Берлинската стена на ХХІ век – бежанците. Конкретни истории, а не статистика.

Когато попадна на такива постове си казвам – не, не може да бъде чак толкова зле. На колкото повече попадам, толкова повече спирам със стандартната автоматична реакция – отказът да се замисля за стените днес.
Покрай гръцките вълнения миния декември попаднах през блога на Пейо в блог със звучното име „Бай Далай“, където арторката на блога постоянно превеждаше и публикуваше информация за ставащото там. Използваще всички възможни източници – от официалните информационни агенции, през сайтовете на окупираните университети, до блоговете на участници във вълненията. Постът, който най-ясно помня от всички, е този. Гласът на бежанците, изричащ още като начало на посланието

„Тези дни са и наши“

Четях думите им, разказа за съдбите им и болката от положението, в което са поставени. И си казвах – Боже, що за чудовища са гръцките власти?! Не може у нас да е чак така…
За съжаление, може. Разликата между отношението на емигрантите в България и Гърция в действителност не е много голяма и основно изразяваща се в едно нещо: че там за това се говори, а тук не. Може би не в медиите, но сред хората. Като външна граница на ЕС, в България контролът все повече се затяга. С изкривено медийно отразяване ни се внушава, че тези хора са много и са заплаха за България. Неочаквано, но факт – въпреки влизането ни в ЕС бежанският поток не е нарастнал особено. Той се състои от хора, чийто живот е бил заплашен по един или друг начин в родината им и не им е останал никакъв избор, освен да заминат за където и да е, белким оцелеят.
И така попадат в

Бусманци

Не си затваряйте очите. Кликнете на линка.
Не съм от хората, които престояват в блог пространството твърде дълго и четат редовно всички популярни блогове. Бях попадала в блога на Светла Енчева веднъж преди месеци, покрай нейни критики към Зелените. Прекарах известно време там, спорейки с нея и после загубих линка някъде. Отново попаднах там преди два дни, чрез Блогосферата на Дневник.
Попаднах на

нейната история с бежанци

Отидох на вчерашната дискусия в Червената къща. Бяхме в голямата зала, която за моя изненада се късаше по шевовете. Очаквах да видя обичайния кръг многословни интелектуалци, които съм виждала при малкото си посещения там, но вместо това видях много нови лица, включително и на чужденци от всякакви националности. Не онези спокойни осигурени чужденци, на които сме свикнали да завиждаме, а онези чужденци с разбитите животи, които биха могли да завиждат на нас – за това, че си имаме лични документи и легално пребиваване в страна, в която животът ни не е застрашен, не се налага да бягаме и да бъдем подлагани на унижения само, защото ни има. Бежанците.
Срещата беше открита от Представителя на Върховния комисариат за бежанците на ООН за България, г-жа Милагрос Лейнес. Изглежда нейната функция бе да може да се каже, че е присъствал представител на институция. Тя започна да обяснява колко невероятно толерантен е българския народ, защото произхождаме от много етноси – римляни, траки, българи и славяни. Да, правилно прочетохте…
После се върнахме в реалността. Думата бе дадена на правозащитниците и журналистката Яна Бюрер Тавание (чиято е цитираната по-горе статия за Бусманци), която ни разказа за медийното затъмнение и за неуспехите й да промени това.

Дойде ред и на бежанците да бъдат изслушани

Първият човек беше индиец. Потърсил убежище в друга държава, защото животът му е заплашен в Индия. Взимат му много пари, за да го заведат някъде. Свалят го на българска земя, без да му обяснят къде е. Полицаите го хващат веднага и… го пращат в Бусманци. По закон той има право на молба за закрила, но вместо това направо се оказва в Бусманци. Освободен е след година престой и най-сетне успява да задвижи молбата си, но не знае колко ще чака за отговор и няма ли пак да попадне там. Свит, измъчен и ужасно объркан човек.
Вторият беше О., човекът от разказа на Светла. Идва в България на 6-годишна възраст със семейството си от Нигерия. Баща му започва да преподава география в частно училище по екология. Когато О. навършва 16 не му издават удостоверение за завършен 10-ти клас, защото не е платил 450 евро на семестър (чужденците плащат големи такси) и няма ЕГН. На 18 отива в Бусманци. Там са по двайсет човека в стая. Той започва тежки проблеми с дишането. За да излезе жив, което доста хора не успяват, пише молба за статут на бежанец. Въпреки че не е бежанец, а емигрант. Това го вади от затвора и спасява живота му.
Сега е на 21 години, а баща му преди известно време също е затворен в Бусманци. Август месец вече е много зле със здравето, с постоянни сърцебиения и високо кръвно. Ония се сещат накъде отива работата и го пускат,

за да умре извън затвора

и да не са отговорни те. Смърта идва през септември. О., човек говорещ чудесен български, учил тук и непознаващ друга страна освен България, има задействана заповед за екстрадиране и вмомента е нелегален емигрант.
Саид не е в залата. Той е в Бусманци отново. Журналистка разказва за неговия случай.

