Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Разни’ Category

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).

Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.

Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.

Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.

За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂

Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

Read Full Post »

Никога досега не бях ходила на море извън сезона. Избрах за този експеримент Варвара – място, на което съм летувала ужасно много години и което не съм посещавала от седем. Заради презастрояването на цялото Черноморие рядко изобщо ходя в тази посока. Варвара е едно от малкото сравнително запазени места, а в последно време много упорито се заговори за нови устройствени планове, проекти, инвестиционни интереси и други подобни „хубави“ неща, обещаващи това да се промени. Затова реших да изпреваря събитията и да отида, докато Варвара не е все още безвъзвратно бетонирана и съсипана. И то извън сезона, та ако случайно процесът е по-напреднал, отколкото знам, поне да не е гъч от хора.
Vlak_BurgasВинаги, когато имам възможност, пътувам с влак – независимо дали става въпрос за кратък или за по-дълъг път. Вярно, недостатъците, които постоянно обсъждаме с приятели, са налице – все по-неудобни разписания, по-бавно придвижване, отколкото с кола или автобус, – но за мен предимствата са повече. Има все повече нови влакове и те са наистина РАЗКОШНИ. Дори и в старите е по-широко и просторно, отколкото в автобусите, човек може да стане и да се разтъпче по всяко време, а не да стои сгънат с часове (а аз не заемам кой знае колко място – какво ли им е на по-високите и едрите от мен…), има тоалетна и не се чака евентуално спиране на някоя миризлива бензиностанция (особено важно предимство при по-дълъг път), а ако сте от тези, на които им прилошава в автобус и им се налага да пият гадни зомбиращи хапчета, при повечето такива хора това просто НЕ се налага във влак. 🙂
Та като споменах нови влакове… новите спални вагони са фантастични! Много по-широки от старите, много удобни и невъобразимо по-чисти. Хем чух за тях, пък пак останах удивена. А това да преминеш разстоянието, като спиш в легло, и да си свеж на следващия ден, вместо да си продремеш част от почивката, е допълнителен бонус.

И така – Бургас. 🙂 Ами, и там не съм ходила от сума време и бях много нетърпелива да разгледам.

Тук обаче идва неприятният момент: ако сте с багаж, няма да спите в Бургас и не искате да хванете от влака директно автобус, а първо да разгледате, гардеробната отваря чак в 9:00 (влакът пристига към 7:15) и затваря в 21:00 (влакът за София е в 22:00). Така че ще трябва да си отделите час-два да седите върху саковете и да ругаете нечие плиткоумие. Все пак сутринта жената идва по-рано, оставила е и телефон на стъклото, но за вечерта проблемът си стои. Ето една такава недомислица може да помрачи идеалното изкарване.
Та след като някак преодолеете този тъпизъм, предстои Бургас. 🙂 А той в началото на май е още по-зелен и прекрасен, от това, което си спомням от летните си идвания.


За на юг има кажи-речи редовни маршрутки, но ако пътувате за някое селище по-южно от Царево, са по-малко – разбира се, ако бързате, може да ползвате маршрутки с прекачване, защото има и такива Царево-Резово. Може би като почне сезона, ще ги оправят. Може би. Хубавото е, че вече ползват един по-пряк междуградски път и пътуването е по-бързо. А гледката отново е красива – свежо зелена пролетна гора от двете страни на шосето.
Първото впечатление от Варвара – няколко гигантски бетонни мастодонта на входа ѝ. (още…)

Read Full Post »

