Случайно попаднах на прекрасен монтаж в Deviantart. Но още по-прекрасен е цитатът, който авторката е избрала да съпътсва изображението й:
„Не мисля, че мерилото на цивилизацията е колко високи са нейните бетонни сгради, а по-скоро колко добре се отнасят нейните хора към околната среда и към околните хора“
Ние като народ постоянно се опитваме да догоним другите страни по цивилизованост – първо след Турското робство, сега след Тоталитарния режим. Питам се дали в цялото си старателно наваксване на какво ли не, не пропускаме най-важното – да зачитаме околните и да не забравяме, че те стоят над разнообразните придобивки на това, което днес наричаме цивилизация.
С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската? Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:
Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук: Файл 1 Файл 2 Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане! 🙂
Днес ще ви разкажа една история.
История за вяра, надежда и… гибел.
Историята на Танца на духовете.
Всеки народ си има свои митове за края на света. Но когато и североамериканските индианци се сдобили с такъв мит, краят при тях имал съвсем различен смисъл – не повсеместен свършек на света, а освобождение от заселниците, възкресение на убитите от тях във войните и връщане на обичаите и начина на живот, който индианците се опитвали отчаяно да съхранят.
Но индианските вярвания не са богати на апокалипсиси. Неслучайно Антъни Гидънс описва Танца на духовете в своята „Социология“, по която всички възпитаници на ФЖМК сме имали удоволствието да учим (това НЕ е ирония) като своебразна смес от традиционните индиански вярвания и ритуали, практикувани отпреди идването на белите и от християнската религия. Отчаянието и носталгията, свързани с Танца на духовете са отражение на периода, през който той се развива. Прерийните племена изгубват свободата си и са затворени в резервати. Точно тогава се появява Пророчеството. То е дело на Уовока от племето на паютите – известен като лечител, по произход от семейство на пророци и шамани. По време на слънчевото затъмнение, докато страдал от силна треска, той получил видение, което вдъхновило Танца на духовете. Видението дало основата на вярванията, че идва обновление на Земята. Тя ще се раздвижи и ще помете белите, градовете им и всичко, свързано с тях. Индианците щели да оцелеят, за да видят прериите отново покрити с бизони и друг дивеч. Мъртвите им предци щели да възкръснат и да възвърнат загубените обичаи. След това всички различия щели да бъдат разрешени и всички бели, дошли в страната по-късно, щели да живеят в мир с коренното население.
За да накарат това да се случи, индианците трябвало да изпълняват ритуалите на Танца на духовете.
Той не бил като другите индиански танци с бързи стъпки и силни барабани. Състоял се от бавни провлачени стъпки, следващи пътя на слънцето. Трябвало да се изпълнява четири или пет дни и бил придружен от пеене, но не и от барабани и други музикални инструменти. При това и мъжете, и жените участвали едновременно в танца, за разлика от другите традиционни танци, в които мъжете и жените не танцували заедно.
Първият танц бил започнат от Уовока през 1889 г. Мълвата бързо се разнесла и Танцът на духовете се разпространявал от общност на общност. Многото различни племена го приспособявали към себе си и добавяли в него специфични свои обичаи и ритуали.
Танцът на духовете се превърнал в мирно послание на надежда и израз на протест срещу господството и гнета на белите. Разбира се, това не вдъхновило самите бели, а силно притеснило военните и агенциите по индианските въпроси. В отговор (и напълно в стила си) Американската армия смазала движението. Танцът на духовете отмрял след клането при река Ундид Ний, когато 370 индианци – мъже, жени и деца – били убити от белите войници.
Надеждите на индианците приключили след това клане. Много от идеите на Уовока били приети в паютските култове и могат да бъдат открити в обичаите им дори и днес. Индианските племена не устояли на натиска на белите. Победени и с разбити надежди, оцелелите били натикани обратно в резерватите и изгубили много от обичаите си. Танцът на духовете е един от тези изгубени обичаи – изгубен, но никога забравен. Споменът за него все още е жив.
Поздравявам ви с тези две прекрасни песни, носещи този спомен:
~
Bill Miller – Ghost Dance
Оригиналната песен можете да чуете тук. Ето едно чудесно изпълнение на живо:
I wanna go where the blind can see
I wanna go where the lame will walk
I wanna see the sick ones clean
Where the deaf can hear and the silent talk
Where are you going, to a ghostdance in the snow?