Чеченец, лежал в лагерите на ФСБ в Русия

избягал в България, с медицински доказани следи от тежки изтезания (при такива бежанци законът задължава да се даде закрила, но това не се случва). За интервю за БНР (част от което ни пуснаха, преди компютърът да се скапе) наскоро заявил, че както е искал да избяга от Русия, сега иска да избяга от България, защото го подлагат на същите мъчения. Описваше как го заключват в Бусманци – белезници на ръцете и краката, свързани помежду си. Нарича го „ласточка“.
Джавед (повече за него -> в статията за Бусманци, към която съм дала линк по-горе) е в залата и се решава да зададе въпрос на г-жа Милагрос Лейнес. Обяснява (на български, всъщност само индиецът, който е едва от година в България и я е е прекарал в затвора, както и въпросната Лейнес говореха на английски). Казва, че той и другите бежанци нямат достъп до такива хора и затова иска да зададе въпроса си сега. Започва да говори и в следващия момент Звезда Ванкова от „Отворено общество“ (мисля, че се явяваше нещо като съорганизатор на дискусията) го прекъсна с хидяли мили извинения, че навлизаме във времето на втората част на вечерта, Панаира на бежанските култури, как пет човека са подготвили презентации на родните си култури и колко лошо е спрямо тях да им крадем от времето.
Така че

Задаването на въпроси към Представителя на ООН бе осуетено

затова нямаше и отговори. Даже не й се наложи да измисля как да избягва конкретните отговори. За съжаление, типично отношение на организатори на събитие към светилото, решило да ги поласкае с присъствието си.
Когато излязох от залата се разписах в инициираната подписка за поправка в закона, даваща разрешение на нелегалните емигранти за постоянно пребиваване, ако са били в страната поне три години и имат работодател, който е г отов да сключи трудов договор с тях, както и издаване на документи на останалите емигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход.

Ужасяващо е, че очевидно ни е невъзможно да създадем обществен и държавен строй, в който да няма затвори за невинни хора, в които те да бъдат изтезавани. Дори не можем да създадем строй с такива затвори, но в който за тях да бъде говорено. Режимите се сменят и при смяната се дава гласност – пример e филмът за престъпленията на комунизма, за политическите затвори и убийствата и зверствата, извършвани в тях „Балада за българските герои“. Питам се трябва ли да минат 50 години и режимът да се смени със следващия – Бог знае какъв ще е пък той, – за да се заговори за Бусманци. И за хората с подобни съдби в Гърция, Испания, Италия, Малта и къде ли още не. Хората сме доказали, че можем да бъдем изкусни убийци, безсърдечни мъчители и садисти, а като маса – че имаме високо ниво на търпимост към страданията на тези, които са отделени с дебели стени от нас. Това не е демократичност, никой строй, в който подобно нещо е възможно и се приема за нормално, не е демокрация. Или поне не е това, което наричаме демокрация. Това е нечовешко, несправедливо, ужасяващо. Бусманци ми напомня на тоталитаризма – същият тип затвор, за други уязвими хора. Социализмът с човешко лице се оказа невъзможен – при издигането на подобна воля отговорът е бил пристигане на танкове. В капитализъм с човешко лице българите също не сме живели досега – интересно ми е ако някога в България проима сериозни опити за такъв, какъв ще е отговорът този път.
Човешкото лице много ни бяга. Както от държавния строй, така и от медиите, които отразяват бежанците като мъртви цифри, а не като живи хора със свои съдби.

Светла Енчева се опитва да помогне

Тя се е срещнала с бежанци и не само е разговаряла с тях, не само е осъзнала проблемите им, а и не си е затворила очите с думите „аз нищо не мога да променя“ и се е захванала да промени нещо. Да подаде ръка и да помогне на човек, изпаднал в беда. Прекрасно е, че има такива хора като нея. Може би ако бяха повече, нещата не биха били такива, каквито са сега.

Read Full Post »

Около десет месеца след общоевропейския протест „Свобода, а не страх“…

Около десет месеца след провелия се в целия Европейски съюз протест „Свобода, а не страх“, какви неща все по-често ми правят лично на мен впечатление…
• Нямам достъп до повечето клипчета в Youtube, линкове към които ми пращат от други държави или си намирам сама в търсачката, защото не са available from your country. Същият проблем имат и останалите българи, разбира се.
• Информацията на всеки Интернет потребител в България вече законно се задържа и съхранява за целите на МВР и единствената последна преграда пред безпрепятствения достъп на службите – разрешението от съдия – е оспорвано тези дни от Цветан Цветанов от ГЕРБ, защото съдиите се бавели с месеци и това пречело на следствието. И вероятно предстоят още по-утежняващи положението изменения в закона.
• Подлезът на Ректората (откъдето минавам ежедневно) пък, който се ремонтира от месеци заради строежа на нова метроспирка, вече е към фаза привършване. Не само, че вътре е изпълнен с камери, ами и на самия тротоар отгоре първото, което човек вижда, е много як и много висок стълб с камери на него.
• На няколко места четох за изтриването на хиляди копия от „1984“ и „Фермата“ на Оруел от Amazon и не мога да не се замислям по същия начин като Мишел.
• Задължителните лични карти с биометрични данни чукат на вратата. Като гледам, в скоро време нищо чудно същото да заважи и за електронните карти за градски транспорт – пак чувам намеци, че на хартиените билети им изчита времето.

