1968 година – на границата между две епохи – Чехия

Миналата година започнах поредица от постове за 1968 г., която така и не довърших. Затова – време му е вече. 🙂 Продължавам оттам, откъдето спрях. Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г. Можете да видите предишните публикации на следните линкове:

~линк към част първа~
~линк към част втора ~Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета ~Виетнам~
~линк към част четвърта ~Америка в пламъци~
~линк към част пета ~Франция~

Ранна есен в Прага

Френските събития през 1968 стават най-яркият, но съвсем не и единствен епизод от революционната борба, заляла половината свят: Западна Германия, Италия, Холандия, Испания, Япония… И това не е всичко. Вълненията се отразяват и на социалистическия лагер – на властта в Полша и Югославия й се налага да разгромява студентски бунтове.

Но главното събитие от тази страна на „желязната завеса” се разгръща в Чехословакия.
На пръв поглед е странно, че комунистите се отнасят без особена симпатия към радикалните протести на Запад, но за това съществуват ред причини. Установеното геополитическо равновесие по време на „студената война” устройва Москва, въпреки че на думи СССР и съюзниците му не престават да се изказват за краха на „капиталистическата система” и да се отнасят със съчувствие към „освободителното движение”. Обаче между „революция” и „революция” има голяма разлика и за „правилни” се признават само тези, които съответстват на представите на съветското ръководство и се вписват в стратегията на Кремъл. Още Караибската криза през 1962 г. убеждава Съветския съюз в непродуктивността на „резките движения” и в необходимостта, опирайки се на постигнатото, да усилва влиянието си бавно и внимателно. Освен това в СССР много добре разбират, че западните „нови леви” по-скоро са готови да критикуват Москва, отколкото да се ръководят от указанията й. Гибелта на Че Гевара и поражението на парижкото въстание още повече укрепват извода – курсът на дистанцираност е правилен.
Именно поради това „гошистите” т.е. френските „леви” заявяват, че и социалистическият и капиталистическият „истъблишмънт” са двете страни на един и същ ненавистен медал. И ако някой на Запад все още е имал някакви илюзии по този повод, то те се разпиляват от Пражката пролет на 1968 година.

Размразяването в Чехословакия започва в първите дни на януари, когато 46 годишният словашки политик Александър Дубчек заменя на поста Генерален секретар на КПЧ консервативния Антонин Новотни. Новото ръководство разгръща нова програма за построяване на „социализъм с човешко лице“. В основата й заляга типичната за 60-те години идея, че социализмът трябва „не само да освободи работническата класа от експлоатация, но и да създаде условия за по-пълно развитие на личността, отколкото това е възможно в условията на всяка една буржоазна демокрация“. Програмата предполага развиване на демократичните свободи (на словото, на печата, на свободните събирания), преориентация на икономиката към потребителския сектор, допускане на някои елементи на пазарни отношения, ограничаване на всевластиено на Партията (но съхраняване на лидерските й позиции) и установяване на равноправни икономически отношения със Съветския съюз.
В резултат на ограничаването, а по-късно и на отмяната на цензурата, отслабването на натиска на спецслужбите и на идеологическия диктат, в чехословашкото общество започва бурно и неконтролируемо обсъждане на наболелите въпроси. Естествено веднага се появява и по-радикално направление на демократизацията, което по своята същност е антисъветско. Но участниците в събитията помнят не него, а удивителното, почти еуфорично усещане за внезапно дошла свобода – усещане, недостъпно за гражданите на западните страни.

