Джесика Кори: „Хари Потър и забранените книги“

Много от авторите на любими ми книги признават, че са се вдъхновили да пишат от поредицата „Хари Потър“ – не непременно за конкретните истории, а да пишат по принцип. Но ролята на „Хари Потър“ в живота на Джесика Кори, автор на „Произход“ и други фантастични йънг адълт романи, е дори още по-голяма. Ето нейния разказ – за забранените книги, за порастването и за правото на избор…

В моя малък роден град в Джорджия, в който имаше 144 църкви и само един бар, „Хари Потър“ беше определян като върха на дяволските творения – съзаклятие, създадено, за да примамва малките деца по порочни пътища, водещи до морална гибел. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка децата, за които знаех, че са прочели забранените книги, и бях наясно, че бяха тормозени заради това. Но виждах книгите в стекове в „Уол-Март“ (единственото място, където реално се продаваха книги в града ни) и, въпреки че не смеех да си го призная, те ми шепнеха.
По различни поводи дори дръзвах да се доближа на три метра от тях, заставах и ги изучавах отстрани, като се преструвах, че небрежно разглеждам шоколадчетата до касата. С равностойни срам и очарование запаметявах корицата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ и се чудех какви ли думи се крият вътре. Когато мои приятели ми подшушнаха, че братовчедът на приятел на техен приятел е прочел тези книги (информация, посрещната с много гримаси и клатене на глави), ушите ми сигурно бяха почервенели. „Не мога да им кажа“ – мислех си. – „Не мога да им кажа.“
Но наистина исках да ги прочета. Много. Дори не съм сигурна какво ме притегляше към тях. Дали това, че бяха забранени? Или пък дебелината им? Винаги съм имала и винаги ще имам слабост към дебели книги. Или пък може би изкусителните им мистериозни корици?
Спомням си деня, в който най-сетне попитах родителите си дали може да прочета „Хари Потър“. Обмислях речта си цяла седмица. Имах си набелязани етапи и шлифовани аргументи. Логично бях пресметнала, че най-добрият ми подход е: „Но ако не съм ги чела, как бих могла да се защитавам срещу тях?“.
Първата ми молба, която беше доста по-смирена, отколкото я бях репетирала, беше посрещната със звучно НЕ. Но аз не се отказах. Отне ми няколко месеца, но най-сетне постоянството ми ми се отплати. Мисля, че в един момент родителите ми се измориха от постоянното ми натякване и затова се омилостивиха. Но не ми дадоха разрешението си с гневен отговор или като капитулация, а като признание на автономията ми. „Ние не искаме да четеш тези книги“ – казаха те, – „но ти разрешаваме да прецениш сама. Вече си на 15 и ние уважаваме твоята способност да избираш. Отсега нататък е твой избор какво ще четеш и каквото и да е то, ние ще продължаваме да те обичаме и да ти вярваме.“
Беше шокиращ момент, по-освобождаващ от всичко, което някога бях изживявала. Беше много по-определяща стъпка към зрелостта ми от вземането на шофьорска книжка, отиването в колеж или първото гласуване. Това беше денят, в който родителите ми признаха и уважиха моята способност да правя избор и въпреки че не харесаха решението ми, никога не се разколебаха в любовта и доверието си.
„Хари Потър“ се превърна в повратна точка във взаимоотношенията ми с моите родители. Ако те не бяха изрекли тези думи, ако вместо това бях изчела тези книги тайно и с чувство на вина, може би щях да се превърна в съвсем различен човек. Несъмнено връзката ми с тях щеше да беше силно нарушена. Вместо това прочетох книгите без никакъв срам, влюбих се в тях и запазих уважението на родителите си въпреки различното им мнение.
Загубих ли приятели? Да. Спомням си как казах на някои от тях, че съм прочела книгите и дори че съм ги харесала и те шокирани заявиха, че прекратяват приятелството ни и никога повече няма да си проговорим. Така и стана, не го направихме – но за моя изненада бях облекчена. Никога изпитах липсата им. Чувах как другите си шепнат: „Разбрахте ли, че Джесика чете „Хари Потър“?“ и се усмихвах.
Години по-късно щях да седна в киното с някои от тези си приятели – и дори с родителите си – за премиерата на филма „Хари Потър и Орденът на феникса“. Години по-късно щях да се озова в Хогсмийд в увеселителния парк „Вълшебният свят на Хари Потър“ с маслена бира в ръка и да плача, защото всичко беше започнало именно на това място. Точно тук беше започнала автономията ми.
Не беше порочно. Не бях засрамена. Но станах по-уверена в своите избори и в своята независимост. Много деца пораснаха с Хари Потър, а аз пораснах заради него.

