Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Размисли’ Category

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Read Full Post »

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.

Read Full Post »

Току-що попаднах на тази прелестна новина във Vesti.bg – „Европейците можели да работят до 74 годишна възраст“. Как се е стигнало до този извод:

Европейците могат да работят доста след сегашната възраст за пенсиониране.
Това сочи проучване на Европейския съюз, според което средно мъжете и жените в ЕС се очаква да живеят без сериозни здравословни проблеми до около 74 години.
Статистическата служба на ЕС оповести днес изчисления за 2010 г. за това колко години се очаква да живеят без сериозни заболявания хората на 65 години.
Тези години са определени като „броя на годините, които човек на определена възраст се очаква да живее без сериозни или умерени здравословни проблеми, което означава, че човекът може да запази обичайната си активност.“
Цифрата за жените общо в ЕС е 8,8 години, а за мъжете – 8,7 години.

Иии нататък започват по държави, като за България според прессъобщението на ЕВРОСТАТ показателят при жените след 65 години е 9,9 години, а при мъжете – 8,8 години.
Внушението на цялата статистика и на новия „показател“ години след пенсия без сериозни заболявания е ясно – възрастните хора, които са се пенсионирали и не са влезли директно в болница са престъпници. За тях се дава пари, без да правят нищо. Много мои връстници периодично скачат и се възмущават как те плащат данъци и осигуровки, с които „хранят“ пенсионерите. По медиите се тръбят статистики колко застарява населението, как скоро работещите ще са толкова по-малко от неработещите (които – о, ужас! – още са деца или пък вече са се пенсионирали), че няма да могат да ги издържат. О, кошмар, хората работят, за да издържат други хора, голяма част от които, научаваме сега, нямат сериозни заболявания, а си позволяват здрави да живеят на наша издръжка!
Излизат разни политици, икономисти и други експерти и ни обясняват как това не може да продължава, как икономиката не издържа и т.н. и т.н. и т.н. А защо и би трябвало да го прави, справедливо ли е едни да не работят, а други да работят и за тяхната прехрана?
Тези пишман експерти и егоистичната им публика забравят няколко неща. Първо, демонизираните пенсионери из Европа и у нас  също са работили. И докато са го правили, от всяка тяхна заплата са им взимали удръжки за пенсия. Това, че са имали късмета да се пенсионират в период на финансова криза, не е тяхна вина. Не те са прецакали борсата.
Второ, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че хората, за които става въпрос, са (сега или в обозримо бъдеще) техните собствени родители и родителите на техните родители. Хората, които са ги отгледали от бебета. Които са правили всякакви комбинации и са се лишавали от какво ли не, за да могат да ги изхранят и изучат, докато те сами започнат да се издържат. Това не са някакви смучещи държавния бюджет демони, а собствените ни семейства.
Трето, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че един ден, живот и здраве, и те ще остареят. Един ден и на тях ще им се прииска да могат да си починат… без да се чувстват като престъпници, задето още не са грохнали от старост. И моля ви, не започвайте в момента да ми се репчите „аз съм велик, аз ще си пестя пари сам, аз няма да тежа на бюджета, аз не-знам-какво-си“. Истината е, че никой от вас не може да каже със сигурност какъв ще бъде той и какъв ще бъде животът му след 40 години. Или дори след доста по-малко. Нереално е.
Колкото и безумно странно да ви звучи, хората не са добичета и съществуването им на света не е с цел да бъдат изцедени до последната капка. Фактът, че са се пенсионирали преди да започнат да боледуват тежко, не бива и не може да се възприема и изтъква като престъпление. Много е лесно да се делим – на млади и стари, на пенсионери и работещи и по още хиляди показатели. Какъв е смисълът на парламента ни да стои надписът „Съединението прави силата“, след като никой не му обръща внимание и позволява политиците – все едно европейски или български – да му внушават, че другите хора – пенсионери, турци, студенти и каквито още ви хрумне – са му виновни за трудностите. Какъв по-лесен начин никой да не посочи истинските виновници за финансовата криза по света и у нас. Кризата, в която България е изпаднала много преди САЩ и останалата част от Европа заради некадърно и крадливо управление…

Read Full Post »

Всяка година студентските такси в Софийския университет растат. Малко по малко, но както е поговорката – капка по капка вир прави.