СССР и страните от социалистическия лагер (предимно съседите от ГДР и Полша) притеснени от това, че местните власти губят контрол над страната, безуспешно се опитват да наложат на Дубчек по-твърда линия на вътрешна политика. В хода на многократните срещи и преговори, в които преминава цялото лято, Дубчек непрекъснато ги уверява, че контролира ситуацията и че ЧССР винаги ще запази верността си към съюзниците от Варшавския договор. В Москва сериозно се боят, че „чешкият сценарий“ може да стане повторение на „унгарския“ – през 1956-та година „размразяването“ в Унгария завършва със съветска интервенция и истинска война с хиляди загинали.
Тогава, решавайки че методите на „братско убеждаване“ са изчерпани, Брежнев взима решение за началото на военна операция. Влизането на армиите на Варшавския договор в Чехословакия започва в нощта на 20 срещу 21 август. Съпротивата на местното население не успява да приеме организиран характер, още повече, че чехословашкото ръководство призовава да не се оказва съпротива на войската. Въпреки това загиват 72 жители на страната, 266 са тежко ранени, а десетки хиляди напускат родината си.
Интересен факт е, че американският президент Линдън Джонсън в хода на телефонните консултации със съветския лидер Леонид Брежнев на практика признава правомерността на нахлуването, вземайки предвид факта, че според Ялтенско-Потсдамските споразумения Чехословакия е част от геополитическата система, контролирана от СССР. Явно демократичността отстъпва пред интереса.
Трагичният край на Пражката пролет окончателно развенчава мита за Съветския Съюз като „опора на демокрацията“. В Русия започва бурно да се развива дисидентското движение, но всякакви опити да се „освежи” комунистическия строй пропадат. Започва прословутият „застой“.

~
~

Следва – > Make love, not war

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – Франция

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета~Виетнам~
~линк към част четвърта~Америка в пламъци~

Цялата власт – на въображението!

В Париж искрата, от която се разгаря пламъкът, отново е войната във Виетнам. През март 1968 година няколко студенти нападат парижкото представителство на агенция „Америкън експрес”. След тяхното арестуване приятелите им, студенти в Университет Париж-Х Нантер (филиал на Сорбоната), се вдигат на простест като завземат сградата на университетската администрация.

Лидер на френското движение става Даниел Кон-Бендит, студент-анархист, който малко по-рано се прославя със скандала, който предизвиква, помолвайки министъра на образованието за разрешение да запали цигара по време на тържествената му реч, а по-късно поисква достъп до женското общежитие. Днес Кон-Бендит е политик, противник на екстремизма и един от лидерите на фракцията на „Зелените” в Европарламента.

След ред конфликти между студентите и полицията на 2-ри май властите, които не са настроени да „либералничат”, обявяват прекратяването на занятията в Нантер.

Още на следващия ден в знак на солидарност в Париж излизат и учащите се в Сорбоната, разгонени с палки и сълзотворен газ. На 4-ти май Университетът е затворен, а на 6-ти на улицата вече са около 20 000 студенти, преподаватели и съчувстващи и приветстващи ги парижани. Стълкновенията продължават цяла нощ, появяват се първите барикади.
Незабавно най-авторитетните интелектуалци на епохата – Жан Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Франсоа Мориак и други огласяват своята подкрепа. Профсъюзите и левите партии също издигат глас. След ожесточените сблъсъци между въстаналите младежи и полицията, изплашеният премиер министър Жорж Помпиду обявява, че Университета скоро ще бъде отворен, но президентът де Гол не го подкрепя. На 14-ти май на улицата са вече 800 000 парижани, а цялата страна е обхваната от обща стачка. Започнала като студентска и столична, тази революция, развиваща се точно по сценария на Великата френска от 1789 година, става общонационална. В цялата страна училища, университети, фабрики и заводи са завзети – създават се „комитети на действието“.

Ето как изглеждат най-популярните лозунги през май 1968 в Париж:
„Забранено е да се забранява“
„Цялата власт – на въображението“
„Всичко – и то сега!“
„Скуката е контрареволюционна“
„Под паветата на булеварда е плажът“
„Всичко е прекрасно – две и две вече не е четири“
„Структурите за хората, а не хора за структурите“
„Университетите – на студентите, заводите – на работниците, радиото – на журналистите, властта – на всички!“
„В общество, което е отменило авантюрата, единствената авантюра е да се отмени обществото“

Властите с последни сили се опитват да разцепят движението и предлагат на профсъюзите сделка – умиротворяване в замяна на повишаване на заплатите. Следват така наречените „Гренелски съглашения”, които нанасят сериозен удар по разрастващото се въстание. Но на 29 май президентът де Гол изчезва – никой не знае къде е и даже премиерът е принуден да проследява движението на президентския самолет с помощта на противовъздушната отбрана. По-късно става ясно, че генерал де Гол е бил в Германия, за да си осигури подкрепа от разквартируваните там френски военни части.

