Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Дневнично’ Category

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).

Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.

Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.

Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.

За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂

Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

Read Full Post »

Не съм писала от доста време тук. Блогът е едно от многото неща, които зарязах покрай курсови работи, изпити, писане на дипломна работа и защитаването й. Сега, когато цялата дандания приключи, с удоволствие се връщам към него. 🙂

В момента се намирам в едно от най-красивите места в България – Копривщица. Много обичам да идвам тук.

Както винаги, и този път реших да пътувам с БДЖ. Влакът ни трябваше да тръгне в 7:20, но големият ми мозък беше запомнил 7:40, затова ни се наложи да почакаме следващия влак – в 8:40. А той се оказа прелестен:

Пътувала съм с такова чудо единствено до Перник и съм свикнала с ужасно изглеждащите стари вагони, които обаче харесвам повече от автобусите въпреки вида им. Пък и доста често вагоните са далеч по-хубави отвътре.
Напоследък все по-често попадам на хубави влакове. Този обаче определено е връх. Отвътре също е чудесен – просторен, нито студен, нито задушен, чист.

Понеже изпуснахме бързия влак, а този е пътнически, пътуването продължи над два часа. Което в обширното, прохладно и чисто купе изобщо не беше неприятно – а и минавахме през красиви местности, в които слънчогледовите полета и покритите с гори склонове бяха много по-честа гледка от изоставените заводи и разпилените боклуци, които сме свикнали да виждаме, пътувайки из България. Спирахме на много гари, на две стояхме по пет минути, което беше голямо щастие за пушачите.

Когато минахме през два тунела (във влака се включи осветление, а такова, макар и слабо, имаше и в самите тунели), започнахме да се движим през най-зелената и красива местност и така разбрахме, че приближаваме Копривщица.

Трябва да кажа, че копривщенската гара ми е любимата:

А самата Копривщица е фантастична. Ако още не сте ходили, трябва да я видите. Градът е архитектурен паметник и стилът наистина е запазен – улиците са калдъръмени, криви, обградени от стари къщи, измазани в типичния копривщенски стил. Навсякъде има свежа зеленина.

Любимо място – мост Първа пушка. Както човек лесно се досеща по името, имено тук е гръмнала първата пушка, отприщила Априлското въстание. Вижте надписите на моста – за този, който го е съзидал и неговия правнук, който го е подновил. Чудя се дали има някакъв шанс тази приемственост да продължи и през 2013 година с правнук на Петър Калъчев. Не, че мостът е в лошо състояние – просто се чудя има ли изобщо наследници и дали те биха проявили интерес да правят нещо подобно.

В града няма твърде много статуи. Тази на Каблешков е досами музея му. Все още не съм минала през музеите, но ще го направя – нищо, че съм била вече. Любимият ми е на Любен Каравелов, където е и печатната му машина. Другите музеи са на Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, както и Ослековата къща и Лютовата къща. Миналата година в Ослековата къща бе настъпила паника, че наследниците на Димчо Дебелянов се опитват да приватизират както нея, така и музея на поета. Явно още не са успели да го направят, защото вратата на Ослековата къща беше отворена днес, а дворът – препълнен с български и чуждестранни туристи както винаги.

Отседнахме в къща „Стела“. Изключително красива къща с чисти и светли стаи, чардак, кухня и безжичен интернет (благодарение на който в момента пиша този пост).

Дъждът спря.
Ще пиша пак при следващия дъжд или просто като се задържа на едно място за малко по-дълго. 🙂

Read Full Post »

Сигурно се чудите къде зачезнах толкова време.
Ами, обхвана ме лятна летаргия. Само че лятото преваля и дойде есента. Вятърът стана хладен и свеж, изпълнен с аромат на гора и земя… особено във Витоша. Кой е казал, че времето е лошо за разходка в планината? Прекрасно е…

Тази снимка е дело на Веско Василев, както и снимката, която се превърна в новия хедър на блога. Благодаря, Веско! 🙂 А ако ви се разхожда, не позволявайте на времето да ви разколебае. Част от екстрите са свободни места в автобуса, свободни беседки в гората и красиви гледки като тази. Слагайте една допълнителна дреха и беж към Витоша! 🙂

Read Full Post »