За първи път закономерността бе нарушена през 2010 година – годината на масовите студентски протести срещу орязването на държавните субсидии за държавните университети и срещу неадекватната политика в областта на образованието като цяло.

Този януари в мига, в който изтече информация, че се готви ново вдигане на таксите, последва студентска реакция. Факултетният студентски съвет на Историческия факултет публикува на сайта си новината за писмо на министър Игнатов, в което той дава разрешение на Софийския университет да вдигне таксите до 2/3 от издръжката на студент (досега законовото ограничение беше до 1/2). Илчев препрати писмото до деканите на факултетите, за да могат те от своя страна да дадат на Академичния съвет на 25 януари предложенията за новите такси, които да се гласуват на място.

Сред студентите обаче се надигна недоволство, което не остана само на ниво говорене. В сайта на „Призив за образование“ и във Фейсбуук се появи призив за студентско присъствие на въпросното заседание на Академичния съвет и за отстояване на досегашните такси.

Събрахме се студенти от различни специалности и курсове и бяхме посрещнати нерадостно от професор Илчев на заседанието. То обаче по правилник е открито, така че никой не се опита да ни гони. Когато дневният ред стигна до новите такси, самият ректор заговори за предложение от сутрешното събрание на Ректорския съвет за невдигане на таксите и за писмо до министър Игнатов. Защото постъпленията от новите такси не могат да запълнят дори и малка част от зейналите дупки от все по-орязваната държавна субсидия. И защото кризата важи и за самите студенти.

Бяхме изслушани и ние. Изказахме мнението, че битката с влошаващото се финансово положение на Университета е обща и не бива да се противопоставяме един на друг.

Ето видео от цялото разискване и от гласуването на академиците:

Както се вижда, те гласуваха единодушно предложението на ректора за невдигане на таксите. Присъствалите студенти пък определихме единодушно това и като наш успех, защото натиск оказваме от отдавна, включително и тази есен. Макар и да не бяхме многобройни вчера, ние бяхме сплотени, постоянни и знаехме за какво се борим.
Разбира се, се намериха умници, които да кажат, че не мнението на студентите е натежало, че то едва ли може да промени нещо.

Струва ми се, че е дошъл моментът, в който трябва да се излекуваме от убеждението си, че ние, обикновените хора без политическа власт и финансов гръб, не можем да променим нищо и да окажем влияние за нищо. Още от училище ни учат така – как никоя голяма политическа промяна у нас не се е случила без чужда помощ, как не бихме могли да проимаме независима държава без Русия, не бихме могли да си сменим политическия строй без Америка, не бихме могли без помощ отвън да постигнем нищичко в никакъв план.

Преди седмица обикновени хора без политическа власт и финансов гръб с масови протести успяхме да убедим правителството да наложи забрана на отравянето на питейната вода и почвите на Североизточна България чрез хидравличен удар. Лобистите на „Шеврон“ започнаха медийна кампания именно на основата на предразсъдъка, че обикновените хора не могат да направят нищо сами. Министър Трайков дори открито заяви, че протестите са организирани от „чужди ПР фирми“. Защитниците на шистовия газ единодушно заявиха – хората не могат сами да организират толкова масови протести.

Защо да не можем? Защо по цял свят могат, а само ние сме тъпите, овчедушните, страхливите, обърканите и неспособните заедно да излезем и да защитим правата си? Правото на достъп до образование, правото на чиста околна среда и питейна вода?

Можем и го доказваме все по-често.

Единственото, което не ни достига като граждани (но и това се променя с времето) е малко повече вяра. В самите себе си.

Read Full Post »

Случайно попаднах на прекрасен монтаж в Deviantart. Но още по-прекрасен е цитатът, който авторката е избрала да съпътсва изображението й:

Не мисля, че мерилото на цивилизацията е колко високи са нейните бетонни сгради, а по-скоро колко добре се отнасят нейните хора към околната среда и към околните хора“

Ние като народ постоянно се опитваме да догоним другите страни по цивилизованост – първо след Турското робство, сега след Тоталитарния режим. Питам се дали в цялото си старателно наваксване на какво ли не, не пропускаме най-важното – да зачитаме околните и да не забравяме, че те стоят  над  разнообразните придобивки на това, което днес наричаме цивилизация.