Khoury, Jessica. Harry Potter And The Forbidden Books // NPR Books, 31.05.2014. 

Read Full Post »

Христо Ботев

На този ден преди 134 години е убит поетът и революционер Христо Ботев. Поклон пред паметта му!

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

„За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем.“

Но ето че среда отдавна премина…
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е м о г а! –

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай…

„Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака.“

Работникът бърчи си челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

– Ти падаш и Ботев ни казва:
„Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!“
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

– „Ботев“ – Никола Вапцаров

Read Full Post »

Митинг на 06.06: За правата на чужденците в България!

„Всеки роб, който стъпи на българска земя, става свободен“
– пише в Търновската конституция.
А дали днес не е точно обратното?

На 6-ти юни, неделя, ще се проведе митинг в защита на човешките права на чужденците в България.
Вярвам, че хората са хора независимо името на коя държава е написано на картончетата, които в нашия прекрасен свят значат повече от човешките права, обусловени с Хартата на правата на човека и Конституцията на Република България.
Вярвам, че през ХХІ век не може хора да бъдат държани без вина в затвори, защото така е решил някой чиновник.
Вярвам, че случващото се в Бусманци е безобразие което трябва да бъде моментално прекратено.

ДО
Г-ЖА ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВА
КМЕТ НА СОФИЙСКА ОБЩИНА

УВЕДОМЛЕНИЕ

от Инициативен комитет в състав:
Иван Кулеков, Виктор Лилов, Яна Бюрер Тавание, Светла Енчева

 

Уважаема госпожо Фандъкова,

Инициативен комитет от граждани планираме да проведем митинг пред СДВНЧ – Бусманци на 06.06.2010 г. от 11 до 13 часа.

Целите на митинга са следните:

1. Изразяване на несъгласие с практиките на незаконно и произволно задържане на чужденци в „дома“ – задържане на чужденци в процедура по предоставяне на статут, чужденци, които не представляват обществена опасност и няма данни, че ще се укрият, чужденци в тежко здравословно състояние, бременни жени, майки с деца.

2. Призив за приемане на добавка в Закона за чужденците в България, с която да се регулира статутът на нелегалните имигранти у нас, така че те да имат достъп до образование, здравеопазване, възможност за легален труд и защита на правото на личен и семеен живот.

3. Призив за изменения в Закона за чужденците в Република България, в съответствие с европейското законодателство, за въвеждане на:
а) правни гаранции срещу произволната свръхупотреба на административното задържане на чужденци в България и
б) ефективни средства за защита срещу продължителността на това задържане.

4. Призив за уважение на човешкото достойнство на задържаните в „дома“ в Бусманци – гарантиране на правото им на информация относно причините и периода на задържане, възможностите за защита, здравословното им състояние, подобряване на санитарните и битовите условия в „дома“, редовен достъп на доброволци, които да оказват медицинска помощ, психологическа подкрепа, образователни и юридически услуги, осигуряване на достъп до интернет.

5. Призив за съобразяване на Закона за народната просвета с Конституцията на Р. България посредством предоставяне на достъп до безплатно средно образование на чуждите граждани, независимо от вида статут, страната на произход и възрастта им.

6. Призив за гарантиране на правото на всички легално работещи чужденци у нас на социално и здравно осигуряване и достъп на всички деца на чужденци до здравеопазване, равен на този на българските деца.