Днес бях до Перник и навръщане GSM апаратът ми се развали. Пак. Купих го преди около година, все още го изплащам и е в гаранционен срок още месеци напред. Развали ми се през май, беше на поправка четири седмици, през които ми бяха дали един ужасен апарат, май Samsung, прастар и отвратителен. След като най-сетне ми го върнаха, поработи няма и два месеца и днес отново същата работа. Докато се прибирах от гарата си помислих дали да не потърся монетен телефон, защото отчаяно се нуждаех да се обадя спешно. Разбира се, бързо се сетих, че такива не съществуват откакто бях дете. Търсих и часовник, защото нямах представа колко часа е. Вече няма абсолютно никакви часовници никъде. За какво са, като всеки си ги носи в джоба? А аз трябва да ходя на „Кукуш“ № 1, което е на майната си (без извинение за израза) и докъдето няма транспорт, за да се възмутят, че отново ги безпокоят със същия апарат, да не искат да ми дадат нов такъв същия модел и кой знае колко време да ми го оправят…. Усещам се, че съм прекалено свикнала да имам в себе си GSM и че просто не мога без него, при положение, че от всеки от нас се очаква да е непрекъснато на разположение за контакт. Чудя се тази технологизация, която доброволно приемаме заради редицата улеснения, няма ли да ни изиграе лоша шега в свят, в който все по-стабилно се слага ръка на всички комуникации.
И не. Не крия нищо. Нямам какво да крия. И да искам да имам тайни от държавата, няма какви да са. Единственият ми проблем с нея е, че не съм доволна от управлението й, но това си мнение не го крия, а напротив, чудя се как да й го натрапя. Ходя по протести без маски и качулки, подписвам петиции с трите си имена и т.н. И все пак, въпреки че нищо не крия, не мога и не мога да приема идеята да бъда постоянно наблюдавана. Самият факт да бъда постоянно наблюдавана ме отблъсква.

Read Full Post »

Защо не обичам лятото

– Ужасно горещо е. Непоносимо горещо. Като температурата се вдигне над 30 градуса ми е горещо, когато стане над 35 направо не съм на себе си. Мразя да ми е горещо.
– Най-гадно се боледува през лятото. През всеки сезон е гадно, разбира се, но когато навън е топло е още по-нетърпимо. Миналият юли имах един грип с 40-градусова температура, навън 30-35, въобще прелест. Сега пак успях да се поразболея (за първи път оттогава), ама и без да стигна 40 е гадно.
– Сесия. И то лятната. Тоест, с повече и по-тежки изпити, за които трябва да учиш, докато мозъкът ти е размекнат от жега, а после да ги полагаш в просторни иначе аудитории, които да ти се струват като мънички сгорещени консервени кутии.
– Ремонтите и строежите. Всяка година се къртят стени, сменят дограми, слагат уплътнения, оправят покриви, дострояват блокове, разбиват улици и всичко това едновременно като по правило строителите прекарват повече време в сладки шумни приказки, отколкото в работа, улицата е покрита с прах и всякакви строителни отпадъци, а шумът е невъобразим.
– Насекоми. Всякакви. Колонии летящи мравки, хапещи комари, оси и други симпатяги, които в малкото по-хладни минути човек като отвори да проветри се изсипват и настаняват трайно.
Обичам на лятото това, че е отпускарско време и човек може за иде на море или планина, но на българското море по правило е още по-горещо, мръсно, населено, бетонирано и насекомно, та ако не можеш да се изръсиш за Гърция или Турция, рискуваш да се върнеш от почивката изхапан и изтощен. Затова пък на планина е чудесно, хладно и прекрасно. Трябва да мрънкам Веско или Веси (а защо не и двамата) за една хубава разходка на Витоша след сесията. Веско и без това ми е обещал от миналата година по това време^^ Докато стигна до пътуване извън София, поне на Витоша да се порадвам. 🙂
На някой да му се ходи на Витоша след 10-ти юли? 😛
Но докато стигна до момента с излизането от София, сигурно ще минат месеци. Горещи летни месеци. 😦

п.п. Някой ако има проблеми с хлебарки и/или летящи мравки, миналата година ей тия ги извикахме и още нямаме нови колонии. Горещо препоръчвам!

Read Full Post »

Според закона плагиатство < пиратство ??

