Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Книги’ Category

Свят, в който сънищата притежават могъща магия.
Свят, в който след като умреш се преселваш завинаги в селенията им, а смъртта идва от жреците на Хананджа, богинята на сънищата.
Трима герои, твърде различни един от друг, които заедно трябва да спрат надигането на древно зло, поглъщащо всеки живот, и да не се превърнат сами в чудовища.

lunata-koyato-ubiva-1Днес ще ви разкажа за една книга – или по-скоро за две, – за която от ужасно отдавна се каня да пиша. „Луната, която убива“, първа част от дуалогията „Сънна кръв“. Ще започна оттам, че съм редактор на българския превод, а това ме прави донякъде пристрастна – когато работиш по дадена книга, дори невинаги да е точно твоят тип четиво (в случая се оказа, че е), обикновено се задълбочаваш в нея повече, отколкото ако само си читател. Особено щом става въпрос за фентъзи или фантастична книга – ако като читател разнородният превод на терминологията от дадения свят примерно просто ще те подразни, като редактор лично отговаряш такъв да няма, т.е. трябва да вникнеш във всеки детайл, да проумееш как функционира всяко нещо и да се увериш, че всичко е предадено както трябва на езика ти.
Различното при тази книга е, че остана в съзнанието ми дълго след като приключих работа по нея. Потърсих си втората част още преди да я преведат на български, защото просто трябваше да прочета какво още става в света на „Сънна кръв“. Когато от „Сиела“ ми съобщиха, че ще издадат и нея – „Засенчено слънце“ – едва не подскочих от радост, а когато като част от сборника „Епично“ излезе „Наркомантът“ – разказ, написан предварително от Джемисин, за да изпробва „на практика“ света, оформящ се във въображението й – аз си купих тухлата, изчетох другите разкази и си пазих този две години. Пазих си го като нещо много специално, което ще прочета в някой специален момент за любима книга – за връщане в любим свят.
По принцип обичам фентъзи жанра, така че не е изненадващо защо „Луната, която убива“ ме грабна още на ниво анотация – друг свят, необичайна магическа система, битка между доброто и злото. Но най-подходящото определение и за трите неща, които изброих, е необичайни в най-добрия смисъл на думата.
jemisinАвторката Н. К. Джемисин е известна с изграждането на светове. „Луната, която убива“ е първата й завършена книга (макар че е издадена след по-късна нейна книга). След това има и други творби с други светове, като тази година The Fifth Season бе наградена с „Хюго“ – тя е началото на трилогия, чието действие се развива на планета, на която на всеки пет години настава своеобразен апокалипсис от земетресения и други природни бедствия.
Винаги когато гради нов свят, Джемисин подкрепя богатото си въображение с много учене – посещавала е курс на НАСА за писатели фантасти, подготвя се допълнително и чрез четене на много книги и навлизане в конкретни полета на знания, необходими й в дадения случай. За The Fifth Season например е изучавала сеизмология, а за „Луната, която убива“ и другите произведения от „Сънна кръв“ – египтология, психология.
Планетата, на която се развива действието, е спътник на газов гигант, кръстен от жителите й Сънната луна. Цялата митология е изградена върху наблюдаване на Слънцето, на Сънната луна и на спътника на самата планета – по-малката т.нар. Будна луна. Всички богове са деца на Слънцето и Луните, като се счита включително и че благородниците на двата най-големи народа се родеят с тях.
lunata-originalЦялата магическа система – силно различаваща се от тези в другите фентъзита – е изградена върху комбинация от сънища, чийто свят е вдъхновен от колективното несъзнавано на Юнг, и от древноегипетски схващания за медицината, живота и смъртта. Магията на могъщите жреци на богинята Хананджа, около които се движи сюжетът, произтича от сънищата на всички хора, от четирите „сънни съставки“, които всяка сънуваща душа притежава и които вярващите периодично даряват в храма. Тази магия се използва за лечение и помощ, като помощта понякога се явява във формата на прекъсване на живота на твърде старите и болни или на сметнатите за покварени.
Също като самата магия, така и злоупотребата с нея е могъща и води до чудовищни последствия – за самия жрец и за всички живи и дишащи хора около него.
В центъра на сюжета се намират две държави – хилядолетната империя Кисуа, забранила сънната магия заради чудовищните опасности, дремещи в нея, и по-младата цивилизация Гуджааре, градяща се основно върху нея и култа към Хананджа.