Where are all your warriors, i see they’re finally
Coming home
I wanna go where the dead are raised
Where the mountain lion lays down with the lamb
I wanna stand where god is praised
I wanna ride across the plains
To the promised land
Where I’m going don’t need to raise your voice
No starvation we’ll have plenty to eat
No guns no wars, no hateful noise
Just a victory dance, we’ll never taste defeat
Where there’s nothing done or said
That can’t be forgiven
Where every step you take
Is on sacred ground
Walk away from death
Into the land of the living
Where all the lost tribes
Are finally found
~
Robbie Robertson & The Red Road Ensemble – Ghost Dance
~
Crow has brought the message
To the children of the sun
For the return of the buffalo
And for a better day to come
You can kill my body
You can damn my soul
For not believing in your God
And some world down below
You don’t stand a chance
Against my prayers
You don’t stand a chance
Against my love
They outlawed the Ghost Dance
They outlawed the Ghost Dance
We shall live again
We shall live again
My sister above
She has red paint
She died at Wounded Knee
Like a latter day Saint
You got the big drum in the distance
The Blackbirds in the sky
That’s the sound that you hear
When the buffalo cry
You don’t stand a chance
Against my prayers
You don’t stand a chance
Against my love
They outlawed the Ghost Dance
They outlawed the Ghost Dance
We shall live again
We shall live again
We shall live again
Crazy Horse was a mystic
He knew the secret of the trance
And Sitting Bull the great apostle
Of the Ghost Dance
Come on Comanche
Come on Blackfoot
Come on Shoshone
Come on Cheyenne
We shall live again
We shall live again
Come on Arapaho
Come on Cherokee
Come on Paiute
Come on Sioux
We shall live again
We shall live again
We used to do the Ghost Dance
We shall live again
We used to do the Ghost Dance
We don’t sing that kind of songs no more…
Стар индианец от племето чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки от нас. Той казал на момчето, че два вълка се борят в душите ни:
„Единият е зъл – той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, самообвинението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, злобата, лъжата, фалшивата гордост и егоизмът.
Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.“
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
„Кой вълк побеждава?“
„Този, когото нахраниш“ – отговорил старият чероки.
Притча, разказвана от чероките.
Из „Ти и земята сте едно. Мъдростта на североамериканските индианци“, превод и съставителство Владимир Кюмюрджиев
Здравейте! Днес ще ви занимавам с една любима моя тема – Лакота. lyd с поста си за Тибет ме накара да се замисля за нещо – в медиите не се говори много за тези неща и е хубаво поне ние да го правим. Случаят Лакота е доста по-неизвестен, защото изглежда някой (кой ли) е спуснал информационна завеса. За разлика от тибетците, индианците нямат шанса да са в близост до Олимпийски игри и това прави запушването на устата им доста по-лесно. Но нека разясня за какво става въпрос. Борбата за независимост на индианският племенен съюз Лакота от САЩ започва още през 1974 г., когато проектира декларация за продължителна независимост по примера на декларацията за независимост на САЩ от Великобритания. Това начинание, разбира се, претърпява провал. Каузата им набира нова скорост, когато през септември 2007 г. ООН приема необвързваща декларация върху правата на „коренните народи”: „Коренното население/народи има/т право на самоопределение. В съзвучие с тези права те /коренното население/ могат да определят свой политически статус и свободно да осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие“. Дните преди Коледа всички световни медии гръмват със следната новина: на 20-ти декември вождовете на индианската племенна общност Лакота обявияват, че слагат незабавен и безвъзвратен край на всички спорозумения между народа на индианците Лакота и САЩ, очертани в договорите, подписани през 1851 и 1868. Чудите се защо му е на някой да се цепи от една от най-богатите страни в света? Според съвременните статистики, изложени и в сайта на Движението за освобождение на Лакота, мъжете от народа Лакота, обитаващ най-вече териториите на едноименните щати в Северна Америка, имат очаквана продължителност на живота само 44 години – една от най-ниските в света. Броят на самоубийствата сред тийнейджърите лакота е 150% над средния за САЩ, смъртността сред новородените е 5 пъти по-висока от средната за страната, а безработицата е изключително висока.
Искането е съобразено с Американската конституция и Виенската конвенция, както и с Декларацията на ООН за правата на коренните народи. Още на 20-ти декември целият свят научава, че в посланието, изпратено от вождовете до Държавния департамент на САЩ се казва, че едностранното оттегляне от договорите е мотивирано от това, че те са “само думи на хартия, които нямат никаква стойност”. В документа се отбелязва, че “тези договори нееднократно са били нарушавани с цел плячкосване на културните ценности, земите и унищожаване на обичаите”. На свиканата по случая пресконференция вождовете заяват, че вече са посетили боливийското, чилийското, южноафриканското и венецуелското посолство и ще работят за своята кауза и в чужбина. Подчертава се, че Лакота планира през следващите месеци да открият дипломатически мисии в редица страни. Новата държава трябва да се намира на територията на Северна и Южна Дакота, Небраска, Монтана и Уайоминг, където живеят Лакота и днес. Ръсел Мийнс заявява „Отсега нататък ние не сме граждани на САЩ и напускаме договорите, сключени през последните 150 г. Първо ще установим отношения с международни институции и след това ще възстановим независимостта си. Ние имаме юридическо право на независимост“. Той е един от активистите на Американското индианско движение, участвал е в бунта в Ундид Ний през 1973 г. и, освен всичко това, е известен актьор („Последният мохикан“). На 27-ми декември Държавният департамент на САЩ още не е реагирал по никакъв начин на Декларацията на Лакота, а още по-малко на прекратяването на 33-те договора, подписани от индианците и правителството още в средата на 19 век. Затова пък всякакви съобщения за Лакота и решението им да създадат самостоятелна държава най-неочаквано изчезват отвсякъде. Дали Лакота са успели да установят дипломатически отношения с когото и да било, така и не се разбира.