Приключиха ми лекциите по авторско право и като примерна студентка (да, бе) седнах да умувам над тях. И се сблъсках с едно интересно противоречие в законодателството ни, което не мога да не споделя.
Авторското право се дели на неимуществено и имуществено. Неимущественото е правото на автора да постави името под произведението си и да не се изменя произведението без негово съгласие. Неимущественото право е вечно, докато имущественото – до 70 години след смъртта на автора. То е правото да се възпроизвежда, разгласява, представя публично произведението, както и правото на автора да му се заплати всяко едно ползване на произведението.
Нарушаването на аторското право е три вида – плагиатство, пиратство (или още контрафакция) и псевдоавторство.
Пиратството нарушава имуществените права на автора – някой взима произведението и започва да го разпространява без разрешение на автора и без да му плаща – примерно на Замунда се пуска филм, теглиш го и ставаш сийдър (автоматично като сийдър и ти си пират).
Плагиатството е, когато не просто се вземе дадено произведение и започне да се разпространява, ами и човекът бъде така „любезен“ да си лепне името и да каже „мое е“. От колкото и страни да го гледам, това е по-голямо нарушение от пиратството, защото освен имуществените права, засяга и неимуществените права на автора, би трябвало да е двойно по-голяма нарушение, нали?? Псевдоавторството е горе-долу същото като плагиатството, само че този път нарушителят се възползва от служебното си положение, за да се прилепи като съавтор на произведение, в чието създаване няма пръст.
Законът, обаче, третира пиратството като по-голямо закононарушение, което трябва да се наказва по-строго, отколкото плагиатството и псевдоавторството. Ако за плагиатство и псевдоавторство се предвижда наказание до 2 години условна присъда или глоба между 100 и 300 лева, за пиратство наказанието е до 3 години ефективна присъда (като може да се издейства и условна) и (а не или) глоба от 1000 до 3000 лева.
Когато попитах защо в случая с по-малко нарушени права наказанието е по-тежко, се оказа, че това е така, защото големите филмови и музикални компании губят големи пари в България, която доскоро е била (или още е?) на първо или второ място в света по пиратство и от ЕС са ни натиснали да вземем мерки. Забележете, причината е голямата печалба на компанията, т.е. имуществените права на продуцентите, а не правата на самия автор, на човекът, изпод чиито ръце е излязло произведението. Тоест, ако аз реша да наруша нечие авторско право, по-разумно е да открадна на човека цялото произведение, да си напиша името отгоре, да се пофръцкам пред медиите колко гениално нещо съм сътворила, отколкото да го пусна безплатно в Интернет. Санкцията ще е по-малка!!
Този абсурд е показателен за стимулите на законотворците, които уж трябва да защитават правата на всички граждани.
Не е като да съм противник на авторското право – когато човек създаде нещо, трябва да получи и нещо срещу труда си. Най-малкото, признание, че е негов. Също и печалба от него. Но всичко си има граници. Едно е правото на авторски хонорар, друго е космическите печалби на Universal примерно да ни възпират от свободен достъп до филми, които вече си имат гигантските печалби от прожекциите по кината (не ми обяснявайте, че пиратството ще убие киното – ще го убие толкова, колкото видеотеките са го убили преди години) и от продажбите на копия (не ми обяснявайте, че пиратството ще убие и тях – невъзможно е, винаги има хора, които ще искат да си имат оригинално копие от нещо, включително и пирати) и да ни налагат подслушване на интернета и инсталиране на шпионски софтуер, който да ни следи какво има на компютрите, та да няма „пиратско съдържание“. При книгите пък случая е още по-смехотворен – онлайн библиотеките са препълнени с книги на всякакви езици, включително и български, но книжарниците продължават да си функционират пълноценно, нали?
Но явно наистина не само в България мисленето е такова. Съдейки по присъдите, които в Швеция са дали на четиримата админи на торент тракера ThePirateBay – $905,000 на всеки от четиримата и 1 година затвор – там положението е дори по-зле. Затова пък хората са си направили в отговор пиратска партия, която вече е трета по сила в страната им и се очаква да вземе доста места в Европарламента на изборите. Професор Манчев ни я даде за пример, но като начинание без очаквания за успех, защото за да променят драконовите мерки срещу пиратството в законодателството трябва да го променят на ниво ЕС, а това е непосилна задача. Не знам какво ще постигнат, но ако успеят да спрат превръщането на Интернет в един глобален Биг Брадър и всичките простотии с шпионските софтуери, постоянното подслушване и задържане на данни и прочее, пак ще е много и ще има за какво да сме им благодарни. Все пак основния аргумент за обигбрадъряването е именно борбата с пиратството, защо пък именно пирати да не успеят да спрат бляновете на Саркози и Миков. 🙂 Защото между имуществените права на продуцентите и правата на всички потребители на Интернет за неприкосновеност на данните ненавлизане в личното пространство май съм по-загрижена за вторите.
И като споменах Миков, вижте юнакът какви ги върши със ЗЕС – тоя път вкарва проекта си за безконтролен шпионаж през задната врата с гриф „СЕКРЕТНО“. Неговата аргументация обикновено не е свързана с пиратство, а с организирана престъпност, преди време дори имаше изказване как с подслушване на Скайп ще може да пипне организираната престъпност. Симпатичен е, нали. 🙂