София,

23.05.2010 г.

С уважение,

Иван Кулеков

Виктор Лилов

Яна Бюрер Тавание

Светла Енчева

Информацията е взета от блога на Светла Енчева.

Read Full Post »

Честита Нова година! Пролетно и новоблогърско:))

Честита нова 2010-та година! Да е здрава, мирна и щастлива! Поздравявам ви с любимата си новогодишна песен и нека всички пожелания в нея се сбъднат! 🙂

Е, реалността не е особено снежна…

Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!

Само люлякът липсва. :Р Буди ме ярката слънчева светлина, която нахлува направо през дебелите пердета. Небето е изумително синьо. Пеят птици. Една муха едва не се напъхва, когато отварям прозореца.
Още съм с размътена глава от вчера. Разсънвайки се, отварям Блогосферата на Дневник. Не, че очаквам да прочета огромно количество постове, писани през новогодишната нощ. Разбира се, противно на очакваното намирам интересни неща. Едно от тях е нов пост на Енея, препратка към новосъздаден на 1-ви януари блог, в който участват различни хора, които знам от различни места. Вече са писали самата Енея, Дения, която май не познавам, Mebbeth, с която се знам от инициативата в СУ против орязването на стипендиите и парите за образование. Има още една авторка, Юлия, която още не се е обадила. В блогрола на този съвсем нов блог намирам Бу, Нервната акула, Лидия Стайкова, чийто Полет на костенурката обичам да чета (макар че това с публичния блог и „истинския“ блог още не мога да го схвана), Епистемик, чийто Бай Далай следя още по-редовно. Включена е и писателката Милена Фучеджиева и още хора.
Какво е събрало толкова много и различни блогъри на едно място? Отговорът може да ви изненада.
Феминизмът.
При тази дума си представяте тълпа от грозни раздърпани истерички, скандиращи несвързани глупости и обиди и избиващи комплекси на гърба на мъжете, които са имали нещастието да свържат живота си с тях? Но никоя от авторките не се вписва в тази представа. Противно на това, което повечето хора са си помислили, прочитайки заглавието на блога, в тазсутрешните постове няма дори помен от перчене и комплекси. Точно напротив.
Приятно изненадана, първата ми работа по блога ми за 2010-та година е да добавя нова връзка в блогрола си. 🙂

Read Full Post »

100 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида…

 

Исках да напиша един много специален пост на този ден. Но… колкото по-специално искам да е нещо, толкова по не се получава. Затова нека стиховете на този толкова истински поет говорят вместо обърканите изречения, които бих могла да наредя тук.

А вънка тъй широк е небосвода!…
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти.

Read Full Post »

„Отвъд бариерата“

„Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изскочи пеперудата…“

„Често съм размишлявал за вътрешната природа на писателя. Несъмнено той има малко по-различно душевно устройство. Но какво го различава от другите хора? Талантът – биха ми отговорили в хор. Добре, но какво е талант? Ами какво – въображение, склонност към образно мислене, вродена способност да разказва увлекателно. Това ли е всичко? Не е всичко, разбира се, има още много неща. Но в основата аз слагам неговото особено светоусещане, което от своя страна определя характера, степента и величината на дарбата. При всички положения истинският писател е човек „по-особен“, ако щете, малко дефектен, но безусловно по-различен. Той чисто и просто се ражда такъв.“

„Не бива разумът да противоречи на емоционалната природа на човека и емоционалната природа да замъглява дотам разума, че той да не бъде разум. Това е неестествено състояние, но то съществува в една неестествена цивилизация, каквато е днешната. Днешната цивилизация прилича на една изстиваща планета – бавно изстива, но ще изстине непременно…
Практиката на разума, преобръщането на цялата цивилизация към техниката има и своята страна на прогрес, но има и своята страна на разруха на човешката личност. Днешната техническа цивилизация според мен е на път да погребе човешката душевност.“

Днес в 18:45 по БНТ 1 ще се излъчи за първи път новият документален филм за Павел Вежинов „Отвъд бариерата“.

