Свят, в който сънищата притежават могъща магия.
Свят, в който след като умреш се преселваш завинаги в селенията им, а смъртта идва от жреците на Хананджа, богинята на сънищата.
Трима герои, твърде различни един от друг, които заедно трябва да спрат надигането на древно зло, поглъщащо всеки живот, и да не се превърнат сами в чудовища.
Днес ще ви разкажа за една книга – или по-скоро за две, – за която от ужасно отдавна се каня да пиша. „Луната, която убива“, първа част от дуалогията „Сънна кръв“. Ще започна оттам, че съм редактор на българския превод, а това ме прави донякъде пристрастна – когато работиш по дадена книга, дори невинаги да е точно твоят тип четиво (в случая се оказа, че е), обикновено се задълбочаваш в нея повече, отколкото ако само си читател. Особено щом става въпрос за фентъзи или фантастична книга – ако като читател разнородният превод на терминологията от дадения свят примерно просто ще те подразни, като редактор лично отговаряш такъв да няма, т.е. трябва да вникнеш във всеки детайл, да проумееш как функционира всяко нещо и да се увериш, че всичко е предадено както трябва на езика ти.
Различното при тази книга е, че остана в съзнанието ми дълго след като приключих работа по нея. Потърсих си втората част още преди да я преведат на български, защото просто трябваше да прочета какво още става в света на „Сънна кръв“. Когато от „Сиела“ ми съобщиха, че ще издадат и нея – „Засенчено слънце“ – едва не подскочих от радост, а когато като част от сборника „Епично“ излезе „Наркомантът“ – разказ, написан предварително от Джемисин, за да изпробва „на практика“ света, оформящ се във въображението й – аз си купих тухлата, изчетох другите разкази и си пазих този две години. Пазих си го като нещо много специално, което ще прочета в някой специален момент за любима книга – за връщане в любим свят.
По принцип обичам фентъзи жанра, така че не е изненадващо защо „Луната, която убива“ ме грабна още на ниво анотация – друг свят, необичайна магическа система, битка между доброто и злото. Но най-подходящото определение и за трите неща, които изброих, е необичайни в най-добрия смисъл на думата.
Авторката Н. К. Джемисин е известна с изграждането на светове. „Луната, която убива“ е първата й завършена книга (макар че е издадена след по-късна нейна книга). След това има и други творби с други светове, като тази година The Fifth Season бе наградена с „Хюго“ – тя е началото на трилогия, чието действие се развива на планета, на която на всеки пет години настава своеобразен апокалипсис от земетресения и други природни бедствия.
Винаги когато гради нов свят, Джемисин подкрепя богатото си въображение с много учене – посещавала е курс на НАСА за писатели фантасти, подготвя се допълнително и чрез четене на много книги и навлизане в конкретни полета на знания, необходими й в дадения случай. За The Fifth Season например е изучавала сеизмология, а за „Луната, която убива“ и другите произведения от „Сънна кръв“ – египтология, психология.
Планетата, на която се развива действието, е спътник на газов гигант, кръстен от жителите й Сънната луна. Цялата митология е изградена върху наблюдаване на Слънцето, на Сънната луна и на спътника на самата планета – по-малката т.нар. Будна луна. Всички богове са деца на Слънцето и Луните, като се счита включително и че благородниците на двата най-големи народа се родеят с тях.
Цялата магическа система – силно различаваща се от тези в другите фентъзита – е изградена върху комбинация от сънища, чийто свят е вдъхновен от колективното несъзнавано на Юнг, и от древноегипетски схващания за медицината, живота и смъртта. Магията на могъщите жреци на богинята Хананджа, около които се движи сюжетът, произтича от сънищата на всички хора, от четирите „сънни съставки“, които всяка сънуваща душа притежава и които вярващите периодично даряват в храма. Тази магия се използва за лечение и помощ, като помощта понякога се явява във формата на прекъсване на живота на твърде старите и болни или на сметнатите за покварени.
Също като самата магия, така и злоупотребата с нея е могъща и води до чудовищни последствия – за самия жрец и за всички живи и дишащи хора около него.
В центъра на сюжета се намират две държави – хилядолетната империя Кисуа, забранила сънната магия заради чудовищните опасности, дремещи в нея, и по-младата цивилизация Гуджааре, градяща се основно върху нея и култа към Хананджа.