Read Full Post »

Не ми харесва… апатията и отчаянието, месианството…

Този пост е отговор на провокацията на Богомил от вчерашната първа вечер на Дните на свободното слово в СУ. Беше чудесна лекция, чудесно начало на юбилейното издание на фестивала. Още информация за Дните можете да намерите тук.
Ето го и моето „изкрещяване“:

Неща, които не ми харесват…

Не ми харесва колко много хора са загубили вяра, че нещата у нас могат да се променят към по-добро. Че нещата по принцип могат да се променят към по-добро. Че нещо – каквото и да е – зависи от тях. Не ми харесва дистанцираността им и неразбирането, че единственият начин светът да стане по-добро място е ние да си го направим такова, а не да чакаме от някой друг. Защото някой друг няма.
Не ми харесва фразата

„Нищо не можеш да промениш“

Повече ми харесват думите на Ганди „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“. Не вярвам, че човекът е безгласно колелце в системата. Мисля, че при опит да бъде превърнат в такова той може и трябва да се възпротиви и това никога не е напразно.
Не ми харесва напоследък придобилата широка популярност фраза

„Ако изборите можеха да променят нещо, щяха да ги забранят“

Всъщност, поправям се, харесва ми и то много. Сама по себе си тя е доказателство, че идващите избори носят в себе си потенциала на промяната. Управляващите не могат да ги забранят напълно, защото имат нужда от фасадна демокрация, но за сметка на това пък положиха неимоверно много усилия да „забранят“ справедливото им провеждане. Като минем през промените на изборното законодателство в последния момент (тъй наречения мажоритарен елемент, вдигнатата бариера за коалициите, главоломното вдигане на депозитите за участие, цирковете по регистриране на Синята коалиция – сега ще видим на Зелените каква регистрация са подготвили… ) и стигнем до все по-упоритите слухове за предстояща масова фалшификация на вота. Приемем ли, че ако изборите могат да променят нещо, ще ги забранят, то трябва да приемем, че промяната чука на вратата и сме свидетели на отчаяните опити за противодействието й. Доколко ще са успешни те – зависи от кого? Познахте – пак само и единствено от нас, народът, върху когото се прилагат всички гениални решения на управниците ни.
Още нещо, което не ми харесва обаче, е месианството, което се проявява при някои от неапатичните хора.

„Ние сме единствената алтернатива на статуквото, ако не сте с нас, разпилявате силите и то ще победи“

Въпросните хора са доказали, че са някаква алтернатива на настоящите управляващи, но не са доказали, че са алтернатива на статуквото. Отричайки всеки, който прави опит да разкъса оковите на апатията, но не става непременно част от тяхната алтернатива, те наистина доказват себе си като част от статуквото.
Не ми харесва… Стига толкова с нехаресването. Харесва ми това, че има мислещи хора, за които никое от горните неща не важи и че тези хора хич не са толкова малко, колкото може би ви изглеждат на пръв поглед. Харесва ми, че отчаянието още не е претопило всички и че има надежда току-виж да стане обратното. Харесва ми, че имам възможността да пиша тези редове. Харесва ми и че докато ги пиша знам, че има хора, които мислят като мен.
Толкова. (:

Read Full Post »

В какво вярва информационното общество?

Когато разбрах, че ще уча компютърно-опосредствена комуникация, не бях особено вдъхновена, защото другите дисциплини, завършващи на „комуникация“ досега ми бяха скучни. Оказа се, че греша – тази е ужасно интересна.
Последният път говорихме за информационното общество – пространна лекция за това какво е, какви са характеристиките му, движещите му сили, особеностите му и т.н. и т.н. В началото на лекцията направихме един бърз увод-сравнение с другите, предхождащи го общества.
– Аграрно общество – натурално, стоково-стопанско; оръдия на труда са механични инструменти за обработване на земята, а продуктите са стоки.
– Индустриално общество – фабрики, механизация, пари; оръдия на труда са машините, а продукт – капиталът.
– Информационно общество – водеща е информацията; оръдия на труда са комуникационните и компютърни технологии, а продукт е информацията, знанието. То е икономическа стока (платено образование, платен достъп до Интернет и т.н.). Има деидеологизация на обществото (Даниел Бел).
И тук мислите ми излизат от материята по КОК. Мисля си – всичко е ясно, оръдия на труда, продукти и прочее. Хубаво дадена ясна структура. Но ако приемем, че аграрното общество е вярвало в различни религии, които в някаква степен са отстъпили място на идеологиите през индустриалното общество, в какво ще вярват хората в информационното общество? В нови религии? В нови идеологии? В нищо?
Някой път ще се захвана да почета авторите, които ни споменаха. Питам се ще намеря ли отговор на този въпрос.