В българските медии напоследък много често природозащитниците са наричани екоекстремисти, екотерористи и други неща в този дух. Това се случва обикновено при цитирането на прессъобщенията на „Юлен“ и „Витоша Ски“. Последната причина за етикета е скандалът, който стана в Пирин – „Юлен“ организират вътре в защитената територия концерт на Bob Sinclar, който е забранен със заповед от националния парк. Въпреки изричната забрана, концертът ще се проведе, гарниран със солидна кампания срещу „екоекстремистите“.
Чудя се дали и мен ме броят за екоекстремистка. Вчерашното ми бурно възмущение към една конкретна обява за луксозен имот ме кара да си мисля, че да.
Става въпрос за два парцела на първа линия… на плажа на Варвара. На този плаж съм прекарала не едно и две лета. Той е единственият за това селище, на него ходят както местните хора, така и курортистите. varvaraСкалите над него са уникално място. По тях се спускаш (има стълбички), за да стигнеш до самия плаж, а когато си горе, въртиш глава и навсякъде море! Сега тези скали са приватизирани (не знам по каква схема) и ще се превърнат в собственост на един или двама души (обявата дава вариант за два отделни парцела или закупуването им заедно за 600 000 евро), слагайки край на това останалите хора да ходят там и да се радват на дивата природа.
Та, в задачката се пита, аз екоекстремистка ли съм, задето това ме възмущава. Задето съм несъгласна и го смятам за неправилно. Задето мисля, че такива кътчета (доколкото изобщо все още съществуват в България) трябва да са на всички хора. В Гърция примерно е точно така – вместо да ги заграбват, ги превръщат в забележителности и водят чуждите (включително и българските) туристи по подобни места… о, пардон, гърците са лошите, по-добре изобщо да не ги давам за пример за нещо положително, нали?
Та, явно у нас да си за спазването на някакви елементарни неща като зачитане на защитените територии и елементарно уважение към природата, те прави екстремист.
Прекрасна държава.
И прекрасна мафия.
Влиятелна.

Read Full Post »

Току-що попаднах на тази прелестна новина във Vesti.bg – „Европейците можели да работят до 74 годишна възраст“. Как се е стигнало до този извод:

Европейците могат да работят доста след сегашната възраст за пенсиониране.
Това сочи проучване на Европейския съюз, според което средно мъжете и жените в ЕС се очаква да живеят без сериозни здравословни проблеми до около 74 години.
Статистическата служба на ЕС оповести днес изчисления за 2010 г. за това колко години се очаква да живеят без сериозни заболявания хората на 65 години.
Тези години са определени като „броя на годините, които човек на определена възраст се очаква да живее без сериозни или умерени здравословни проблеми, което означава, че човекът може да запази обичайната си активност.“
Цифрата за жените общо в ЕС е 8,8 години, а за мъжете – 8,7 години.