Онзи ден към 11 и нещо вечерта пристигнах в София от почивката на остров Корфу. Въпреки че организацията на цялата екскурзия беше изпъстрена с всякакви неуредици и доста фриволното отношение към съня ни, беше хубаво.Остров Корфу или още Керкера е уникално място. Най-зеленият от Йонийските острови – наистина изумително зелен. Изпълнен с кипариси, маслинови горички и всякакви други растения. Много хора го посещават, след като са прочели книгата на Джералд Даръл „Моето семейство и други животни“ и тя ги е вдъхновила. При мен се получи обратното – отидох и започнах да я чета на място. 🙂 Спомените от някакво предишно недовършено четене бяха достатъчно избледнели, за да се изкефя на историята и на невероятните описания на острова.
За съжаление, не си оставихме достатъчно време да разгледаме Корфу самички, защото решихме поради слабото владеене на езици да се включим в организираните от „Тансу“ екскурзии до Палеокастрица, Ахилион, Керкера-град и Сидари. Което донякъде наистина беше добра идея, но си имаше и своите недостатъци. Екскурзоводката Веска Съева през пътуването на отиване ни направи впечатление на симпатична, услужлива и изключително ерудирана жена. С две думи – много ни хареса. Може би трябваше да обърнем по-голямо внимание на факта, че от самото тръгване ни пусна по тонколонките, намиращи се над главата на всеки пътник мощно гръцка музика с думите „Отиваме в Гърция все пак“, но сиртакитата бяха приятни, а ние – вдъхновени от заминаването. Също трябваше да ни направи впечатление, че когато най-сетне бяхме заспали и автобусът щеше да пристигне в Игуменица чак в девет без нещо, тя ни събуди още в 6:30 и ни държа будни с обяснения като извадени от учебник по география: „Минаваме покрай еди-кой-си-град, с еди-колко-си души население и еди-каква-си промишленост“, което принципно е хубаво по време на екскурзия, но не и когато преминаваш покрай абсолютно неинтересуващи те обекти в 6:30 сутринта, докато са те държали с гръцка музика в будно състояние до доста късно. Такива обаждания с географски описания съществуваха и посред нощ, но всички дружно ги проспивахме, раздразнени, че ни будят с мощен глас над главите ни, при положение, че същият път ще го минем навръщане през деня, когато ще пукаме от скука и ще сме доста по-любознателно настроени.
Както и да е, вдъхновени от това, че сме в Гърция, че сме пътували чудесно на ферибот до Корфу (пътуването с ферибот трябва да го включат към атракциите в рекламата на екскурзията, изумително приятно е), ние се записахме на екскурзиите. Казахме си – до Корфу сме стигнали, остава и да не го разгледаме.
След като проспахме първия ден, на втория отидохме до Палеокастрица (в превод – „древната крепостчица“).
Разглеждането заедно с още няколко групи туристи преливащия от хора манастир. После няколко души направихме обиколка с лодка на заливите. Беше невероятно красиво. Имаше и плаж, и разходки и когато се качихме в автобуса бяхме повече от щастливи, докато Веска не наду отново гръцка музика, този път някаква съвременна, много подобна на нашата чалга, но с певци с много по-отвратително стегнати и виещи гласове, от които ни се обръщаха вътрешностите, донякъде и с помощта на невероятно стръмните завои, по които тръгнахме нагоре в планината. Оказа се, че не се прибираме, а отиваме на Бела Виста – любимата гледка на Императрица Сиси. И нищо чудно – гледката беше изумителна. Но достигането й ни коства около час безумно стръмно пътуване, придружено с музикални воища, а когато стигнахме там, заседнахме в заведение, изпълнено с оси. Въпреки тези трудности успяхме да си намерим местенце край парапета, за да се насладим на пейзажа. Сиси е имала безпогрешен вкус. 🙂
После отново попаднахме в търбуха на автобуса за още час-два, докато най-сетне се довлачим до хотела.
Вече наистина ми беше лошо и бях на ръба да не ида на следващия ден, но как да пропусна двореца на Сиси? За щастие, събрах сила и отново спазих строгото нареждане „ТОЧНО В ОСЕМ И ПОЛОВИНА ДА СИ ВЗЕМЕТЕ ПАКЕТИТЕ ОТ РЕЦЕПЦИЯТА, ТРЪГВАМЕ В ТОЧНО ДЕВЕТ БЕЗ ПЕТНАЙСЕТ“, изнервена, че ни стягат с такъв тон през отпуската ни, което и накара по-изнервените от нас да започнат да се мотаят съзнателно и съвсем да влошат положението.
Дворецът на Сиси е… уоу. Вълшебен. Невероятен. Макар и пренаселен от туристи. Историята й – ужасно тъжна. Красива, умна и свободомислеща жена, с една умряла и една полудяла сестра, ненавиждащи я свекъри, отнели й децата, умрял любим син и накрая сама избрала следващата жена на съпруга си. Живяла съвсем сама сред разкоша на един прекрасен дворец, кръстен Ахилион на любимия й герой Ахил, чиято статуя и до днес го краси, заедно с лика на Сиси, който ни посрещаше навсякъде – от статуи и картини. Имаше невероятна градина с изумителна гледка, бюстове на музи, философи и писатели, всякакви видове дървета, на които се заплесвах и периодично едва не губех в тълпата забързаната си екскурзоводка. Самият дворец беше прекрасен, с личния параклис на Сиси, гардеробите и мебелите й, портретите й и невероятната архитектура.
Успяхме да разгледаме двореца въпреки ужасната тъпканица от туристи и това, че през цялото време бяхме на минути и на препускане през глава и бързане по заповед на Веска. Вече не ни пукаше за подтичкването, завоите и гръцката музика, просто защото мястото беше вълшебно.