Read Full Post »

Костадина Кунева: Насилието не е необходимо. Има много по-добър начин: Словото.

Костадина Кунева е българка, завършила история, тласната от безработицата и разболяването на сина си да заработи в Гърция като чистачка. Сблъскала се с огромни несправедливости и експлоатация на трудещите се, Кунева започва синдикална дейност, опитвайки се с мирни средства да защити правата на хората. Отговорът през миналата зима е заливане с киселина. Нападателят е достатъчо извратен, за да я насили да пие киселината.

Животът на Костадина Кунева едва е спасен и започва мъчително лечение. Гърция се вдига в защита на емигрантката-синдикалистка. Докато гърците шестват, издигайки я за пример, българите отсам границата не й обръщат внимание. Историята със солидарността и масовата кампания за сестрите в Либия не се повтаря. Кунева не е толкова интересна на българските медии.
За щастие има блогъри, които й отделят внимание. Мавракис преведе на български език интервюто, взето от известния в Гърция телевизионен журналист Ставрос Теодоракис, публикувано в електронния вариант на вестник „Та НЕА” на 7-ми ноември т. г.
В това интервю Кунева говори без капка злоба и отмъстителност, следваща идеите за ненасилие и борба с несправедливостите чрез слово. Изумително е, че човек преминал през подобен ад, както тя, може да продължи да бъде такъв и да мисли така. Спирам да коментирам, оставям оценките на вас. 🙂

 

… Преди Костадинка не виждаше. Днес дясното й око е отворено, но вижда само образи, не и лица. Хранопроводът й бе изгорен, но вече може да преглъща. Говори, макар и с трахеотомия, все пак говори. Раните в крака й, причинени от присаждането на кожа по лицето, гърба и ръцете, са зараснали. Синът й Емануел, който в началото не смеел да влезе в стаята, сега идва по-често. От време на време четат заедно уроците и мечтаят за Коледа.

„Понеже учих история, исках много да дойда в Гърция… При първото ми посещение видях само Акропола… дойдох през 2001 г., за да се оперира синът ми. Имаше проблем със сърцето, но сега е добре. … Работих като чистачка шест часа на ден.”

Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро. Но лека-полека заплатата се снижаваше.

Ж.: Как така, заплатите се качват обикновено?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистика, но се оказа, че са договори. После, се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.

Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач”, защото досега тя не фигурира.

Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което значи и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза вън в обществото и накрай се предава нещо болно в цялото общество.

Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.

Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.

Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.

Ж.: Който познава вашата дейност може да каже, че сте една лява синдикалистка.
К.: Може да давам вид на лява като манталитет, но не съм се занимал никога с партии. Участвала съм в мероприятия, организирани от леви партии, без да знам кой ме кани, да Ви кажа честно, за да изложа проблемите на нашия бранш, проблемите на жените, проблемите на пришълците.

Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.

Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!”

Ж.: Колко време преди атаката са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.

Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път без да чакам да ми кажат нещо им казах: ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям. И затворих.

Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята”?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?”, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Това да помагаш на хората не е грешка, това е добро.

Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпила?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва, че бих постъпила по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз настоявах.
…….
К.: Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.

Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви ударят без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.

Ж.: Тук в Евагелисмос /болницата/, погрижиха ли се за вас?
К.: Много добре. Много добри лекари и добри хора. Много добри. Обичам ги много. Имам вече специални отношения с тях.

Ж.: Знаете, че много хора излязоха на улицата заради вас. Не прекалено много, но много.
К.: Да, научих. отначало не можех да го асимилирам. Струваше ми се странно. Не са поддържали обаче само мен, искаха да си помогнат на себе си, беше един начин за реакция.

Ж.: Имаше демонстрации, писаха лозунги…
К.: С това да се пишат лозунги по стените не съм съгласна. Добре е да имаш становище, но не разваляй нещо, което не можеш сам да поправиш. Трябва да сме внимателни със заобикалящата ни среда. И магазините, и хората.