Иии нататък започват по държави, като за България според прессъобщението на ЕВРОСТАТ показателят при жените след 65 години е 9,9 години, а при мъжете – 8,8 години.
Внушението на цялата статистика и на новия „показател“ години след пенсия без сериозни заболявания е ясно – възрастните хора, които са се пенсионирали и не са влезли директно в болница са престъпници. За тях се дава пари, без да правят нищо. Много мои връстници периодично скачат и се възмущават как те плащат данъци и осигуровки, с които „хранят“ пенсионерите. По медиите се тръбят статистики колко застарява населението, как скоро работещите ще са толкова по-малко от неработещите (които – о, ужас! – още са деца или пък вече са се пенсионирали), че няма да могат да ги издържат. О, кошмар, хората работят, за да издържат други хора, голяма част от които, научаваме сега, нямат сериозни заболявания, а си позволяват здрави да живеят на наша издръжка!
Излизат разни политици, икономисти и други експерти и ни обясняват как това не може да продължава, как икономиката не издържа и т.н. и т.н. и т.н. А защо и би трябвало да го прави, справедливо ли е едни да не работят, а други да работят и за тяхната прехрана?
Тези пишман експерти и егоистичната им публика забравят няколко неща. Първо, демонизираните пенсионери из Европа и у нас  също са работили. И докато са го правили, от всяка тяхна заплата са им взимали удръжки за пенсия. Това, че са имали късмета да се пенсионират в период на финансова криза, не е тяхна вина. Не те са прецакали борсата.
Второ, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че хората, за които става въпрос, са (сега или в обозримо бъдеще) техните собствени родители и родителите на техните родители. Хората, които са ги отгледали от бебета. Които са правили всякакви комбинации и са се лишавали от какво ли не, за да могат да ги изхранят и изучат, докато те сами започнат да се издържат. Това не са някакви смучещи държавния бюджет демони, а собствените ни семейства.
Трето, врещящите срещу пенсионирането и пенсиите е хубаво да си спомнят, че един ден, живот и здраве, и те ще остареят. Един ден и на тях ще им се прииска да могат да си починат… без да се чувстват като престъпници, задето още не са грохнали от старост. И моля ви, не започвайте в момента да ми се репчите „аз съм велик, аз ще си пестя пари сам, аз няма да тежа на бюджета, аз не-знам-какво-си“. Истината е, че никой от вас не може да каже със сигурност какъв ще бъде той и какъв ще бъде животът му след 40 години. Или дори след доста по-малко. Нереално е.
Колкото и безумно странно да ви звучи, хората не са добичета и съществуването им на света не е с цел да бъдат изцедени до последната капка. Фактът, че са се пенсионирали преди да започнат да боледуват тежко, не бива и не може да се възприема и изтъква като престъпление. Много е лесно да се делим – на млади и стари, на пенсионери и работещи и по още хиляди показатели. Какъв е смисълът на парламента ни да стои надписът „Съединението прави силата“, след като никой не му обръща внимание и позволява политиците – все едно европейски или български – да му внушават, че другите хора – пенсионери, турци, студенти и каквито още ви хрумне – са му виновни за трудностите. Какъв по-лесен начин никой да не посочи истинските виновници за финансовата криза по света и у нас. Кризата, в която България е изпаднала много преди САЩ и останалата част от Европа заради некадърно и крадливо управление…

Read Full Post »

С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската?

Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:

Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук:
Файл 1
Файл 2
Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане! 🙂

Read Full Post »

Реших и аз да последвам примера на Мила. От доста време се глася за този пост и тя ми даде стимул да се разбързам^^

Напоследък ми се налага почти да се оправдавам защо ми харесва да уча в Софийския университет. Модерно е Софийския университет да е назадничав, тромав, нереформиран, лежащ на стари лаври и безсмислен. Покрай орязаната на четири пъти държавна субсидия и писъците на Игнатов и Дянков „пари срещу реформи“ някакси стана ясно от самосебе си, че университетът ни не струва, че си седи в ХХ или дори в ХІХ век и че ние, неговите студенти, сме потенциално прецакани хорица, които си губят времето в него, вместо да учат в чужбина или да градят кариера, без въобще да се занимават с висше.
Не е като в Софийския университет да няма проблеми. Да няма дисциплини с остарели програми, да не се намират и преподаватели-недоразумения. Не е като всички специалности да са в изряден съвременен вид от начало до край. Не е като да няма каква работа да се свърши и какво да се подобри.
Но ми писна хората да се хващат за слаби места на Университета и да слагат абсолютно ВСИЧКО в него под общ знаменател.
Прекарах три години, учейки Книгоиздаване. Остава ми още една. Тая в себе си надежди за магистратура и съм твърдо решена да е в същия университет.
Предполагам, че да се направи програма за специалност като моята не е лесна задача, защото професията издател е многостранна. Изисква от една страна обща култура, познания за околния свят. От друга страна трябват и чисто практически умения. Не е нито научна, нито бизнес специалност, а е нещо по средата. Както и когато издателят създава книга, тя не е единствено културен феномен или единствено стока – той трябва да умее да я вижда и по двата начина, за да успее в професията.
И – изненадващо – програмата ни е богата и изпъстрена с разнообразни дисциплини.