Главните герои са трима. Ехиру е Бирник на Хананджа, т.е. жрец, чиято задача е да приспива diego-rodriguez-dreamblood-coverнабелязаните като твърде стари, нелечимо болни или покварени, да изпраща душите им в света на сънищата и да събира и носи на братята си сънната им кръв за лечение на болните. Той е честен и всеотдаен, следващ строги морални норми и въвлечен в заговор, който е на път да то превърне от помагащ на нуждаещите се в наемен убиец. Ниджири е преданият му чирак, който за разлика от него е способен понякога да нарушава правилата, тъй като учителят му е толкова отдаден на вярата в абсолютното добро, че понякога е опасен за себе си и някой трябва да се грижи за него. Сунанди пък е посланичка на Кисуа и на практика противница на култа на Хананджа. Тя е по петите на истината за зреещия в Гуджааре ужасяващ политически заговор за световно господство и потапяне на света в смърт в името на тоталното могъщество на един маниак.
Всъщност никой от героите на Джемисин не е съвършено добър или съвършено зъл, макар че Ехиру много се приближава към първото, а въпросният маниак – към второто състояние.
808101-miniСъщо така никоя от двете държави не е съвършено добра или съвършено лоша – нито като позиция в романа, нито като описание на държавното устройство (например едните имат равенство на половете, но и робство, в другите няма роби, но жените често са безгласни букви – и така нататък). Положителните персонажи имат своите слаби места – като разбирането за цената на човешкия живот и правото (или липсата на такова) да бъде доизживян според волята на притежателя му, а дори и злодеят има своите човешки моменти – като искрената любов и грижа към жената и сина и болката от изживяна несправедливост. Различните култури са богато описани и живи пред очите на читателя, подобно на света на „Колелото на времето“ (за което се сещах често, четейки за пустинните племена във втората част). Героите са хем странни всеки със своите различни и често чудати схващания, хем близки до читателя с чисто човешкия си стремеж да спасят хората, които обичат, да останат верни на себе си, да опазят мира и света си.
the-great-red-spot-of-jupite„Луната, която убива“ предлага завладяваща история в интересен свят, много различен от типичния средновековен сетинг на повечето книги от жанра. В центъра на сюжета е битката за оцеляването срещу злото – както на света, така и личната борба на самите герои с дремещите вътре в тях чудовища. И това е по-сложната и дълбока борба, живо описана и осезаема, независимо дали става въпрос за потъването в нежеланите и опасни селения на магията и човешкото съзнание или за приемането на чуждите обичаи и правенето на компромис със своите, или за откриването на човешкото у тези, които са ти изглеждали нечовеци, преди да ги опознаеш.
На първо място за всеки от героите е любовта към най-близките и грижата за тях – независимо дали в съзвучие, или в противоречие с дълга или дори със здравия разум. Те – независимо дали жреци, дипломати, военни или други – са на първо място хора, които трябва да намерят баланса за себе си, защото светът невинаги е толкова черно-бял, колкото изглежда на пръв поглед.
В дуалогията, макар и до голяма степен облечени във въртоп от магия и фантазия, са поставени проблеми, които винаги са съществували и ще съществуват в историята на нашето съвсем реално човечество – границите на религията и свободата, правото на избор на смъртно болния да живее или да умре, възможностите на човека да приеме чуждите обичаи и схващания, дори когато му се струват абсурдни, но също така и да не налага силом своите.
mroczne_slonce-akurat-ebook-cov-miniИ като споменах дуалогия, втората част – „Засенчено слънце“ – също пленява както с допълнителното изграждане на света (нови измерения на магията, нови народи), така и с нови герои, нови завръзки и премеждия.  Тя и „Луната, която убива“ могат да се четат и самостоятелно, защото ги делят десет години време, макар конфликтът в „Засенчено слънце“ да се корени в първата част и някои от главните й герои да се явяват като второстепенни там. Продължението е много по-динамично, с повече събития и обрати, а главната героиня, жрицата лечителка Ханани, ми стана любима от самото начало. Но за това – друг път. 🙂

Advertisements

Read Full Post »

Много от авторите на любими ми книги признават, че са се вдъхновили да пишат от поредицата „Хари Потър“ – не непременно за конкретните истории, а да пишат по принцип. Но ролята на „Хари Потър“ в живота на Джесика Кори, автор на „Произход“ и други фантастични йънг адълт романи, е дори още по-голяма. Ето нейния разказ – за забранените книги, за порастването и за правото на избор…