Когато стигнахме до Керкера (столицата на едноименния остров) ни дадоха два часа свободно време. Веска с глас на армейски генерал ни нареди да бъдем ТОЧНО В 4 БЕЗ 15 ПРИ АВТОБУСА. Обясни ни, че е хубаво да сме и по-рано, че ще чака точно две минути и ще приеме, че сами сме се прибрали в Нисаки (селището, където бе хотела ни). Но да знаем, че последният автобус за Нисаки е в 2:30 и ще трябва да се прибираме с такси.

Съответно след едно хаотично притичване из града и без да смогнем да влезем в Старата крепост или в Музея на азиатското изкуство, още в 3:30 всички бяхме там, където трябваше да ни вземе автобуса.
В 4:05 една блажено усмихната и незаинтересована от нас Веска ни взе с думите „Ами другите от групата взеха по-късно корабче и нямаше смисъл да идвам да ви взимам в 4 без 15“. Тогава се роди гениалното ни решение (този път – казано без ирония) да спрем да се мъкнем по Веска и да разгледаме сами острова. Разбира се, оказа се, че до Никаси има автобуси (освен в 2:30) и в 4:30 и 6:30 и следващия път, когато ходихме, взехме по-късен. Разгледахме старата част на града, уличките, магазинчетата, старите сгради. Без да бързаме посетихме Музея на азиатското изкуство, в който се помещаваха експонати от Индия, Китай, Индонезия, Япония. Няколко помещения от него бяха превърнати в етнографски музей – сградата е бившата резиденция на английския губернатор и там можехме да видим какво е представлявала по негово време. За съжаление, снимането не беше разрешено.
Най-пленителното в Корфу е изгревът. По време на изгрев целият остров се облива нв оранжево-розова светлина, небето се изпълва с различни цветове от лилаво до жълто, а морето отразява всичките. То пък през целия ни престой беше гладко като огледало. Заоблачеше ли се, облаците се виждаха и в морето. Минеше ли наблизо по-голям кораб, виждахме отражението му.