Това е ключовият момент за революцията. Още на следващия ден някои революционни лидери заявяват, че е необходимо да се вземе властта, а президентът обявява по радиото (телевизията стачкува) за разпускането на Националното събрание (Парламента) и за готовността си да въведе извънредно положение, ако стачките и безредиците не спрат.
Ако бунтарите имаха малко по-добра организация, единство и подкрепа от страна на средната класа, напълно е било възможно в тези дни Петата република да бъде отхвърлена. Но правителството постепенно започва да възвръща контрола си. Парламентарните избори са спечелени убедително от „голистите”, които събират 73%. Изплашените френски еснафи, които са по-голямата част от тази нация, избират реда.

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – Америка в пламъци!

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета~Виетнам~

Америка в пламъци

Виетнамската драма е само един от множеството кардинални проблеми, с които американският управляващ елит се сблъсква през 60-те. През 1968-ма старите рани забират по новому и най-болезнената от тях е все по-засилващото се „Движение за граждански права”, в което участват милиони негри и съчувстващите им бели.

Първият удар по традиционния американски начин на живот нанася чернокожата шивачка Роза Паркс от Монтгомъри, щата Алабама, още през 1955 година. Тя отказва да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж, както изисква местният закон. Арестувана е и осъдена на глоба. Тогава чернокожите в целия окръг обявяват бойкот на автобусната компания, който продължава 381 дена и завършва с поражение за расистите. Федералният съд признава сегрегационния закон за противоконституционен и по този начин прославя не само Паркс, но и изгряващата звезда на протестите – младият пастор Мартин Лутър Кинг.
До 1968 година движението за граждански права вече е написало в историята на САЩ немалко ярки и драматични страници. Кинг отдавна е един от най-популярните политици в страната и най-младият носител на Нобелова награда за мир, въпреки че е под непрестанно наблюдение от страна на ФБР. Християнин и едновременно с това последовател на Махатма Ганди, той проповядва „ненасилствена борба” и остава лоялен привърженик на „американските ценности”.
По законен път Мартин Лутър Кинг и привържениците му успяват да спечелят много – законите, приети въпреки силната съпротива на консерваторите, предоставят на цветнокожите нови гаранции за спазване на правата им. Правителството демонстрира решителността си да сломи противодействието на расистите и да унищожи най-фрапантните прояви на сегрегация. В някои градове на Юга се стига даже до дислоциране на армейски подразделения.
Но в средите на цветнокожата младеж все повече расте и разочарованието от „прекалено вегетарианските” легални методи на борба и убеждението, че разбирателството между расите, което отец Мартин проповядва, е принципно невъзможно. В средата на 60-те години под лозунга „Black power!” – „Черна сила!” се оформя радикално крило. На сцената излиза загадъчната „Партия на черните пантери”, която директорът на ФБР Едгар Хувър през септември 1968 година нарича „най-голямата заплаха за вътрешната безопасност на държавата”.
Облечени в кожени куртки, сини поло с изображението на хищника от семейство котки и черни барети, те изучават трудовете на Маркс и Мао (като минимум онази същата „малка червена книжка”). Водачите на „пантерите” се опитват да построят една истинска „държава в държавата” – със свои министри, закони и така нататък. Логиката е проста – със системата на официалното насилие може да се справи само същата система от насилие. И наистина, към партията се примъква най-разнородна публика – редом с умерените марксисти, опиращи се на пропаганда и добри дела от рода на организирането на безплатни закуски за децата или рейдове против наркотиците, в партийните редове се окопават множество „черни националисти” и обичайните безидейни престъпници.