В моя малък роден град в Джорджия, в който имаше 144 църкви и само един бар, „Хари Потър“ беше определян като върха на дяволските творения – съзаклятие, създадено, за да примамва малките деца по порочни пътища, водещи до морална гибел. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка децата, за които знаех, че са прочели забранените книги, и бях наясно, че бяха тормозени заради това. Но виждах книгите в стекове в „Уол-Март“ (единственото място, където реално се продаваха книги в града ни) и, въпреки че не смеех да си го призная, те ми шепнеха.
harry_potter_halfblood_prince По различни поводи дори дръзвах да се доближа на три метра от тях, заставах и ги изучавах отстрани, като се преструвах, че небрежно разглеждам шоколадчетата до касата. С равностойни срам и очарование запаметявах корицата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ и се чудех какви ли думи се крият вътре. Когато мои приятели ми подшушнаха, че братовчедът на приятел на техен приятел е прочел тези книги (информация, посрещната с много гримаси и клатене на глави), ушите ми сигурно бяха почервенели. „Не мога да им кажа“ – мислех си. – „Не мога да им кажа.“
Но наистина исках да ги прочета. Много. Дори не съм сигурна какво ме притегляше към тях. Дали това, че бяха забранени? Или пък дебелината им? Винаги съм имала и винаги ще имам слабост към дебели книги. Или пък може би изкусителните им мистериозни корици?
Спомням си деня, в който най-сетне попитах родителите си дали може да прочета „Хари Потър“. Обмислях речта си цяла седмица. Имах си набелязани етапи и шлифовани аргументи. Логично бях пресметнала, че най-добрият ми подход е: „Но ако не съм ги чела, как бих могла да се защитавам срещу тях?“.
Първата ми молба, която беше доста по-смирена, отколкото я бях репетирала, беше посрещната със звучно НЕ. Но аз не се отказах. Отне ми няколко месеца, но най-сетне постоянството ми ми се отплати. Мисля, че в един момент родителите ми се измориха от постоянното ми натякване и затова се омилостивиха. Но не ми дадоха разрешението си с гневен отговор или като капитулация, а като признание на автономията ми. „Ние не искаме да четеш тези книги“ – казаха те, – „но ти разрешаваме да прецениш сама. Вече си на 15 и ние уважаваме твоята способност да избираш. Отсега нататък е твой избор какво ще четеш и каквото и да е то, ние ще продължаваме да те обичаме и да ти вярваме.“
jessicaБеше шокиращ момент, по-освобождаващ от всичко, което някога бях изживявала. Беше много по-определяща стъпка към зрелостта ми от вземането на шофьорска книжка, отиването в колеж или първото гласуване. Това беше денят, в който родителите ми признаха и уважиха моята способност да правя избор и въпреки че не харесаха решението ми, никога не се разколебаха в любовта и доверието си.
„Хари Потър“ се превърна в повратна точка във взаимоотношенията ми с моите родители. Ако те не бяха изрекли тези думи, ако вместо това бях изчела тези книги тайно и с чувство на вина, може би щях да се превърна в съвсем различен човек. Несъмнено връзката ми с тях щеше да беше силно нарушена. Вместо това прочетох книгите без никакъв срам, влюбих се в тях и запазих уважението на родителите си въпреки различното им мнение.
Загубих ли приятели? Да. Спомням си как казах на някои от тях, че съм прочела книгите и дори че съм ги харесала и те шокирани заявиха, че прекратяват приятелството ни и никога повече няма да си проговорим. Така и стана, не го направихме – но за моя изненада бях облекчена. Никога изпитах липсата им. Чувах как другите си шепнат: „Разбрахте ли, че Джесика чете „Хари Потър“?“ и се усмихвах.
Години по-късно щях да седна в киното с някои от тези си приятели – и дори с родителите си – за премиерата на филма „Хари Потър и Орденът на феникса“. Години по-късно щях да се озова в Хогсмийд в увеселителния парк „Вълшебният свят на Хари Потър“ с маслена бира в ръка и да плача, защото всичко беше започнало именно на това място. Точно тук беше започнала автономията ми.
Не беше порочно. Не бях засрамена. Но станах по-уверена в своите избори и в своята независимост. Много деца пораснаха с Хари Потър, а аз пораснах заради него.

Khoury, Jessica. Harry Potter And The Forbidden Books // NPR Books, 31.05.2014. 

