Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 17.11.2009

Когато попадна на такива постове си казвам – не, не може да бъде чак толкова зле. На колкото повече попадам, толкова повече спирам със стандартната автоматична реакция – отказът да се замисля за стените днес.
Покрай гръцките вълнения миния декември попаднах през блога на Пейо в блог със звучното име „Бай Далай“, където арторката на блога постоянно превеждаше и публикуваше информация за ставащото там. Използваще всички възможни източници – от официалните информационни агенции, през сайтовете на окупираните университети, до блоговете на участници във вълненията. Постът, който най-ясно помня от всички, е този. Гласът на бежанците, изричащ още като начало на посланието

„Тези дни са и наши“

Четях думите им, разказа за съдбите им и болката от положението, в което са поставени. И си казвах – Боже, що за чудовища са гръцките власти?! Не може у нас да е чак така…
За съжаление, може. Разликата между отношението на емигрантите в България и Гърция в действителност не е много голяма и основно изразяваща се в едно нещо: че там за това се говори, а тук не. Може би не в медиите, но сред хората. Като външна граница на ЕС, в България контролът все повече се затяга. С изкривено медийно отразяване ни се внушава, че тези хора са много и са заплаха за България. Неочаквано, но факт – въпреки влизането ни в ЕС бежанският поток не е нарастнал особено. Той се състои от хора, чийто живот е бил заплашен по един или друг начин в родината им и не им е останал никакъв избор, освен да заминат за където и да е, белким оцелеят.
И така попадат в

Бусманци

Не си затваряйте очите. Кликнете на линка.
Не съм от хората, които престояват в блог пространството твърде дълго и четат редовно всички популярни блогове. Бях попадала в блога на Светла Енчева веднъж преди месеци, покрай нейни критики към Зелените. Прекарах известно време там, спорейки с нея и после загубих линка някъде. Отново попаднах там преди два дни, чрез Блогосферата на Дневник.
Попаднах на

нейната история с бежанци

Отидох на вчерашната дискусия в Червената къща. Бяхме в голямата зала, която за моя изненада се късаше по шевовете. Очаквах да видя обичайния кръг многословни интелектуалци, които съм виждала при малкото си посещения там, но вместо това видях много нови лица, включително и на чужденци от всякакви националности. Не онези спокойни осигурени чужденци, на които сме свикнали да завиждаме, а онези чужденци с разбитите животи, които биха могли да завиждат на нас – за това, че си имаме лични документи и легално пребиваване в страна, в която животът ни не е застрашен, не се налага да бягаме и да бъдем подлагани на унижения само, защото ни има. Бежанците.
Срещата беше открита от Представителя на Върховния комисариат за бежанците на ООН за България, г-жа Милагрос Лейнес. Изглежда нейната функция бе да може да се каже, че е присъствал представител на институция. Тя започна да обяснява колко невероятно толерантен е българския народ, защото произхождаме от много етноси – римляни, траки, българи и славяни. Да, правилно прочетохте…
После се върнахме в реалността. Думата бе дадена на правозащитниците и журналистката Яна Бюрер Тавание (чиято е цитираната по-горе статия за Бусманци), която ни разказа за медийното затъмнение и за неуспехите й да промени това.

Дойде ред и на бежанците да бъдат изслушани

Първият човек беше индиец. Потърсил убежище в друга държава, защото животът му е заплашен в Индия. Взимат му много пари, за да го заведат някъде. Свалят го на българска земя, без да му обяснят къде е. Полицаите го хващат веднага и… го пращат в Бусманци. По закон той има право на молба за закрила, но вместо това направо се оказва в Бусманци. Освободен е след година престой и най-сетне успява да задвижи молбата си, но не знае колко ще чака за отговор и няма ли пак да попадне там. Свит, измъчен и ужасно объркан човек.
Вторият беше О., човекът от разказа на Светла. Идва в България на 6-годишна възраст със семейството си от Нигерия. Баща му започва да преподава география в частно училище по екология. Когато О. навършва 16 не му издават удостоверение за завършен 10-ти клас, защото не е платил 450 евро на семестър (чужденците плащат големи такси) и няма ЕГН. На 18 отива в Бусманци. Там са по двайсет човека в стая. Той започва тежки проблеми с дишането. За да излезе жив, което доста хора не успяват, пише молба за статут на бежанец. Въпреки че не е бежанец, а емигрант. Това го вади от затвора и спасява живота му.
Сега е на 21 години, а баща му преди известно време също е затворен в Бусманци. Август месец вече е много зле със здравето, с постоянни сърцебиения и високо кръвно. Ония се сещат накъде отива работата и го пускат,

за да умре извън затвора

и да не са отговорни те. Смърта идва през септември. О., човек говорещ чудесен български, учил тук и непознаващ друга страна освен България, има задействана заповед за екстрадиране и вмомента е нелегален емигрант.
Саид не е в залата. Той е в Бусманци отново. Журналистка разказва за неговия случай.

