майкъл Джексън изпълни цялата си програма, но аз не останах на концерта – нервите ми бяха опънати до скъсване. Някой ми подаде бутилка водка, пих направо от нея и се качих на колата. Когато разказах на жена си, че съм изгубил един милион долара, тя само ми каза: „Парите не са най-главното. Ти си свърши работата, а това струва по-скъпо!”

Read Full Post »