Read Full Post »

Приказка за стълбата на практика

Чели ли сте „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски?
Много ценна е, препоръчвам ви я. Направи ми силно впечатление, още когато я прочетох преди години. Бях малка тогава и повече се възхищавах на приказността и по-късно разбрах метафората. А с годините тя започна все повече и повече да ми се набива в главата. „Приказка за стълбата“ се оказа едно от най-пропитите с истина произведения, които съм чела. Преди 8 години, когато бе свикано 39-тото Народно събрание, някой от депутатите (вече нямам спомен кой или коя) раздаде на всичките си колеги народни представители по един екземпляр от „Приказка за стълбата”. Това, разбира се, не произведе никакъв ефект върху съвестта им – както можеше и да се очаква. Такава е човешката природа. Смирненски го е описал пределно ясно и, уви, хич не е преувеличил. Не знам колко от депутатите са били някога бедни младежи-идеалисти, вярващи, че „всички дрипльовци са мои братя”, но и да е имало случайно такива – отдавна не го вярват.
Проблемът на представителната демокрация у нас е, че народните представители реално погледнато не ни представляват. Те представляват своите лични интереси и интересите на приближените си. Те нямат реален стимул да представляват избирателите си, когато получават финансови облаги от това да представляват конкретни лица и фирми, които им заплащат чудесно за това. Властта бързо им се услажда и им показва нови неподозирани пътища, къде-къде по-сладки от това да служиш на избирателите си. От какъв зор да представляваш техните интереси, когато си имаш свои, къде-къде по-сладки?
И така ще бъде, докато няма никакви начини народът да контролира представителите си. По закон контрол може да оказва чрез избори, референдуми и протести. За съжаление, и в трите случая има проблем.
Проблемът на изборите е, че реално погледнато няма избор. Хората са все едни и същи, менят боята си, но не и морала си (както е казал народът – вълкът козината си мени, но нравът – не). Дори да се появят нови, по-различни хора в избирателните бюлетини и дори и народът да гласува за тях и да ги избере, винаги съществува опасността от синдрома, описан в „Приказка за стълбата”.
Проблемът на референдумите е, че в България те имат статут не на решение, а на информативно допитване. С други думи, когато направиш референдум, решението му просто се взима предвид от властите като информация за хорското мнение и те могат да се съобразят с него, но могат и да не се – по свое усмотрение.
Проблемът с протестите е, че трудно се организират, трудно се намират ентусиасти, които да отидат на тях, лесно се намират ентусиасти, които да им се почудят на ентусиазма и още по-лесно се намират начини за компрометиране на цялата работа. Справка – мероприятието, което ни спретнаха на 14-ти – с наетите лумпени, мнимата бомба и полицейското насилие – легитимирано пред обществото чрез старателно заснетите от bTV действия на лумпените.
И все пак, като че ли протестите са най-добре функциониращата форма на изразяване на народното недоволство в последно време. С протести се даде истинска гласност на проблема с унищожаване на българската природа. Протестите обърнаха вниманието на обществото към опитите за узаконяване на подслушването на Интернет (подновени напоследък). И това са само една малка част (далеч непретендираща да е най-важната) от примерите. За мнозина е спорно действат ли наистина протестите и това често става повод за разгорещени дискусии по блогове и форуми, кафенета и квартални седянки.
Действащи или не, едно е факт – те ужасяват властта. Дали заради полъха на `97-ма в БСП-рските глави, дали заради обезпокоителното за олигарсите „съединение на народа” или поне на не една и две негови прослойки на януарските протести, дали заради даването на гласност на твърде много от мръсотиите на въпросните олигарси… властта е изплашена. Затова и отговорът не закъснява. Подготвя се нов проектозакон за митингите и протестите. Той категорично забранява да се протестира на зоните около Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. Освен това, забранява участието на животни и автомобили в протестите. Забранява да се снима на протест (може би за да не излизат такива материали с полицейско насилие?), затова пък предвижда кметовете да могат да променят времето и мястото или направо да забраняват събитията, а също и официално да могат да ги филмират. Това, разбира се, се обосновава като борба с тероризма. По същият начин се обосновава и желанието на МВР да следи комуникацията на гражданите, на които уж „служи”, в система, подобна на Биг Брадър. След като част от скандалната Наредба 40 бе орязана от конституционния съд, сега е на път да се появи като част от Закона за електронните съобщения. Нека не забравяме, че протестите на еколозите, а също и сегашните протести на студенти, еколози, зърнпопроизводители, млекопроизводители, майки на деца с увреждания и други граждански групи и будни граждани извън гореизброените се организират именно по Интернет. Дори има сайт за подкрепяне на протеста онлайн. По този начин явно властите искат да ликвидират възможността от организиране на спонтанни протести, както навремето се случваха тези за Странджа, благодарение на анонимния тогава сайт Спаси Странджа. Властта е толкова обезпокоена за статута си, че вече е започнала да развива параноя – Миков, например, вижда Скайп като основен инструмент за организация на организираните престъпни групи (подробности). Изглежда се кефи много на китайците, които буквално следят логовете със скайп-разговорите на гражданите си и му се иска да инициира нещо подобно и у нас.
По конституция цялата държавна власт произтича от народа, народът е източник на властта. На практика, обаче, колкото повече народът се опитва да въздейства на властта, толкова повече тя се опитва да въздейства на него, за да пресече това – чрез навлизане в личното му пространство със следенето на телефонните, мобилните и интернет комуникациите му, съхраняването на различни видове данни и, разбира се, чрез откровени мерки против протестите – освен гореизложените, и с утежняване на процедурата по разрешаване на протест – включително със записването на личните данни на колкото повече хора-организатори е възможно и т.н. и т.н.
Изводът е един – властта не иска народът да се меси в управлението на народа. Веднъж минали по Стълбата на Смирненски, управляващите са решили да се вкопчат в каквото и както могат и с всякакви мерки да не допускат да загубят властта и да паднат и стъпалце надолу. Вече сме пределно наясно, че не можем да разчитаме на нашите представители да ни представляват, защото те дори не си правят труда да крият, че правят всичко по силите си да ни представляват минимално.
Оттук накъде?
СРОКСОС подеха лозунги за „нова система“. Обясниха, че това не означава, че искат да премахнат демократичната система, а да я направят по-демократична чрез реално участие на гражданите във взимането на засягащите ги решения.
Възможно ли е това? Или е напразна химера?
Възможно или не, на мен ми изглежда като единствения начин за излизане от затворения кръг на българската приказка за стълбата.
Въпросът е ще се примирим ли с положението или ще се опитаме да променим нещо.
Следващият е – как.