През периода 1967-1969 година в рамките на секретния проект по борба с десидентството COINTELPRO (Counter Intelligence Program) ФБР предприема повече от 200 акции против „Черните пантери”, използвайки типичните си методи – от една страна обвинения в криминални престъпления, а от друга – провокиране на вътрешни конфликти между „пантерите” и „обикновените” банди в негърските гета.
Но 1968-ма става решаващата година на това противопоставяне.
Ситуацията се нажежава до крайност след като на 4 април в Мемфис е убит Мартин Лутър Кинг. В повече от 100 американски града започват бунтове, в които расовите протести се преплитат с антивоенни и социални. Най-яростни са вълненията в столицата Вашингтон, където демонстрантите запалват около 1200 сгради и в един момент почти достигат до Белия дом – президентът Джонсън е принуден да напусне града, охраняван от войска. Същото става и в Балтимор, Чикаго и др. В един от най-престижните университети – Колумбийския, разположен в центъра на Ню Йорк близо до „черния” Харлем, протестиращите студенти завземат няколко помещения и ги задържат цяла седмица. Смята се, че именно тази вълна на гражданско неподчинение и насилие слага началото на масовото „бягство” на бялата средна класа в предградията, което коренно изменя облика на американските градове. Сякаш сегрегацията по причудлив начин възпроизвежда сама себе си с обратен знак.
За това какъв успех имат радикалните идеи за „черна власт”, свидетелства скандалът, разразил се през октомври 1968 година на Олимпиадата в Мексико. Победителят и бронзовият медалист в бягането на 200 метра – Томи Смит и Джон Карлос превръщат церемонията по награждаването в протестна демонстрация. Под звуците на химна на САЩ те стоят на стълбицата на победителите склонили глава, боси (символ на бедността на цветнокожите) и вдигнали юмрук в черна кожена ръкавица (типичният поздрав за „черните пантери”). „Ако побеждавам, аз съм американец, но не черен американец” – казва малко по-късно Томи Смит – „Но ако извърша нещо лошо, веднага ще кажат, че това го е сторил негър… Ние сме черни и се гордеем с това. Черната Америка ще разбере днешната ни постъпка.”.
Постъпката им действително е оценена – Международният олимпийски комитет много бързо отстранява и двамата спортисти от Игрите и ги дисквалифицира пожизнено!
5 юни 1968 година – нов шок за Америка. В лосанжелския хотел „Амбасадор” е застрелян Робърт Кенеди, най-вероятният победител в предстоящите президентски избори.
Трябва да се спомене, че убийствата и на Мартин Лутър Кинг, и на Робърт Кенеди са разкрити много бързо – някои даже смятат, че е подозрително бързо. Предполагаемият убиец на пастор Кинг е крадецът-рецидивист Джеймс Ърл Рей, който е арестуван след два месеца в Лондон, а убиецът на сенатор Кенеди хващат още на местопрестъплението. Това се оказва палестинският емигрант Сирхан Сирхан, който и до ден днешен излежава срока си в калифорнийски затвор – психически не напълно здрав човек, уж мъстящ за произраелските изказвания на Кенеди. Според официалната версия и двамата престъпници действат самостоятелно и по собствена инициатива. Твърдението на полицията е толкова съмнително, че се вижда и с просто око, но за изминалите 40 години никой независим изследовател така и не успява да докаже, че това е заговор.
В крайна сметка събитията от 1968 година окончателно разделят Америка.