Може би трябва да започна оттам защо специалността „Книгоиздаване“ е във Факултета по журналистика и масова комуникация, а не е при филолозите или библиотекарите. Защото книгата се разглежда като медия, като най-старата медия на света; като форма на комуникация. Не просто като литературно произведение между две корици (най-малкото, не всички книги съдържат литература). Освен това ние се учим не за библиотекари (една хубава професия, за която си има друга специалност), а за издатели. Книгата е комуникация между хора, комуникация отложена във времето, комуникация, която може да се осъществи за ден, за век, за хилядолетие. Освен това, дори и да не си даваме сметка, книгата е здраво вплетена в едно с другите медии. А мястото на медиите е ФЖМК.
Та да се върна на програмата си. Първите две години имаме повече общи дисциплини с другите две специалности във факултета – Журналистика и Връзки с обществеността. С всяка следваща година имаме все повече специализирани книгоиздателски дисциплини, като в четвъратта година можем да избираме между два профила – Редакционно-издателски и Медии и Връзки с обществеността. Като паралелно с това си вървят общите за всички от специалността дисциплини, разбира се.
Заедно с колегите от другите специалности учим Социология, Социална психология, История на българската журналистика, Народопсихология, Политология, Теория на културата, Компютърно-опосредствана комуникация.
Доцент Светлозар Кирилов е един от най-стриктните хора, които познавам, дълбоко навлязъл в материята, работещ към европейски институции.
Професор Драганов, по Социална психология, е най-възрастният ни преподавател въобще, но определено не изкукал и пеещ прастари приказки, колкото да си додава към пенсията, каквато е представата ви за възрастни преподаватели в стар университет. Един от най-умните хора, с невероятно интересни лекции, заради който ходехме в 8 сутринта, събирахме се тройно повече хора от капацитета на залата и седяхме прави.
Доктор Диана Петкова по Народопсихология е обиколила толкова много страни, че ни преподаваше до голяма степен и от личен опит, което направи лекциите страшно интересни. Имахме и лекция с гост професор чужденец, за да се издразня на английския си. :))
Компютърно-опосредстваната комуникация при доцент д-р Грета Дерменджиева ме накара да се замисля както за много аспекти на общуването в Интернет, а и за информационното общество като цяло. Същата преподавателка ни водеше и дисциплина само за нашата специалност – Редакционно-издателски системи. Учеше ни да странираме на Adobe InDesign, нещо, което постоянно се прави в издателствата. Дори и издателят да не умее да направи предпечата на книгата лично, е хубаво да има някаква идея от процеса.
Дотук говорех все за социални и комуникационни науки, но имахме и друг вид дисциплини, вече само за нашата специалност. Например Български език и стилистика и Информационни технологии, даващи базисни познания за различни компютърни програми (даже аз, която все още рядко бях припарвала до непраисторически компютър, се ориентирах). Също не са за пренебрегване и литературните дисциплини като Теория на литературата, Съвременна чуждестранна и Съвременна българска литератури (с преподаватели от съответния факултет) и Литературна комуникация, даваща напълно съвременен и различен от ученическия поглед. Там се запознах със „Смъртта на автора“ на Ролан Барт, например. Нещо толкова различно – да не кажа противоположно – от училищното изучаване на литература.
Може би най-важната и най-интересната дисциплина на първи курс беше История на книгата, която ни връщаше в шумерската цивилизация, за да минем през всички етапи на книгата до печатната преса Гутенберг, та чак до наши дни. Преподаваше ни професор Ани Гергова, основоположничката на тази наука в България.
Като споменах по-горе предпечат, имахме си и лекции за печата – Основи на полиграфията, водени от много взискателната преподавателка от Техническия университет доцент д-р Сарджева, която ни мина през всички видове печат, видове хартия, кое за кое е подходящо, за какви тиражи и т.н.
По Графичен дизайн при доцент д-р Веселина Вълканова пък учихме много за правилата при дизайна на книгите, за елементите на книжното тяло, шрифтовете, стиловете, различните фактори за ергономичността на четенето и т.н. Все неща, нужни за практиката.