Read Full Post »

Ако библиотеките нямаха многовековна традиция, а бяха създадени днес…
… щяха да бъдат преследвани от закона. Заради нарушаване на авторски права. Разпространяване на копия от произведения без изричното съгласие на авторите и най-вече – на издателите. Заради четенето на едни и същи текстове от много хора, без те да си платят за това. Ако библиотеките бяха създадени днес, а не преди дълги години, щяха да бъдат преследвани от антимафиотите като организирана престъпност, като посегателски акт върху интелектуалната собственост.
Това е единственият извод, който мога да си направя след героичната акция, на която станахме свидетели:

E, от видеото от пресцентъра на МВР виждаме елегантен мъж с приятна фигура и фешън слънчеви очила да маха един компютър от един покрив като този компютър не е свързан с никакви кабели към нищо и не е особено защитен от… гръмотевици например, ала се води, че е главният сървър на Читанка.инфо. Но не за това ми е мисълта.
Читанка.инфо бе затворена поради пиратстване и организирана престъпност и шестима души, поддържащи сайта, бяха арестувани и наречени ПРЕСТЪПНИЦИ заради сканирането и качването на книги с некомерсиална цел и даването на абсолютно безплатен достъп на всеки Интернет потребител до тях, без дори да си позволят да сложат рекламни банери или нещо друго, носещо приходи.
Законът за авторско право казва:

Чл. 24. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г.) (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:
9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;
10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;
11. предоставянето на достъп на физически лица до произведения, намиращи се в колекциите на организации по смисъла на т. 9, при условие че се извършва за научни цели и няма търговски характер

Единственият правно издържан аргумент на Асоциация „Българска книга“ е, че в т. 9 не са посочени изрично онлайн библиотеките. До традиционните библиотеки достъпът е по-труден, трябва да си вадиш карта, да висиш по читални, ако случайно дават книги за вкъщи да ги четеш в определен срок и да ги пазиш да не се нащърбят, закъсат, нацапат и т.н. В днешно време особено в големите градове хората предпочитат да ползват свои екземпляри на книгите пред това да ходят до библиотеките.
Но онлайн библиотеката спестява тези неудобства (стига да ти се виси да четеш пред екрана, аз много рядко се навивам да се подложа на това, но повечето хора са по-скоро склонни и го правят) и е по-привлекателна за младия читател. И понеже явно все още не е докрай правно уредена, е удобна мишена.
За съжаление, книгоиздателите от Асоциация „Българска книга“ виждат четенето онлайн като свалящо продажбите им, а не обратното. В Софийския университет то често се изучава по-скоро като безплатна реклама на книгите – и има защо. Много малко хора са склонни да си купят книга без предварително да я зачетат. Цените са високи и няма как да бъде иначе, понеже в България тиражите не са космически, а консумативите са си на европейски цени, така че едни по-ниски цени правят невъзможно издържането на издателствата. Затова пък безплатният достъп до книгите често води до повишаване на доверието в авторите и в заглавията и закупуването им. Много автори са си вдигнали тиражите с предварително публикуване на книгите им в Интернет – като Стивън Кинг и Дмитрий Глуховски.
Ако четенето задължително беше купуване, то аз също бих била пират, давайки книга, която съм прочела, назаем на приятелка, за да я прочете тя – често срещана практика, откакто съществуват книги. Ако е така, ако съм пират, то вероятно наистина вървим към този модел на книгочетене и книгоразпространение и както Читанка.инфо, така и хартиените библиотеки се превръщат във врагове на интелектуалната собственост, а Закона за депозита – в отживелица.
Ако е така, ако оттук насетне четене = притежаване на книгата, то Законът за авторското право следва да бъде променен не с допълване на онлайн библиотеките, а с пълното изключване на горецитираните му членове въобще и премахване на всички видове библиотеки; същото би следвало и премахването на съответната точка от Хартата на правата на човека. Явно е дошло времето да решим дали да заживеем в една различна, нова епоха, епоха на собственост и монопол върху информацията и знанието, а не на свободен достъп, както е проповядвано векове на ред до днес.
Но нека хората, които движат света в тази посока, към тази „цивилизация“ както се изрази заместник-председателката на Асоциация „Българска книга“ по Нова телевизия тази сутрин, да не се слагат на една нога с Ботев. Промените в статута на книгата, към които съзнателно или несъзнателно се стремят, определено са революционни, но в обратната на Ботев посока. Той е от предишната епоха, епохата на просветителите и възрожденците. Епохата, в която Гутенберг, оплюван от преписвачите на книги, задлъжнява страхотно, за да създаде първата печатна преса и първият печатен тираж – на 42-редовата Библия – за да не успее дори да си върне дълговете, но пък за сметка на това да промени света. Епохата, в която векове по-късно Найден Геров от студент събира думи „из устата на народа“ цифром и словом 50 години, за да издаде своя „Речник на българския език“ с идеята не да държи монопол над съдържанието му, а да го разпространи максимално сред народа и да запази възможно най-много от езика ни. Епохата, в която библиотеките и читалищата, независимо от формалната си регистрация, са били все на почит.
Защото между едните и другите просто няма място за сравнение.
За завършек, искам да ви дам линк към статия по повод атаката над Читанка.инфо, написана от специалист – доцент Милена Цветкова. Тя е завършила Библиотекознание и научна информация и е от дълги години в Катедра Книгоиздаване в Софийския университет, като преподава три от основните дисциплини на специалността. Нейната статия се казва ГОЛЕМИЯТ СТРАХ ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ и в нея тя пише:

„Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на „права“ и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.
Твърде шизофренично е да се блокира достъпът до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото“ четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата…“

– и още –

„… Читателят е неизброим! Читателят е Легион! Читателят е този, който влива живот в книгата. Няма ли очи, които да я прочетат, книгата е ТУХЛА. Абсолютно всички звена в цикъла на производство на книгата съществуват само заради читателя! Без него и автори, и редактори, и преводачи, и издатели, и търговци, и библиотекари са МУМИИ.“

~ Цялата статия ~

Ако и вие смятате, че епохата на библиотеките и на свободния достъп до книги не е отминала и не бива да отминава, можете да подпишете Гражданската петиция срещу свалянето на законната електронна библиотека chitanka.info и да се присъедините към Facebook групите Да спасим www.chitanka.info и дори Искам да затворят ГДБОП и да отворят Читанка.инфо!. Самата Читанка продължава да циркулира като торент из Интернет, включително и на адрес http://chitanka.gdbop.com/. Отговорът на самия екип на библиотеката можете да намерите тук: http://chitanka.info/operation-mindcrime.html.
В един по-справедлив свят хората, качвали безвъзмездно книги за свободно ползване, биха получили вместо арест звание „Рицари на книгата“. В нашия свят, обаче, това звание получава антимафиотът“ Явор Колев, за да направи два месеца по-късно Акция „Читателите“ по поръчка на същите хора, които са го наградили. Нямам какво повече да кажа по темата. 😦
Ако обаче вие искате да прочетете още, ето къде можете да го направите на собствена отговорност:

Четене и други престъпления ~ Енея
451 по Фаренхайт ~ Григор Гачев
Читанка дайджест – извънредно издание ~ Майк Рам
Когато неграмотните управляват ~ Иван Бедров
“Героичната” акция на ГДБОП срещу chitanka.info ~ Дани
Хайде и акция „Блогърите“ да видим ~ Руслан Трад
„престъпната“ Читанка ~ Николай Теллалов
Акция „Книжарите“ ~ Hellman
Читанка и ГДБОП ~ Дзвер
За рицарите и книгите… ~ Мишел Бозгунов
– и още много.

Read Full Post »

Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изскочи пеперудата…


Често съм размишлявал за вътрешната природа на писателя. Несъмнено той има малко по-различно душевно устройство. Но какво го различава от другите хора? Талантът – биха ми отговорили в хор. Добре, но какво е талант? Ами какво – въображение, склонност към образно мислене, вродена способност да разказва увлекателно. Това ли е всичко? Не е всичко, разбира се, има още много неща. Но в основата аз слагам неговото особено светоусещане, което от своя страна определя характера, степента и величината на дарбата. При всички положения истинският писател е човек „по-особен“, ако щете, малко дефектен, но безусловно по-различен. Той чисто и просто се ражда такъв.

Не бива разумът да противоречи на емоционалната природа на човека и емоционалната природа да замъглява дотам разума, че той да не бъде разум. Това е неестествено състояние, но то съществува в една неестествена цивилизация, каквато е днешната. Днешната цивилизация прилича на една изстиваща планета бавно изстива, но ще изстине непременно…
Практиката на разума, преобръщането на цялата цивилизация към техниката има и своята страна на прогрес, но има и своята страна на разруха на човешката личност. Днешната техническа цивилизация според мен е на път да погребе човешката душевност.