Ж.: Означава ли това, че не вярвате в насилието, дори когато е в отговор на насилието на държавата.
К.: Разбира се, насилието не е необходимо. Има много по-добър начин: Словото.

Ж.: Можем ли да променим света само със словото?
К.: Въобще не е трудно. Насилието означава страх. Насилие използва този, който се страхува. Каква е причината работещият да използва насилие. Какво ще спечели?

Както заявяват адвокатите на Кунева К. Пападакис и Д. Вагяну, за последните месеци, през които Кунева най-после е в състояние да бъде разбрана, тя нито веднъж не е посетена от следовател. Подобно безразличие е показала и първите седмици след нападението полицията. Висши полицаи признават днес, че „наистина е изгубено много ценно време”.
Преди седмица и Министърът на защита на гражданите от новото правителство на ПАСОК /съответното на българското МВР/ Хрисохоидис поиска да се запознае с „делото Кунева”: „За мен въпросът е отворен. Въпрос на облог, да хванем този който хвърли течността, но и тези, които поръчаха това. Със случая ще се заемат най -добрите полицаи. За нас делото тепърва се отваря.”

Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата както трябва.

Ж.: Какво казахте на сина си Емануел?
К.: Да не го е яд и да няма омраза. Нито за извършителя, нито за този, който му е платил. Аз вярвам, че колкото по-голям е бил страхът им, толкова по-яростно е било нападението.

Ж.: Говорите все едно няма омраза у вас?
К.: Наистина не изпитвам омраза. Даже и за конкретния човек, който го е направил. Съжалявам го. Този човек има големи проблеми. Проблем с душата, със себе си. Има егоизъм и страх.

Ж.: Но ви е причинил една голяма беда.
К.: При мен бедата се лекува, при него не. Той страда повече от мен. Сигурна съм. Когато атакуваш човек, това се връща върху теб.умножено.

Ж.: Скромността и самоконтролът съчетават ли се с ролята на една активна синдикалистка?
К.: Е, явно се съчетават, щом аз съм така!

Ж.: Не се ли е случвало някой път по време на синдикалната дейност …
К.: …да викам, да избухвам? Не, рядко става това. В тези случаи използвам хумора. Отвръщам на другия с хумор и го успокоявам.

Ж.: Кои са ви подържали през всичките тези месеци?
К.: Най-напред, в тази стая са дошли безброй много хора, които никога не съм познавала. Запознах се с чудесни хора. Например всеки ден, както майка ми, до мен са и семейството Мацас – лекарите Катерина и Савас Мацас.

Ж.: Познавахте ли отпреди психиатъра г-жа Мацас, научен отговорник на „18 Ано” /център за борба със зависимости/?
К.: Не я познавах, когато г-жа Мацас научи за случилото се на рождения й ден 1 януари, дойде, намери майка ми и застана до нея. По същия начин дойдоха и социални работници от Тавро. Помагат много и на детето ми. Помагат също колежките от синдиката, приятелки, приятели.

 

За случая Кунева можете да прочетете още в блога на Мавракис тук и тук, а в блога на Мария Ненова тук. За единственото шествие в България, организирано от студентите от „Призив” – мой разказ тук.

Read Full Post »

Майкъл Джексън в Москва

Майкъл Джексън в Москва, 1993 г.

Самвел Гаспаров е руски кинорежисьор и продуцент, чиято мечта е била да отвори руския шоубизнес към големите имена на съвременната поп музика. Той е причината за концерта на Майкъл Джексън в Москва през 1993 година. Ето неговия разказ за случилото се, разказ, който разкрива много както за руския шоубизнес, така и за личността на Майкъл Джексън.
Пускам го, защото историята е чудесна и показателна за човека Майкъл Джексън. Нека кажем една добра дума и за човека, освен за изпълнителя.