Друга практична дисциплина беше Интелектуалната собственост в книгоиздаването. Учихме Закона за авторското право в детайли при д-р Ангел Манчев, за да сме запознати и с тази материя, а не да гледаме като пиле у кълчища като стане нужда.
Съвременното световно книгоиздаване при доцент Милена Цветкова бе дисциплината, по която написах 80 страници курсова, вкл. 3-4 страници библиография. Представете си само: в Софийския университет има преподаватели, при които с Copy и Paste от някой сайт като Prepishi.com просто не става! Можете ли да повярвате!? :/
Други интересни дисциплини – Книгата като медия и Теория на четенето. Съвременни тенденции, перспективи, разчупване на мисленето, изваждане на книгата от кодексовата й форма, от хартиеното й тяло.
Още – Научно, университетско и енциклопедично книгоиздаване при доцент д-р Албер Бенбасат, Икономика на книгоиздаването при професор Филева. По последното получихме много сериозен общ курсов проект – да създадем втори брой на единственото професионално списание за Книгоиздаване в България – „4publishing“ . Говорете ми за липса на връзка с практиката при Софийския университет…
Гледам програмата си за четвърти курс с оптимизъм. Чака ме Европейско медийно право при професор Нели Огнянова, Електронни книги и други интересни и необходими за съвременното книгоиздаване неща. Независимо от това, което говорят за Университета министри и други умници, май все пак ще изляза с някакви познания по професията, в която искам да се реализирам. Освен, че от две години редактирам едно списание на хонорар и няма тепърва за първи път да влизам в издателство. Между другото, повечето ми колеги са минали вече през издателства, като някои и понастоящем си работят това, благодарение на стажовете. Вярно е, че сами трябва да си ги уреждаме, но имат добър ефект. 🙂
Вещаят на Софийския университет затъване в статуквото, срив на старите лаври, изоставане от съвременните университети (като НБУ например). И когато изоставането не става от самосебе си въпреки тромавата администрация (никой не би я отрекъл) и вътрешните проблеми на Университета (защото никъде не съм казала, че такива няма), ни се „помага“ в тази насока с орязване на бюджета. По няколко пъти. Докато подейства. Ако не подейства – има и следващи години и следващи бюджети. Упорито се говори, че един от добрите ни преподаватели по част от специализираните ни дисциплини ще напуска, защото орязванията намаляват и неговите доходи. Ето така се почва. Текат слухове и за премахване на хоноруваните преподаватели като „антикризисна мярка“, без която специалността чи не може да съществува. Колегите в Студентски град откараха два месеца без вода, а стипендиите ще бъдат орязани за втори път, и то как. Нямаме си нормално действаща библиотека във факултета, нито пък аула, защото едното ни крило е затворено за ремонт, който е почнал отпреди да стана студентка и е стопиран заради липса на пари от месеци, та кой знае докога. И въпреки изгледите за дървена ваканция поради липса на пари за парно, май все пак ще продължат да ни дават образование. Не модно и лъскаво, но необходимо ни за живота и работата ни по-нататък.
И явно май ще имам все нещо в главата като (дай, Боже) си взема дипломата, а?

Read Full Post »

Попаднах на това клипче в YouTube. Много е забавно. 🙂 Показва чудесно най-разпространената гледна точка на интернет потребителя. Символите на финала ми напомниха за една лекция за разликата между Copyright, Copyleft и Creative Commons лицензите. Третият определено ми е любим за интернет съдържание. 🙂
Мелодията, текста и анимацията са дело на Нина Пейли, аранжиментът е на Ник Фелпс. Лицензът е Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0.
Приятно гледане! 🙂

Copying is not theft. Stealing a thing leaves one less left.
Copying it makes one thing more; that’s what copying’s for.
Copying is not theft. If I copy yours you have it too.
One for me and one for you That’s what copies can do
If I steal your bicycle you have to take the bus,
but if I just copy it there’s one for each of us!
Making more of a thing, that is what we call „copying“
Sharing ideas with everyone – that’s why copying is FUN!

Read Full Post »

Older Posts »