Където и да идете на Корфу, ви съпътстват кипарисите, маслиновите горички, планините и ширналото се докъдето стига поглед море. Интересен факт е, че Корфу е единственото място, където маслиновите дръвчета не се подрязват на височина, за да растат на ширина, както е в цяла Гърция, а се оставят да растат, защото са твърде нагъсто насадени. А маслините се събират с мрежи, тоест сами си падат. 🙂 Маслиновите дръвчета пък са безкрайно много – наистина! Кипарисите също не са малко. Има една местна традиция, според която когато се роди момиче, се садят кипариси. Когато тя се ожени, се отсичат и от тях се прави спалнята на новото семейство. Местните хора се шегуват, че явно имат доста стари моми, защото островът е просто пълен с кипариси. 😛 Освен това, доскоро в Корфу коледните дръвчета са били не елхи, а кипарити – нещо, което е правело жителите му странни в очите на другите гърци. Още нещо уникално за мястото е плодът кумкуат – изключително рядък плод. Корфу е единственото място, където се произвежда ликьор от него. И не само ликьор, а какво ли не още. Цитрусов, малко прилича на портокал или на мандарина на вкус. Съвсем мъничък, уникален. Почерпиха ни в един магазин и беше много вкусно, съответно си купихме оттам сладко от кумклат.
Впечатлението ми от цялата екскурзия е, че Корфу е остров на просторните секващи дъха гледки, идеален за почивка от сивия град – с единственото условие, за да бъдете наистина спокойни и отпочиващи – да си организирате туризма сами. Има какво да се види, а ако се оправяте поне долу-горе с английския език, винаги можете с питане да стигнете до двореца на Сиси Ахелион, до Палеокастрица и до музеите и крепостите в столичния град – винаги ще се намери кой да ви упъти. А морето – то се вижда почти отвсякъде. 🙂
Успех! 🙂

Read Full Post »

Около десет месеца след провелия се в целия Европейски съюз протест „Свобода, а не страх“, какви неща все по-често ми правят лично на мен впечатление…
• Нямам достъп до повечето клипчета в Youtube, линкове към които ми пращат от други държави или си намирам сама в търсачката, защото не са available from your country. Същият проблем имат и останалите българи, разбира се.
• Информацията на всеки Интернет потребител в България вече законно се задържа и съхранява за целите на МВР и единствената последна преграда пред безпрепятствения достъп на службите – разрешението от съдия – е оспорвано тези дни от Цветан Цветанов от ГЕРБ, защото съдиите се бавели с месеци и това пречело на следствието. И вероятно предстоят още по-утежняващи положението изменения в закона.
• Подлезът на Ректората (откъдето минавам ежедневно) пък, който се ремонтира от месеци заради строежа на нова метроспирка, вече е към фаза привършване. Не само, че вътре е изпълнен с камери, ами и на самия тротоар отгоре първото, което човек вижда, е много як и много висок стълб с камери на него.
• На няколко места четох за изтриването на хиляди копия от „1984“ и „Фермата“ на Оруел от Amazon и не мога да не се замислям по същия начин като Мишел.
Задължителните лични карти с биометрични данни чукат на вратата. Като гледам, в скоро време нищо чудно същото да заважи и за електронните карти за градски транспорт – пак чувам намеци, че на хартиените билети им изчита времето.

Днес бях до Перник и навръщане GSM апаратът ми се развали. Пак. Купих го преди около година, все още го изплащам и е в гаранционен срок още месеци напред. Развали ми се през май, беше на поправка четири седмици, през които ми бяха дали един ужасен апарат, май Samsung, прастар и отвратителен. След като най-сетне ми го върнаха, поработи няма и два месеца и днес отново същата работа. Докато се прибирах от гарата си помислих дали да не потърся монетен телефон, защото отчаяно се нуждаех да се обадя спешно. Разбира се, бързо се сетих, че такива не съществуват откакто бях дете. Търсих и часовник, защото нямах представа колко часа е. Вече няма абсолютно никакви часовници никъде. За какво са, като всеки си ги носи в джоба? А аз трябва да ходя на „Кукуш“ № 1, което е на майната си (без извинение за израза) и докъдето няма транспорт, за да се възмутят, че отново ги безпокоят със същия апарат, да не искат да ми дадат нов такъв същия модел и кой знае колко време да ми го оправят…. Усещам се, че съм прекалено свикнала да имам в себе си GSM и че просто не мога без него, при положение, че от всеки от нас се очаква да е непрекъснато на разположение за контакт. Чудя се тази технологизация, която доброволно приемаме заради редицата улеснения, няма ли да ни изиграе лоша шега в свят, в който все по-стабилно се слага ръка на всички комуникации.
И не. Не крия нищо. Нямам какво да крия. И да искам да имам тайни от държавата, няма какви да са. Единственият ми проблем с нея е, че не съм доволна от управлението й, но това си мнение не го крия, а напротив, чудя се как да й го натрапя. Ходя по протести без маски и качулки, подписвам петиции с трите си имена и т.н. И все пак, въпреки че нищо не крия, не мога и не мога да приема идеята да бъда постоянно наблюдавана. Самият факт да бъда постоянно наблюдавана ме отблъсква.