От едната страна на барикадите се оказва „черното море”, а също и младите „бели” с изострено чувство за справедливост – предимно студенти. Само от октомври ’68-ма до май ’69-та година над 200 университетски кампуса са обхванати от вълнения, а през 1970 г. вече 75-80% от студентите поддържат левите радикали. При това само 14% смятат кариерата за приоритет и само 18% – че парите са по-важни от всичко останало.
На този свят на безгрижна безкористност противостои средната класа, значителна част от „сините якички” (т.нар. бял пролетариат), а също и почти цялата американска дълбока провинция, възпитана в пуритански дух и просто не разбираща какво иска новото поколение.
По същата тази схема на конфликта между „две нации” (терминът се употребява без расов подтекст) се развиват и събитията в най-революционно настроения град в света – Париж…

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – Виетнам

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~

Да се унищожи, за да се спаси

Освен Китай и Куба, една от горещите точки през тези години е Виетнам. Войната там става катализатор на революциите от края на 60-те, като едновременно с това тя има и огромно самостоятелно значение – както в геополитически, така и в социално-психологичен смисъл.
Отначало вяло гражданското противостоене между Северен (комунистически) и Южен (проамерикански) Виетнам започва още в края на 50-те години, но придобива нов характер след 1965 година, когато САЩ разгръщат широкомащабни военни действия, за да попречат на приближаващата победа на севера. В края на същата година в Южен Виетнам са дислоцирани американски военни.
От този момент боевете вървят с променлив успех, но изключително на територията на Южен Виетнам, където по различни пътища се просмуква човешка и материална помощ за местните въстаници – националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (Виетконг). Окупантите се оказват в стратегически губеща отбранителна позиция. Никакви тактически успехи не могат да доведат до окончателна победа. Американското общество крайно болезнено реагира на увеличаващите се загуби (въпреки че виетнамците понасят несъпоставимо повече), а световното – на империалистическата агресия.
На 30-31 януари 1968 година северните сили заедно с виетконгците провеждат серия удари, изненадали американците, които въобще не могат да си представят, че противникът ще мине в настъпление по време на свещения за виетнамците празник Тет. Под атака попадат стотици обекти, в това число и генералния щаб на южновиетнамската армия и посолството на САЩ в Сайгон. И въпреки че настъплението завършва с провал за комунистите, положителният ефект на пропагандата надминава отрицателния военен. Обществеността в Новия свят е шокирана, че армията не контролира ситуацията даже в центъра на столицата и че обещанията на правителството („всеки момент ще победим”) нямат нищо общо с реалността.
Важна роля изиграва и широкият отзвук в средствата за масова информация. Многочислените престъпления и пропуски на американското командване мигновено получават световно огласяване и стават символ на безсмислеността и жестокостта на случващото се. Например през февруари 1968 година вестниците и телевизиите по цял свят показват как шефът на южновиетнамската полиция Нгуен Нгок Лоан разстрелва на улица в Сайгон изплашен виетнамец.
Широка известност чува фразата, казана без всякаква ирония на пресконференция от някакъв американски майор по повод завземането на град Бен Тре: „необходимо е да се унищожи града, за да се спаси“.
Истински кошмар в очите на целия Запад става атаката от няколко взвода на американската пехота над неизвестното до този момент селце Сонг Ми – 16 март 1968 година. Озлобени, не особено опитни, изплашени войници нахлуват в селището, смятайки че там се крият големи сили на противника. Не срещайки никаква съпротива (загива един-единствен американец, стъппил върху мина), те унищожават всичко, което се изпречи на пътя им. Повечето жители са разстреляни – по виетнамски данни в този ден загиват 504 човека, в това число 173 деца и 183 жени.

Разбира се, северновиетнамците също извършват многочислени действия, които трудно могат да се квалифицират по друг начин, освен като военнопрестъпления – убийства на пленници, мъчения, присъди над мирни граждани.
На 31 март 1968 година президентът Джонсън обявява прекратяване на бомбардировките над Северен Виетнам и заявява за намерението си да се започнат преговори с хошиминовците. И въпреки че американската войска остава още пет години във Виетнам, съдбата на войната фактически е решена през 1968-ма и то не на бойното поле.

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – част 2

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни.
Конкретният повод за публикуването сега бе излъчването по Re:TV на 4-ти от 20:30 на филма „Поколение 68”. Оттам ми дойде вдъхновението да публикувам този текст, посветен на всички главни исторически събития от 1968 година. Ще го разделя на няколко поста, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~

Огън по културата!