Днес в 18:45 по БНТ 1 ще се излъчи за първи път новият документален филм за Павел Вежинов „Отвъд бариерата“.

Read Full Post »

Знаете ли, покрай новината за „Приказките на барда Бийдъл” се присетих за една стара моя страст – „Хари Потър”. Бях шести клас, когато моя много близка приятелка ми подари първата книга. Точно ни беше подхванал пубертета и задължителната свръхсуета и очаквах някакъв подарък стил грим, спирала за коса, лак за нокти или нещо подобно, но за своя изненада получих книга. В никакъв случай не съм от онези читатели на „Хари Потър”, на които това е първата книга. Вече бях изчела един куп детски класики като „Тайната градина”, „Емил от Льонеберя”, „Двойната Лотхен”, „Хрониките на Нарния”, „Хобит” и т.н. Бях чела и не толкова детските „Големите надежди”, бях започнала и дебелото фентъзи „Колелотото на Времето”, а този „Хари Потър и Философския камък” на някой си „Дж. К. Роулинг” за първи път го чувах. Все пак, понеже тази приятелка ми е наистина много добра и й имах доверие, че няма да ми подари някоя глупост, реших да видя за какво иде реч…

Напоследък като че ли романите на Роулинг поне около мен получават повече критики, отколкото похвали. Хората ги отричат като комерсиални, като повече продукт, отколкото творчество. Дори техни читатели казват, че са зарибяващи, но без литературна стойност. Дори техни фенове са на мнение, че първите три или четири са били истински добри, а нататък комерсиалността е надвила литературата и магията й.
Не съм литературен критик, нямам висше филологическо образование. Кажете ми, какво придава литературна стойност на едно произведение? Дали това колко начетен и умен е авторът му и колко знание и фантазия е преплел и вложил в него? Или талантът на перото, който му позволява да направи текста интересен, увличащ и красив? Или конкретните литературни похвати, използвани с вещината на учения човек? Или пък проблемите, поставени в произведението му – да са общочовешки, сериозни, да има мъдрост и поука? Или пък героите да бъдат достойни за пример за читателите – положителен или отрицателен според целта на произведението – да възвеличи или осмее дадени страни на човешкия характер. (още…)

Read Full Post »

Ръкописното издание

Ръкописното издание

Не сте чували за Приказките на барда Бийдъл? Те се споменават за първи път в седмата книга от поредицата „Хари Потър” – а именно приказките, които магьосниците разказват на децата си. Приказката за тримата братя има много ключова роля в историята на Хари. Първоначално, след като приключва с поредицата, Роулинг написва седем ръкописни екземпляра на „Приказките” като шест подарява на хора, тясно свързани с „Хари Потър”, а седмата продава на търг чрез Amazon.com за внушителната сума от 4 милиона долара за благотворителност. Книжките са подвързани в кафява мароканска кожа, декорирана със сребро и лунни камъни. Чак по-късно писателката решава да има и общодостъпно печатно издание – от издателство „Блумсбъри” за Великобритания и „Сколастик” за САЩ. За новото издание са предвидени предговор от Роулинг и нейни илюстрации, самите приказки, както и бележки от Албус Дъмбълдор, директорът на училището за магии и вълшебства “Хогуортс”.
Но това не е всичко. Хубавата новина за българските фенове на „Хари Потър” е, че издателство „Егмонт България” потвърди, че книгата е купена и вече се превежда на български език. Срокът, който са си дали за издаването й е… декември. 😀 Честито на феновете^^

Read Full Post »

Преди два дни ни оранизираха лекции по история на книгата в Народната библиотека. За първи път този предмет ми стана толкова интересен. Затова и реших да пиша тук, пък било то и с риск да ви поотегча.
Първата лекция беше за ръкописните книги. Лекторката беше строга на вид библиотекарка, която ни донесе няколко фототипни издания, както и оригинално евангелие (ако не се лъжа) в разкошен сребърен обков, което беше страхотно изписано и тежеше адски много. Показа ни копия на Енинския апостол и на Добрейшовското евангелие от ХІІІ век, за което помня, че бяхме учили, че е първото, съдържащо автопортрет на изписалия го човек (в случая – поп Добрейшо). (още…)

Read Full Post »

Older Posts »