Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.
~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~
Да се унищожи, за да се спаси
Освен Китай и Куба, една от горещите точки през тези години е Виетнам. Войната там става катализатор на революциите от края на 60-те, като едновременно с това тя има и огромно самостоятелно значение – както в геополитически, така и в социално-психологичен смисъл.
Отначало вяло гражданското противостоене между Северен (комунистически) и Южен (проамерикански) Виетнам започва още в края на 50-те години, но придобива нов характер след 1965 година, когато САЩ разгръщат широкомащабни военни действия, за да попречат на приближаващата победа на севера. В края на същата година в Южен Виетнам са дислоцирани американски военни.
От този момент боевете вървят с променлив успех, но изключително на територията на Южен Виетнам, където по различни пътища се просмуква човешка и материална помощ за местните въстаници – националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (Виетконг). Окупантите се оказват в стратегически губеща отбранителна позиция. Никакви тактически успехи не могат да доведат до окончателна победа. Американското общество крайно болезнено реагира на увеличаващите се загуби (въпреки че виетнамците понасят несъпоставимо повече), а световното – на империалистическата агресия.
На 30-31 януари 1968 година северните сили заедно с виетконгците провеждат серия удари, изненадали американците, които въобще не могат да си представят, че противникът ще мине в настъпление по време на свещения за виетнамците празник Тет. Под атака попадат стотици обекти, в това число и генералния щаб на южновиетнамската армия и посолството на САЩ в Сайгон. И въпреки че настъплението завършва с провал за комунистите, положителният ефект на пропагандата надминава отрицателния военен. Обществеността в Новия свят е шокирана, че армията не контролира ситуацията даже в центъра на столицата и че обещанията на правителството („всеки момент ще победим”) нямат нищо общо с реалността.
Важна роля изиграва и широкият отзвук в средствата за масова информация. Многочислените престъпления и пропуски на американското командване мигновено получават световно огласяване и стават символ на безсмислеността и жестокостта на случващото се. Например през февруари 1968 година вестниците и телевизиите по цял свят показват как шефът на южновиетнамската полиция Нгуен Нгок Лоан разстрелва на улица в Сайгон изплашен виетнамец.
Широка известност чува фразата, казана без всякаква ирония на пресконференция от някакъв американски майор по повод завземането на град Бен Тре: „необходимо е да се унищожи града, за да се спаси“.
Истински кошмар в очите на целия Запад става атаката от няколко взвода на американската пехота над неизвестното до този момент селце Сонг Ми – 16 март 1968 година. Озлобени, не особено опитни, изплашени войници нахлуват в селището, смятайки че там се крият големи сили на противника. Не срещайки никаква съпротива (загива един-единствен американец, стъппил върху мина), те унищожават всичко, което се изпречи на пътя им. Повечето жители са разстреляни – по виетнамски данни в този ден загиват 504 човека, в това число 173 деца и 183 жени.
Разбира се, северновиетнамците също извършват многочислени действия, които трудно могат да се квалифицират по друг начин, освен като военнопрестъпления – убийства на пленници, мъчения, присъди над мирни граждани.
На 31 март 1968 година президентът Джонсън обявява прекратяване на бомбардировките над Северен Виетнам и заявява за намерението си да се започнат преговори с хошиминовците. И въпреки че американската войска остава още пет години във Виетнам, съдбата на войната фактически е решена през 1968-ма и то не на бойното поле.
Кътчето на Селин 