През 1968 година Китайската народна република се намира във вихъра на небезизвестната „културна революция” – явление не по-малко ужасно от сталинския „голям терор”. Историците до ден днешен спорят за съотношението между невярно разбран марксизъм и конфуцианство, между жестока и прагматична борба за власт и безграничен утопизъм.
Още в края на 50-те години провъзгласената от Мао политика на „големия скок”, завършва с провал, в процеса на който китайските селяни са прогонени в комуни. Всичко става общо – от жените до чиниите – и хората са заставени, в свободното си от полски труд време, да топят метал, за да „догонят и изпреварят” Америка и Русия. Много скоро започва глад и милиони загиват. Тогава Председателят е принуден да отстъпи и затаи.
Във втората половина на 60-те започва настъпление. Обект на нападки, които бързо се превръщат в убийствен разгром, стават преди всичко партийно-държавната номенклатура и интелигенция, обвинявани в „десен уклон” и „обуржоазяване”.
„Огън по щабовете!” – призовава Мао. И към кого се обръща, кой откликва най-охотно от всички? Отново младежта! Това е „най-активната, най-жизнената сила на обществото” – утвърждава вождът на Китайската народодемократична република – „Тя се учи с най-голямо желание и е най-слабо изложена на консерватизъм…”
„Най-жизнената” сила веднага се организира в отряди на т.нар. хунвейбини (червена охрана) и цзаофани (бунтари). Теоретическата подготовка се изразява в наизустяване на сборник цитати на Мао за всички случаи в живота – „малката червена книжка”. Тя е издадена в милиарден тираж и преведена на всички основни световни езици. Радикалите в Европа, САЩ и Латинска Америка моментално започват да изучават „цитатника”. Червената книжка се превръща в книга на десетилетието.
„Червените отряди”, получили почти безграничното право да громят и наказват, бързо се израждат в истински държавни банди, които грабят и убиват наляво и надясно, бият се помежду си и понякога предизвикват и армейските части. Много скоро Мао дзе Дун е принуден отново да въвежда ред в обхванатата от хаос държава и да усмирява най-разгорещените „революционери”. През 1968 година процесът на „успокоение” е в разгара си. Хунвейбините и цзаофаните биват изпратени в най-отдалечените селски райони, за да се сближат с народа чрез оздравителен физически труд. И така в свинарниците и краварниците на безчетното число китайски селца мнозина от „революционерите” се сближават с репресираните по-рано –
оживелите „обуржоазени”. Броят на жертвите на „културната революция” не се поддава на изчисление. Те са милиони. Броят на жертвите на „културната революция” не се поддава на изчисление. Те са милиони. Но колосалният заряд от егалитаризъм и революционност в най-пламенните му форми, привлича към Китай симпатиите на крайно левите от много страни по света. Някога, през 30-те години, „перманентните революционери” – троцкистите – се противопоставят на „реакционерите” – сталинисти. През 60-те тази роля се поема от маоистите. Световното ляво движение за кой ли път се разцепва.

Команданте завинаги

Да бъдеш привърженик на съществуващия ред, на съхранението на статуквото или даже на постепенните реформи през 60-те години е просто неприлично. (:
„Реформизъм?! Това е съвременният мазохизъм!” – гласи един от студентските лозунги.
„Бъдете реалисти – искайте невъзможното!” – под тази знаменита фраза на Че Гевара се подписват милиони.