„…През 1993 година реших да организирам първия концерт на Майкъл Джексън в Москва. Какво ли не написаха тогава за мен! Всичките така наречени дейци на шоубизнеса се изправиха на главите си, когато разбраха, че никому неизвестен в техните среди режисьор и продуцент е успял да уговори звездата да дойде в Москва.
А всичко се получи съвсем случайно, когато през 1992-ра работих в Румъния, се запознах с продуцента на певеца Марсел Авраам.
Не вярвах, че нещо ще се получи, но всичко се завъртя на бесни обороти – тогава още не предполагах как заради Майкъл Джексън ще загубя огромна сума и ще си завъдя врагове сред бандюгите на родния шоу бизнес. Започна масирана атака в пресата. Обвиняваха ме в седемте смъртни гряха – ту бях царя на нелегалния алкохол, който организира всичко, за да продава водка на стадиона; ту че в Москва ще дойде не Майкъл Джексън, а негов двойник. Около касите стояха „верни” хора и обясняваха, че всички билети са продадени. А когато певецът най-накрая пристигна в Русия „доброжелатели” съобщиха в милицията, че свитата му пренася наркотици. Претърсиха ги – нямаше нищо. След това още едно позвъняване – анонимен сигнал за бомба. И докато Джексън чакаше зад кулисите, на входовете се появиха хора с мегафони и започнаха да крещят „концертът се отменя!”. Като за капак заваля проливен дъжд. Тук вече Майкъл излезе от кожата си и заяви:
„На такъв дъжд няма да пея!”…
Разбирах, че губя всичко, но парите вече не ме вълнуваха – исках да направя този концерт, да победя! И тогава в най-голямата суматоха към мен се приближи някаква жена и ми подаде огромен портрет на Джексън, доста зле нарисуван:
„Моята дъщеря го направи. Тя не вижда почти нищо, но има мечта – да има автограф. Можете ли да ми помогнете?”
Едва не заплаках – взех рисунката и се приближих до Майкъл Джексън. В началото той даже не разбра какво искам от него, а след това едва не се лиши от дар слово:
„Вие сте луд!. Концертът ви се проваля, а ми идвате с някаква си рисунка!”
Тогава на мен нервите ми не издържаха:
„Пука ми за вашия концерт! Пука ми за целия свят! Може пък утре да стане чудо и от щастие, че неговия кумир се е разписал върху рисунката, детето прогледне?!”
В този момент него сякаш го подмениха.
Тогава „доброжелателите” пратиха и тежката артилерия. Дойде „пророчицата” Джуна да го предупреди, че този ден, 15 септември, е „денят на неговия дявол” и ако излезне на сцената ще си счупи гръбнака…
„Днес аз ще пея! Само кажете на чистачите да попиват постоянно водата върху сцената, защото иначе няма да мога да направя лунната походка” – каза той. Единственото, което продължи го притесняваше, бе полупразния стадион – бяха продадени много малко билети. Тогава отворихме вратите и казахме всички фенове да влизат. Когато видя как тълпата нахлу, Джексън стана и тръгна към сцената. В началото крачеше бавно като на каданс, но когато включиха високоговорителите и той запя, това беше най-щастливия миг в живота ми. От една страна разбирах, че съм разорен, но от друга – бях победил.
Майкъл Джексън изпълни цялата си програма, но аз не останах на концерта – нервите ми бяха опънати до скъсване. Някой ми подаде бутилка водка, пих направо от нея и се качих на колата. Когато разказах на жена си, че съм изгубил един милион долара, тя само ми каза: „Парите не са най-главното. Ти си свърши работата, а това струва по-скъпо!”