Илюстрация – ~robverheyen

Read Full Post »

Имаше ли опити за компрометиране на протеста и успехът досега

И така,
има хора, които повтарят, че няма смисъл да се протестира. Че нищо не се постига. Че протестите в общи линии се изразяват в будали, подскачащи по площадите под призивите на кариеристи. Някои скептици просто им съчувстват за глупостта и наивността, други ги осъждат като подлоги на нечисти интереси.
Аз пък смятам, че има смисъл да се протестира. Докато някои хора видяха в протестите смехотворно „подскачане по площадите”, то управниците видяха заплаха. Заплаха за рахата, който са си създали, заплаха за удобствата да крадат, да прокарват интересите на различни фирми и мафиоти, да трупат парици. Или по-скоро паричища. Защо видяха заплаха? Защото протестът е именно това за тях, не „подскачане” за кеф и веселба, а изразяване на недоволство от страна на гражданите по повод едно или друго действие на управниците, а защо не и от самите управници.
Поводи за недоволство много, както и съответстващи им искания. В случая се събра списък от цели 19 искания, което явно дойде много на позаспали граждани, които заявиха, доприспивайки съвестта си: „И сами не знаете за какво протестирате!”. Макар и с наличие на известни разногласия между групите (мнозина държат на оставка на правителството, природозащитниците обаче искат законови действия сега и веднага, а не предсрочни избори), все пак протестиращите стигнаха до консенсус и включиха именно тези 19 искания в декларацията си, излизайки на площада.
Студенти, природозащитници, майки на деца с увреждания, зърнопроизводители, млекопроизводители, пенсионери, металурзи, авиатори, учители – това са само част от хората, които протестират. Обединени, както никога досега.
Разбира се, на 14-ти дойдоха и националисти и футболни фенове. Въпреки предварителните разговори на организаторите с тях, всички знаете какво се случи – група от трийсетина хулигана (за които после се чуха доста упорити слухове, че са им били предложени пари) нападнаха полицията, която след заплаха за бомба прекрати протеста като брутално преби страшно много мирни хора и арестува 157 души.
Както казах малко по-рано, властта се паникьоса от протеста. Затова и смятам, че се постара да го компрометира.
Така нареченият сигнал за бомба е бил получен още в 9:30 сутринта. Вместо да предупредят организаторите на протеста, от МВР не им казват нищо. Протестът започва нормално, но с група провокатори – закачулени момчета на първи ред, нападащи полицаите, чупещи загражденията и хвърлящи ги по тях. Въпросните заграждения не са свързани със скоби, както се връзват винаги при подобни събития. Комендантите на СРОКСОС показват официално на полицаите провокаторите и ги молят да ги изолират. Когато от трибуната студентите помолват протестиращите да коленичат за минута мълчание в памет на Стоян Балтов, провокаторите остават прави и викащи. Отново никой не прави нищо по въпроса, а полицаите търпят хулиганите да ги ритат и замерят със счупени ограждения, без да сторят нищо.
После идва заповедта на Бойко Борисов за прекратяване на протеста заради бомбата. Полицаите го съобщават по слаб мегафон (аз поне нищо не чух, а май и никой не е). Отново не отиват при организаторите да им кажат да разпуснат протеста, нито пък да обявят с тяхната доста по-добре функционираща озвучителна техника, че протестът е забранен и хората трябва да се разотидат веднага. Вместо това, полицаи и жандармеристи настъпват към протестиращите без ясно предупреждение и започват да бият и арестуват не само провокаторите, но и който им попадне под палката. Минават през техниката и я повреждат, нападат мирни протестиращи, които не разбират какво става. Пролива се кръв. Един от студентите организатори на протеста (Мирослав Джоканов) е арестуван, когато задава въпрос защо закопчават някакво момче, което не прави нищо. Част от разпръснатите протестиращи блокира закратко Орлов мост. Полицаите ги ловят, навлизат в Борисовата, където бият и арестуват хора наслуки, включително и такива, които изобщо не са ходили на протеста.
След това министър Миков заявява, че полицаите са се държали компетентно, имало е нужда от сила, за да е възстанови реда, но тя е била използвана с мяра. Казва със заплашителен тон, че МВР има много по-голям ресурс за силови акции. Обвинява организаторите, че комендантите им не са овладели положението с провокаторите.
Не знам за министъра, но всички тези действия на полицията ми се виждат доста нелогични. Именно затова подозирам наличие на някаква конспирация.
Важното е, обаче, че хората не се уплашиха и протестите продължиха.
И, по-важното, въпреки мнението на скептиците очевидно вече дават плодове – днес властите най-накрая прекратиха заменките на гори със закон. И други искания на природозащитниците (макар и да остават още) бяха приети, повече инфо тук. Веднага след това, депутатите приеха (пак на първо четене) и закон срещу реституцията в Студентски град – тук. Разбира се, това е твърде частично изпълняване на исканията на две от протестиращите групи. Но е едно доста добро начало. Да видим докъде ще продължат да изпълняват. 🙂