Read Full Post »

Мина ми най-тежкият изпит за сесията – съвременна българска литература.
Този семестър ни преподаваше Божидар Кунчев. Първото, което всеки студент, който го е срещал, се сеща за него е тоталната му обсебеност от Атанас Далчев. Вкъщи си има записан гласа му, книжки с посвещения от Далчев, картичка от Далчев, картина на Шартърската катедрала (заради „Ангелът на Шартър”) и т.н. и т.н. Не харесвам поезията на Далчев от ученичка – не защото е лош поет, а просто защото не ми понася типът мислене и типът изразяване най-вече в първия му период. От втория имам дори любими стихотворения – „Ангелът на Шартър”, „Надпис”, „Родина”. Но цялата отчаяност, омраза към хората, безсмислие на всичко, депресия и т.н. от „Повест”, „Дяволско” и други просто не ми понесе. Нали уж всеки има право на вкус?? Знам ги, чела съм ги, писала съм за тях, но… ъххх, ненавиждам ги.
За съжаление се оказа, че преподавателят обича именно мрачността и отчаянието. Че вярва, че хората сме зли в сърцата си и затова светът е зъл, че сме изгубили всички ценности, че животът няма смисъл, че историята няма смисъл и т.н. и т.н. Ако при моята прекрасна учителка от гимназията Рашел Леви, чието преподаване надминаваше всякакви гимназиални учителки и не един и двама университетски преподаватели, често говорехме за любовта и свободата, при Кунчев говорехме за безсмислието и досадата от живота, за духовната нищета на човека. (още…)

Read Full Post »

– Ужасно горещо е. Непоносимо горещо. Като температурата се вдигне над 30 градуса ми е горещо, когато стане над 35 направо не съм на себе си. Мразя да ми е горещо.
– Най-гадно се боледува през лятото. През всеки сезон е гадно, разбира се, но когато навън е топло е още по-нетърпимо. Миналият юли имах един грип с 40-градусова температура, навън 30-35, въобще прелест. Сега пак успях да се поразболея (за първи път оттогава), ама и без да стигна 40 е гадно.
– Сесия. И то лятната. Тоест, с повече и по-тежки изпити, за които трябва да учиш, докато мозъкът ти е размекнат от жега, а после да ги полагаш в просторни иначе аудитории, които да ти се струват като мънички сгорещени консервени кутии.
– Ремонтите и строежите. Всяка година се къртят стени, сменят дограми, слагат уплътнения, оправят покриви, дострояват блокове, разбиват улици и всичко това едновременно като по правило строителите прекарват повече време в сладки шумни приказки, отколкото в работа, улицата е покрита с прах и всякакви строителни отпадъци, а шумът е невъобразим.
– Насекоми. Всякакви. Колонии летящи мравки, хапещи комари, оси и други симпатяги, които в малкото по-хладни минути човек като отвори да проветри се изсипват и настаняват трайно.
Обичам на лятото това, че е отпускарско време и човек може за иде на море или планина, но на българското море по правило е още по-горещо, мръсно, населено, бетонирано и насекомно, та ако не можеш да се изръсиш за Гърция или Турция, рискуваш да се върнеш от почивката изхапан и изтощен. Затова пък на планина е чудесно, хладно и прекрасно. Трябва да мрънкам Веско или Веси (а защо не и двамата) за една хубава разходка на Витоша след сесията. Веско и без това ми е обещал от миналата година по това време^^ Докато стигна до пътуване извън София, поне на Витоша да се порадвам. 🙂
На някой да му се ходи на Витоша след 10-ти юли? 😛
Но докато стигна до момента с излизането от София, сигурно ще минат месеци. Горещи летни месеци. 😦

п.п. Някой ако има проблеми с хлебарки и/или летящи мравки, миналата година ей тия ги извикахме и още нямаме нови колонии. Горещо препоръчвам!

Read Full Post »

Older Posts »