Чеченец, лежал в лагерите на ФСБ в Русия

избягал в България, с медицински доказани следи от тежки изтезания (при такива бежанци законът задължава да се даде закрила, но това не се случва). За интервю за БНР (част от което ни пуснаха, преди компютърът да се скапе) наскоро заявил, че както е искал да избяга от Русия, сега иска да избяга от България, защото го подлагат на същите мъчения. Описваше как го заключват в Бусманци – белезници на ръцете и краката, свързани помежду си. Нарича го „ласточка“.
Джавед (повече за него -> в статията за Бусманци, към която съм дала линк по-горе) е в залата и се решава да зададе въпрос на г-жа Милагрос Лейнес. Обяснява (на български, всъщност само индиецът, който е едва от година в България и я е е прекарал в затвора, както и въпросната Лейнес говореха на английски). Казва, че той и другите бежанци нямат достъп до такива хора и затова иска да зададе въпроса си сега. Започва да говори и в следващия момент Звезда Ванкова от „Отворено общество“ (мисля, че се явяваше нещо като съорганизатор на дискусията) го прекъсна с хидяли мили извинения, че навлизаме във времето на втората част на вечерта, Панаира на бежанските култури, как пет човека са подготвили презентации на родните си култури и колко лошо е спрямо тях да им крадем от времето.
Така че

Задаването на въпроси към Представителя на ООН бе осуетено

затова нямаше и отговори. Даже не й се наложи да измисля как да избягва конкретните отговори. За съжаление, типично отношение на организатори на събитие към светилото, решило да ги поласкае с присъствието си.
Когато излязох от залата се разписах в инициираната подписка за поправка в закона, даваща разрешение на нелегалните емигранти за постоянно пребиваване, ако са били в страната поне три години и имат работодател, който е г отов да сключи трудов договор с тях, както и издаване на документи на останалите емигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход.

Ужасяващо е, че очевидно ни е невъзможно да създадем обществен и държавен строй, в който да няма затвори за невинни хора, в които те да бъдат изтезавани. Дори не можем да създадем строй с такива затвори, но в който за тях да бъде говорено. Режимите се сменят и при смяната се дава гласност – пример e филмът за престъпленията на комунизма, за политическите затвори и убийствата и зверствата, извършвани в тях „Балада за българските герои“. Питам се трябва ли да минат 50 години и режимът да се смени със следващия – Бог знае какъв ще е пък той, – за да се заговори за Бусманци. И за хората с подобни съдби в Гърция, Испания, Италия, Малта и къде ли още не. Хората сме доказали, че можем да бъдем изкусни убийци, безсърдечни мъчители и садисти, а като маса – че имаме високо ниво на търпимост към страданията на тези, които са отделени с дебели стени от нас. Това не е демократичност, никой строй, в който подобно нещо е възможно и се приема за нормално, не е демокрация. Или поне не е това, което наричаме демокрация. Това е нечовешко, несправедливо, ужасяващо. Бусманци ми напомня на тоталитаризма – същият тип затвор, за други уязвими хора. Социализмът с човешко лице се оказа невъзможен – при издигането на подобна воля отговорът е бил пристигане на танкове. В капитализъм с човешко лице българите също не сме живели досега – интересно ми е ако някога в България проима сериозни опити за такъв, какъв ще е отговорът този път.
Човешкото лице много ни бяга. Както от държавния строй, така и от медиите, които отразяват бежанците като мъртви цифри, а не като живи хора със свои съдби.

Светла Енчева се опитва да помогне

Тя се е срещнала с бежанци и не само е разговаряла с тях, не само е осъзнала проблемите им, а и не си е затворила очите с думите „аз нищо не мога да променя“ и се е захванала да промени нещо. Да подаде ръка и да помогне на човек, изпаднал в беда. Прекрасно е, че има такива хора като нея. Може би ако бяха повече, нещата не биха били такива, каквито са сега.

Read Full Post »