Ернесто че Гевара де ла Серна е пленен и разстрелян без никакъв съд и присъда на 9 октомври 1967 година в Боливия, където той цяла година безуспешно се опитва да разгърне партизанска война против местния диктатор генерал Рене Баретоса Ортуньо, поставено лице на САЩ. Според убежденията на Команданте, Латинска Америка стои на прага на антиимпериалистическа революция и трябва само мъничко да я подбутнеш. Шепата революционери е трябвало да изиграе ролята на детонатор, като този, който преди години е проработил в Куба. А именно: местните селяни поддържат революционерите и въстанието ще се прехвърли в градовете, а регулярната армия не може да се противопостави на неуловимите партизани – така си го е представял Че Гевара.
Планът не се сбъдва, а смъртта му допълнително разколебава левите във възможността да се разруши капиталистическата система с отскок. Но образът на загиналия Команданте се утвърждава като безсмъртен символ на новата революционна вълна, актуален и днес (например, на остров Корфу видях на няколко места да се продават фланелки с лика му). За младежите този човек, отказал се от власт, почести и лична безопасност заради преустройството на живота на земята, става светец. На фона на застарелите, оядени и внимателни съветски ръководители той изглежда неотразимо.

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни.
Конкретният повод за публикуването сега е, че утре, неделя, 4 септември по Re:TV от 20:30 ще бъде излъчен филмът „Поколение 68”. Все още не съм го гледала и не знам какво представлява, но ето един текст, посветен на всички главни исторически събития от 1968 година. Ще го разделя на няколко поста, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

За почти четвърт век след победата над фашизма, биполярно геополитическо разделение и начало на „студената война” жителите на планетата Земя привикват към относителна стабилност. Към средата на 60-те години даже фобията от атомния кошмар става навик и от областта на масовия страх постепенно се премества в сферата на политическата риторика.
И изведнъж светът осезаемо се разтриса. Неслучайно повечето свидетели казват, че светът „безпричинно си изгуби ума”. Признак на какво е тази внезапна треска? Симптом на нова, още неизвестна болест или само последен пристъп на добре познатото пресищане на благополучното общество? Ще последва ли оздравяване на западната култура или тя просто ще умре?
„Годината, променила света”, „Годината, която ни направи такива, каквито ние сме” – с такива заглавия американската преса отбеляза 40-годишнината на 1968. Барикади в Париж и съветски танкове по улиците на Прага, многохилядни студентски демонстрации и беснеещи хунвейбини в Китай, политически убийства и партизански походи, разстрел на петстотин мирни селяни във виетнамската провинция Сонг Ми, сексуална революция и масово увлечение по наркотиците (лидерите на „контра културата” виждат в тях способ за „разширяване на съзнанието”, а войниците във Виетнам – способ да забравят), разцвет на алтернативното изкуство като част от масовата култура… Всичко това са белези и парадокси на времето. Първото, което се набива на очи от висотата на историческия полет, е последната за ХХ век почти „непровокирана” велика вълна на социален протест.