Главните герои са трима. Ехиру е Бирник на Хананджа, т.е. жрец, чиято задача е да приспива 
набелязаните като твърде стари, нелечимо болни или покварени, да изпраща душите им в света на сънищата и да събира и носи на братята си сънната им кръв за лечение на болните. Той е честен и всеотдаен, следващ строги морални норми и въвлечен в заговор, който е на път да то превърне от помагащ на нуждаещите се в наемен убиец. Ниджири е преданият му чирак, който за разлика от него е способен понякога да нарушава правилата, тъй като учителят му е толкова отдаден на вярата в абсолютното добро, че понякога е опасен за себе си и някой трябва да се грижи за него. Сунанди пък е посланичка на Кисуа и на практика противница на култа на Хананджа. Тя е по петите на истината за зреещия в Гуджааре ужасяващ политически заговор за световно господство и потапяне на света в смърт в името на тоталното могъщество на един маниак.
Всъщност никой от героите на Джемисин не е съвършено добър или съвършено зъл, макар че Ехиру много се приближава към първото, а въпросният маниак – към второто състояние.
Също така никоя от двете държави не е съвършено добра или съвършено лоша – нито като позиция в романа, нито като описание на държавното устройство (например едните имат равенство на половете, но и робство, в другите няма роби, но жените често са безгласни букви – и така нататък). Положителните персонажи имат своите слаби места – като разбирането за цената на човешкия живот и правото (или липсата на такова) да бъде доизживян според волята на притежателя му, а дори и злодеят има своите човешки моменти – като искрената любов и грижа към жената и сина и болката от изживяна несправедливост. Различните култури са богато описани и живи пред очите на читателя, подобно на света на „Колелото на времето“ (за което се сещах често, четейки за пустинните племена във втората част). Героите са хем странни всеки със своите различни и често чудати схващания, хем близки до читателя с чисто човешкия си стремеж да спасят хората, които обичат, да останат верни на себе си, да опазят мира и света си.
„Луната, която убива“ предлага завладяваща история в интересен свят, много различен от типичния средновековен сетинг на повечето книги от жанра. В центъра на сюжета е битката за оцеляването срещу злото – както на света, така и личната борба на самите герои с дремещите вътре в тях чудовища. И това е по-сложната и дълбока борба, живо описана и осезаема, независимо дали става въпрос за потъването в нежеланите и опасни селения на магията и човешкото съзнание или за приемането на чуждите обичаи и правенето на компромис със своите, или за откриването на човешкото у тези, които са ти изглеждали нечовеци, преди да ги опознаеш.
На първо място за всеки от героите е любовта към най-близките и грижата за тях – независимо дали в съзвучие, или в противоречие с дълга или дори със здравия разум. Те – независимо дали жреци, дипломати, военни или други – са на първо място хора, които трябва да намерят баланса за себе си, защото светът невинаги е толкова черно-бял, колкото изглежда на пръв поглед.
В дуалогията, макар и до голяма степен облечени във въртоп от магия и фантазия, са поставени проблеми, които винаги са съществували и ще съществуват в историята на нашето съвсем реално човечество – границите на религията и свободата, правото на избор на смъртно болния да живее или да умре, възможностите на човека да приеме чуждите обичаи и схващания, дори когато му се струват абсурдни, но също така и да не налага силом своите.
И като споменах дуалогия, втората част – „Засенчено слънце“ – също пленява както с допълнителното изграждане на света (нови измерения на магията, нови народи), така и с нови герои, нови завръзки и премеждия. Тя и „Луната, която убива“ могат да се четат и самостоятелно, защото ги делят десет години време, макар конфликтът в „Засенчено слънце“ да се корени в първата част и някои от главните й герои да се явяват като второстепенни там. Продължението е много по-динамично, с повече събития и обрати, а главната героиня, жрицата лечителка Ханани, ми стана любима от самото начало. Но за това – друг път. 🙂
Напоследък като че ли романите на Роулинг поне около мен получават повече критики, отколкото похвали. Хората ги отричат като комерсиални, като повече продукт, отколкото творчество. Дори техни читатели казват, че са зарибяващи, но без литературна стойност. Дори техни фенове са на мнение, че първите три или четири са били истински добри, а нататък комерсиалността е надвила литературата и магията й.
Кътчето на Селин 