Read Full Post »

Както повечето хора, влизали в този блог знаят, последните година-две се занимавах доста с проблемите на студентите, орязаните бюджети и прочее, включително участвах в организирането на протести и дискусии. Често се сблъсквах с въпроса „абе, на вас колко ви плащат, че да се занимавате!?“. Много хора, отчаяни напълно от ситуацията в България, не се захващат с подобни дейности именно защото смятат, че няма смисъл човек да се занимава, че каузата е обречена и т.н. Оттам идва и мнението, че за да се захване някой, трябва да му плащат – трябва време на човек, за да осъзнае, че може би представете си има хора, които наистина вярват, че има надежда нещо да се промени и затова се прави цялата тая работа.
Винаги, когато се е говорело за пари и плащане, съм си го представяла така: противен тип със съмнителен вид се забутва в някое кьоше с група продажни лица и, оглеждайки се на всички страни, им бута по пачка на всеки. После се прокашля тайнствено и подшушва: „Нали се разбрахме какво трябва да направите??“, а от небрежно паркиралата кола костюмиран политик съвсем случайно поглежда в същата посока, за да се увери, че всичко е минало по план. Като в лош филм, нали? :))
Но днес попаднах на мейлинг до третокурсниците от моя факултет, който ги уведомява за стипендия, отпускана от фондация – по 200 лева на месец. Макар че съм надраснала възрастта, се зачетох от любопитство.
Към изискванията за стипендия освен курса, добрия успех, знаенето на западни езици и нуждата от материална помощ, са прибавени още и студентите да са дясно ориентирани и да посещават образователните им изяви и да помагат при нужда в организирането на тези изяви.
Ето на това се вика елегантно заплащане за активизъм.
Чудя се дали е изолиран случай?

Read Full Post »

Напоследък влизам с колеги в някакви фундаментални спорове от типа: стока ли е образованието и само с пазарната му стойност ли се изчерпва смисълът му; само пазарна цена ли има човешкото здраве и т.н.
Та чак до стока ли е Човека?
Използвам главна буква, защото говоря не просто за конкретен индивид, а за всеки човек.
От малка са ме учили за важността на пазара. Той е инструмент, създаден от човечеството, за да улесни размяната на стоки и услуги. Да спомогне всеки човек да получава толкова, колкото е изработил. Да направи размяната на различните видове стоки и услуги равноправна и справедлива според труда. И тъй нататък. Сещате се – за ограничения ресурс, който трябва да се раздели сред нас, искащите да потребяваме неограничено и т.н.
Пазарът винаги за мен е бил точно това – инструмент на Човека, използван по определено (описаното по-горе) предназначение.
В последно време обаче забелязвам нещо странно – хора около мен все повече възприемат самите себе си изцяло като инструмент на пазара, а не обратното. Например, когато се говори за образоването на даден човек, все по-рядко става дума за развитие на интелекта му, за отваряне на ума му и за разните неща, които ако ви изредя ще ви зазвуча твърде я ренесансово, я възрожденско, я нещо друго отдавна отминало. Не, говори се за потребление на стоката образование, на услугата обучение.
Когато се говори за излизането на даден човек на пазара на труда, това все по-рядко се формулира като продаване на уменията му, а направо се говори (като че ли за по-кратко?) за това човекът да се лансира, да се продаде по-добре и т.н.
Когато се говори за здравеопазване, то все по-рядко е хуманната дейност, помагането, спасяването и т.н. Вече е стока и когато не е „финансово ефективна“ стока, просто се прекратява. Справка: многото затворени регионални болници в последните месеци в България. И не само.
Все по-често не само политици, ами дори и студенти от Софийския университет говорят за издигане на финансовата ефективност във висша ценност на обществото.
А къде стои Човека в тази ценностна стълбица?
Да, онзи, който е създал това общество, който е измислил размяната, „финикийските знаци“, стоките и услугите като такива и самият пазар?
Лекциите по реклама в комбинация с дискусиите с такива колеги ме тласнаха към една хипотеза…