По-нататъшна информация намирам случайно. Влизам в един чуждестранен блог, където темата е спомената и пиша на авторката му ей така, без да очаквам реакция, а тя отговаря в моя тук. Според написаното от нея, американското правителство е изказало извинение за всички несправедливости, предприети към коренните американци, добавило е нещичко в индианското здравеопазване, но разбира се без да плати милионите, които САЩ дължи за дългогодишната липса на грижа за резерватите, причинила много смърти. Отказва уважение и истинска грижа и дори половинчато не признава напълно легалните действия на индианците за взимане обратно на земята и обявяване на независима държава. На Република Лакота й остава единствено да намери начин да спечели признание от останалия свят и така САЩ да се видят принудени също да я признае. Постингът завършва с „Не вярваме, че правителството лесно ще допусне това, ако тактиката им на игнориране спре да работи… не сме сигурни какво ще сторят”.
Каузата на Лакота е не по-малко справедлива от тази на Тибет и доста по-справедлива от тази на Косово. Изумителен е начинът, по който държавата стабилно подкрепяща Косово потиска своите жители, искащи независимост, които е мамила, избивала и крала. Изумително е как държавата, която постоянно организира благотворителни акции за гладуващите в Африка допуска в собствените й граници цял народ да измира от глад, безработица и ред несправедливости. Китайците и сърбите не играят ролята на световен съндик и не се правят на света вода ненапита.
Уви, каузата на Лакота е обречена. За разлика от Косово, те имат срещу себе си истинска световна сила. За разлика от Тибет, те не могат да постигнат повече от няколко дни гласност. Земите на индианците са иззети от завоевателите, бизоните са избити, обликът на Америка е променен, знаем ние от учебниците по история. Несправедливостите вече са извършени, няма как да върнем времето назад, всичко е минало свършено. А това, че малкото останали наследници на коренните жители, които не са могли дори да имат някакво свое име, а са били прекръстени завинаги от грешката на един мореплавател, продължават да страдат, са подробности, скрити в прегръдката на цивилизацията.
Преди няколко дни попаднах 
Отчаянието и носталгията, свързани с Танца на духовете са отражение на периода, през който той се развива. Прерийните племена изгубват свободата си и са затворени в резервати. Точно тогава се появява Пророчеството. То е дело на Уовока от племето на паютите – известен като лечител, по произход от семейство на пророци и шамани. По време на слънчевото затъмнение, докато страдал от силна треска, той получил видение, което вдъхновило Танца на духовете. Видението дало основата на вярванията, че идва обновление на Земята. Тя ще се раздвижи и ще помете белите, градовете им и всичко, свързано с тях. Индианците щели да оцелеят, за да видят прериите отново покрити с бизони и друг дивеч. Мъртвите им предци щели да възкръснат и да възвърнат загубените обичаи. След това всички различия щели да бъдат разрешени и всички бели, дошли в страната по-късно, щели да живеят в мир с коренното население.
Здравейте! Днес ще ви занимавам с една любима моя тема – Лакота. 
Новата държава трябва да се намира на територията на Северна и Южна Дакота, Небраска, Монтана и Уайоминг, където живеят Лакота и днес. Ръсел Мийнс заявява „Отсега нататък ние не сме граждани на САЩ и напускаме договорите, сключени през последните 150 г. Първо ще установим отношения с международни институции и след това ще възстановим независимостта си. Ние имаме юридическо право на независимост“. Той е един от активистите на Американското индианско движение, участвал е в бунта в Ундид Ний през 1973 г. и, освен всичко това, е известен актьор („Последният мохикан“).
На 27-ми декември Държавният департамент на САЩ още не е реагирал по никакъв начин на Декларацията на Лакота, а още по-малко на прекратяването на 33-те договора, подписани от индианците и правителството още в средата на 19 век. Затова пък всякакви съобщения за Лакота и решението им да създадат самостоятелна държава най-неочаквано изчезват отвсякъде. Дали Лакота са успели да установят дипломатически отношения с когото и да било, така и не се разбира.
Кътчето на Селин 