Read Full Post »

In Memoriam – Майкъл Джексън (1958-2009)

Read Full Post »

8-ми март – ден на солидарност с Костадина Кунева

Майка ми не обича 8-ми март. Винаги се муси и казва, че е ден на лицемерие – на жените се прави път на вратата в магазина, подаряват им се цветя, ходи се по женски с колежките и приятелките на кръчма. После идва 9-ти и всичко си е постарому. Защо, пита ме тя всеки път, когато й задам въпроса какво, по дяволите, има против празника, жените могат да бъдат уважавани само един ден в годината?
Студена мрачна сутрин. Както винаги, бързам по улицата в последния момент. Никога не мога да се организирам да тръгна навреме и се дразня на това. Все пак, стигам в 11:05. Заварвам хора около Ректората, сред които и журналисти с камери и един куп фотографи. На стълбите на Ректората са колегите от „Призив“ с плакати с лозунги:

„Солидарност с Костадина Кунева“
„Солидарност с борбата на всички трудещи се жени“
„Солидарност с шивачките от Кърджали и Червен бряг“
„Не на евтиният женски труд – 15% разлика в заплатите!!!“

Раздават ни листа с призиви да не се заменя 8-ми март като ден на борба за равноправие и човешки права с 8-ми март само като ден за раздаване на букети цветя и почерпки. Изброени са събития, случили се на тази дата. Хора от „Призив“ взимат микрофона и говорят за Костадина Кунева, за борбата й и за съдбата й. Жена, завършила висше образование по история, принудена да заработи в Гърция като чистачка, защото не успява да си намери работа у нас с доход, достатъчен за лечението на сърдечноболния й син. Поставена в условия на експлоатация, но вместо да се отчае, започнала дейност на синдикална активистка. Хваната от убийци, поливана от тях с киселина и насилвана да я пие. Лежаща в болница с увредени хранопровод, органи, очи, изгаряния всякакви… Спира ме журналистка от телевизия „Европа“ и ми задава въпроси – защо съм тук, защо български студенти използват страданието на активистка от гръцки синдикат, има ли неравенство в България днес. Смутих се и не знам доколко успях да отговоря, но ето какво мисля. Българските студенти, които организираха събитието днес, не използват Костадина, а са истински солидарни с нея и излизат на улицата в студа не за друго, а за да изкажат подкрепата си. В това няма нищо лошо. А що се отнася до българо-гръцката граница – всички сме хора. И от двете й страни. Дали има неравенство – в издателството, в което работя не. Във факултета, в който уча – не. Но когато кандидатствах, местата във всички специалности бяха на квоти за момичета и момчета. И поне в хуманитарните (и май не само там) момчетата влизаха с доста по-нисък бал. И макар и да не съм свидетелка на по-фрапиращи неравенства от това, съм чувала неведнъж за такива. Сигурно и вие.
Вятърът е пронизващ. Прехвърчат капки дъжд, опитвам се да правя снимки, на обектива на апарата каца снежинка. Редуват се музика и скандиране на лозунги. Тръгваме по булевард „Васил Левски“, завиваме по „Шипка“ и продължаваме по „Сан Стефано“. Освен студенти, в шествието има и по-възрастни хора, и журналисти, които продължават да снимат. Полицията както винаги е на лице, автомобилите ни следват бавно, полицаи ни обграждат и следят с бдителен поглед. Вървим и скандираме различни лозунги.

„Солидарност с Костадина“
„Всеки ден е 8-ми март“
„Днес не е празник – а ден за борба.
С воля и разум – срещу страха!“

Стигаме пред посолството, където няколко от момчетата скандират лозунги на гръцки език. Микрофонът се дава на всеки, който има желание да се изкаже. Думи в подкрепа на Костадина Кунева, думи в подкрепа на експлоатираните работници, думи в подкрепа на жените, на които е отказано равенство дори днес, в ХХІ век. Казват, че има книга за послания на солидарност към Костадина, която ще бъде изпратена в Гърция.
Връщам се по същите студени улици, вече по-пълни с хора. Това е един различен 8-ми март. Цветята и шоколадовите бонбони отново са на линия, но има и един позабравен елемент на датата – солидарността с една жена, която се е опитала да помогне на слабите и експлоатираните. Една жена, която е била сурово наказана за дързостта си да иска справедливост. Жена, превърнала се в символ и пример. Защото истинският 8-ми март не е денят на лицемерното правене на път в магазина и по двайсет лева на жена за групова почерпка. Истинският 8-ми март е ден на международната солидарност на жените от цял свят за мир, демокрация и равноправие.

Read Full Post »