Поколението на бунтарите

Ленин определя за основни принципи на революционната ситуация „бедстване на угнетените маси” и „невъзможност на върхушката да запази своето господство в неизменен вид” т.е. криза на властта.
Колкото и да е учудващо, държавите, оказали се през 1968 година на ръба на революция и гражданска война, достигат до там на фона на стабилен икономически ръст, подобряване на положението на „масите”, силна, динамична и инициативна власт, която видимо се грижи за „всеобщото благосъстояние”. Така например в САЩ брутният вътрешен продукт расте с 4-6% годишно, което е двойно повече от предишните пет години, а безработицата е снижена до рекордно ниско ниво. Администрацията на президента от Демократическата партия Линдън Джонсън на всеослушание обявява невиждана до сега задача: стремително увеличаване на перото за социални разходи, чрез което напълно да се победи бедността, да се създаде общодостъпна система за образование и пенсионно осигуряване. И най-главното – да се унищожи до корен системата на расова сегрегация.
Още по-активно е правителството на Франция. Президентът де Гол се обявява за привърженик на така наречения „трети път на развитие” – не комунистически, но и не либерално-капиталистически. По негово мнение държавата трябва не само да „дирижира” икономиката, но и да потушава социалните противоречия между „труда и капитала”. Финансова стабилизация, изплащане на външния дълг, рязък ръст на промишленото и селскостопанското производство, бурно развитие на нови технологии – тези постижения на бившия лидер на френската Съпротива изваждат французите от следвоенния застой и апатия.
И след всичко това именно Америка и Франция стават арена на страшна вълна народно възмущение, която разтърсва из основи западното общество. Едно от възможните обяснения на този парадокс може да бъде дадено от социологията и демографията. След края на Втората Световна война във всички воювали държави има бурен ръст на раждаемост, а икономическият разцвет от 50-те години допълнително способства за това. Многочисленото поколение, появило се на бял свят по това време (американците го наричат baby boomers), израства в сравнително комфортните условия на свобода, грижа от страна на по-възрастните и невиждани до този момент форми на масова комуникация – телевизията, например.
За разлика от родителите си, „бумърите” не са преживели гладните години преди войната, нито пък кървавата й тежест. Материалното благополучие за тях не е важно и удивително постижение, а закономерен фон, който понякога даже е досаден и неприятен. Те искат не нещо повече, а нещо различно. Сред графитите, изрисувани от въстаналите студенти по стените на Сорбоната през май 1968, може да се прочете: „Невъзможно е да се влюбиш в ръста на промишленото производство!”; „От 1936-та година се борим за повишение на заплатата. Преди мен се е борил моят баща. Сега имам телевизор, хладилник и Фолксваген, но изживях живота си като козел. Не търгувайте с босовете! Премахнете ги!” и т.н.
Младите уверено избират неконформизма, индивидуализма, смелите експерименти и социалната справедливост. Докато за следващото поколение „късни бумери”, родените в десетилетието 1955-1965 година, този списък се променя кардинално – недоверие към властта, песимизъм и цинизъм. Любопитно е да се отбележи, че такива „чисто западни” течения могат да се наблюдават (макар и в силно променен вид) и в Източния блок, което още веднъж потвърждава факта, че човешката природа не се влияе от географското си разположение спрямо „желязната завеса”.
Движещата сила на протеста се оказват не както преди социалните низини, а младежта, която в преобладаващото си мнозинство произхожда от средната класа и която е неудовлетворена от буржоазната закостенелост на своите родители.
В Новия свят към възрастовия признак се добавя и расово-етническият. Това е и десетилетието на безкомпромисната борба на цветнокожото население за по-добър свят: в САЩ тя е свързана с искания за реализирането на вече провъзгласените, но не въплътени в живота граждански права, а в Южна Америка – противопоставяне на „империализма на гринго” (презрително обръщение към чужденеца, предимно към американци и англичани).
Всичко това е напълно естествено – роденият в условията на свобода и икономическа стабилност протест, не може да бъде сведен в марксическата графа „борба на трудещите се маси за права и свободи”. „Правата са завоювани, а после?” – питат недоволните. Техният извод е, че тъй като работническата класа в развитите страни притежава имущество и блага, тя престава да бъде революционна сила и нейното място трябва да бъде заето от студентите.

Други недоволни отхвърлят по принцип политическата активност, проповядвайки будиско съзерцание или превръщане на живота в непрекъснат пърформанс в духа на авангардното изкуство.
Но даже най-политизираната част от младежта – така наречените „нови леви” – не приема с ентусиазъм реалния социализъм в този му вид, в който той съществува в страните от „съветския” лагер. И работата не опира само в шокиращите разкази за репресии в психодиспансери и ГУЛАГ. Съществуването на държави от типа на СССР бива отхвърляно по-скоро от естетически, а не от етични причини. В тях има прекалено много йерархия и жестоки правила, и прекалено малко поезия и свобода на самоизява – поне така ги възприема младият бунтар-европеец от 1968 година. Руската революция е опитомена и убита, нейните апостоли са се превърнали в бюрократи, а борците с драконите са станали дракони. Именно заради това в средите на западните радикали с по-голяма популярност се ползват несъветските, алтернативни модели на социализъм. И на първо място, разбира се, учението на Председателя Мао.

>>> Очаквайте продължение…

Read Full Post »