Read Full Post »

Merry Crisis and Happy New Fear!

За много години на всички^^
Знаете ли, искаше ми се да започна годината с един хубав оптимистичен пост. Със снежни снимки от 2-ри, с хубави благопожелания и празнично настроение.
Ама малко го изтървах времето за този празничен пост. А сега ми е студено – и отвън, и отвътре. Когато четох лозунга „Merry Crisis and Happy New Fear“ из блоговете покрай гръцките истории, ми се стори доста пресилен, прекален. Но сега си мисля, че си е съвсем на място. Освен прословутата световна финансова криза, чиято тежест тепърва ще осъзнаваме и чиито последствия тепърва ще теглим, новогодишно ни се стовари и газова криза – причинена от игрите на Русия, но и от собствените ни некадърни управници, които не се засилиха особено да ни осигурят ирански газ през Турция, обрекоха ни на дупедавски договори с руснаците, позволяващи прозволно посочени цени на газта от тях и още какви ли не знайни и незнайни безобразия. Последствията от дупедавщината ни спрямо Русия не са само газови и тепърва ще си ги теглим, но сега, докато мръзнем, сме на газова вълна, нали?
Лошото е, че за да осъзнаем фактите, трябва хубавичко да ни поразтърсят лично. Някой да убие наш познат или роднина, за да осъзнаем колко незащитени сме от престъпници, да ни рекетират здраво лекари, когато близък е тежкоболен (да не дава Господ!!), да не ни изплатят заплатите заради нечия кражба, да ни спрат парното и евентуално и тока. За съжаление, повечето хора не си падат по абстрактни опасности от типа на това, че някога щяла да стане екокатастрофа, ако си замърсяваме водите и изсичаме горите, че управниците подписвали някакви си заробващи договори с Русия, че се увеличавала някаква си корупция. Докато лично не ни настъпи кризата – било то финансова, газова, корупционна, мафиотска, екологична и/или морална – все ще си затваряме очите за реалността.
И така, за тези, които вече са си отворили очите – а аз знам, че това са повечето хора и то от отдавна – и за тези, които са решили, че е време за действие – малцинство, но все по-нарастващо:

Read Full Post »

Събитията в Гърция?

Ъпдейт: Постоянно актуализирана подробна информация за случващото се в Гърция: http://baidalai.blogspot.com/

Следя с интерес случващото се в южната ни съседка. Убийството на 15-годишно момче, позволило си да се пери на двама полицаи, провокира страхотни безредици, всенародни бунтове и хаос. Сигурно вече сте чели на няколко стотин места поне 2-3 версии за случилото се – като се започне от това дали покойният Александрос Григорополус е имал със себе си още пет или трийсет момчета, дали са нападнали полицаите, навлезли в

Read Full Post »