А именно за Пазара (главната буква пак е нарочна) като нов вид религия.

pazar1Човекът има необходимост още от появата си като вид на Земята да познава света около себе си. Да знае какво го заобикаля и защо.
Но за съжаление никой не е способен да даде отговор на големите въпроси за смисъла на съществуването и живота. Може би именно така са се зародили първите култове, тотемите, вярата в Духовете, напътстващи хората, в свръхестествените сили, които са ни дали живот и бдят над нас, очаквайки нещо в замяна (различно, според различните вярвания).
Така са дошли и първите отговори – как сме се появили, какво представлява светът около нас и защо сме тук.
Древногръцките философи дават също своите отговори, различни при всеки от тях. Светът се е породил от огъня, или от земята, или от въздуха; светът е идеална математическа хармония. Или е изпълнен с буйна енергия хаос.
Различните хора си дават различни отговори. Богове се сменят, появява се монотеизмът в различните му варианти и смисли.

В един момент обаче идва науката. За разлика от религиите тя не изисква вяра; тя има доказателства. Тя може да се пипне и измери. Част от човечеството (в никакъв случай не цялото) се отказва от религията, защото намира своите рационални отговори. Вече няма нужда да вярва на различни шамани, жреци, свещеници, проповедници и да се чуди чии думи са по-близки до реалността. Сега вече всичко се мери черно на бяло.

Но дали това ни е достатъчно?

Науката (поне засега) отговаря за много от нещата на въпроси като кога, къде, как… Но не и на най-важния въпрос – защо.
А Човека е търсещо създание. Всеки от нас е, макар и не всеки да го осъзнава.
В нас има заложена потребност за ясен ред на всичко наоколо, ясно съзнание за този ред и за смисъла от него.
Религиите вече не са достатъчни за голяма част от човечеството – науката ни е направила скептични и аналитични.
Но тази потребност за ясен ред на всичко наоколо остава в нас.

pazar2Дали, питам се аз, след като не сме успели да открием ясния смисъл от света около себе си, не сме си създали „смисъла“ сами?
Не сме ли взели един от инструментите на своето общество – пазарът – за да го издигнем в култ?
Пазарът, създаден, за да служи на Човека за справедливо разпределение на ограничения ресурс сред изработилите го, се преръща в нещо ново, нещо висше, като Дух, като Бог. Нещо, което осмисля Света. Една до такава степен рационална религия, че нейният атеист става ирационалният, оказващ се догонващ прагматичната материална реалност, а не обратното.
И така пазарът вече не е инструмент на Човека, а човекът се превръща в инструмент на Пазара, той съществува, за да го подхранва.
И вече разполага с отговори. Тук е, за да изработва и консумира. Смисълът на съществуването му е да създава (по някакъв начин) финансов ресурс. Наградата за праведното изпълнение на задачата е консумирането на стоки и услуги от същия този висш Пазар, след като го е захранил достатъчно.
И човекът вече не консумира самите стоки и услуги. Поне според това, което се учи от бъдещите рекламисти, човекът не купува стоката, а нейната история. За да я продадеш, ти трябва да й измислиш добра история. Домакинята не купува праха за пране, а сияйната усмивка на детето, което се е изцапало и знае, че няма проблем, защото този препарат ще махне петната на часа. Шофьорът не купува бързия автомобил, а рекламата за свобода от скоростното движение по шосето и възхитените погледи на хубавите момичета…
… Едва ли тази хипотеза е вярна за голям процент от човечеството. Но имам чувството, че има хора, за които е, че познавам част от тези хора и че тази идея се зароди в главата ми именно от общуването с тях…
От малки ни учат как човечеството върви напред през вековете и хилядолетията и става все по-развито и по-напреднало. Питам се, дали Пазара като отговор (или по-скоро заместител на отговор) е достойният резултат на хилядолетните търсения на нашия вид. И продължавам да мисля, че той трябва да бъде това, заради което е създаден първоначално – наш инструмент, улеснение, удобство – а не това, в което се превръща постепенно…

Read Full Post »

Older Posts »