Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘концерт’

Едит: Офертата приключи, оставям този пост, та ако някой му се разказва после как е бил концерта, да го направи^^

п.п. Ето как си изкарах на концерта на Таря миналата година. 🙂

Read Full Post »

Майкъл Джексън в Москва, 1993 г.

Самвел Гаспаров е руски кинорежисьор и продуцент, чиято мечта е била да отвори руския шоубизнес към големите имена на съвременната поп музика. Той е причината за концерта на Майкъл Джексън в Москва през 1993 година. Ето неговия разказ за случилото се, разказ, който разкрива много както за руския шоубизнес, така и за личността на Майкъл Джексън.
Пускам го, защото историята е чудесна и показателна за човека Майкъл Джексън. Нека кажем една добра дума и за човека, освен за изпълнителя.

„…През 1993 година реших да организирам първия концерт на Майкъл Джексън в Москва. Какво ли не написаха тогава за мен! Всичките така наречени дейци на шоубизнеса се изправиха на главите си, когато разбраха, че никому неизвестен в техните среди режисьор и продуцент е успял да уговори звездата да дойде в Москва.
А всичко се получи съвсем случайно, когато през 1992-ра работих в Румъния, се запознах с продуцента на певеца Марсел Авраам.
Не вярвах, че нещо ще се получи, но всичко се завъртя на бесни обороти – тогава още не предполагах как заради Майкъл Джексън ще загубя огромна сума и ще си завъдя врагове сред бандюгите на родния шоу бизнес. Започна масирана атака в пресата. Обвиняваха ме в седемте смъртни гряха – ту бях царя на нелегалния алкохол, който организира всичко, за да продава водка на стадиона; ту че в Москва ще дойде не Майкъл Джексън, а негов двойник. Около касите стояха „верни” хора и обясняваха, че всички билети са продадени. А когато певецът най-накрая пристигна в Русия „доброжелатели” съобщиха в милицията, че свитата му пренася наркотици. Претърсиха ги – нямаше нищо. След това още едно позвъняване – анонимен сигнал за бомба. И докато Джексън чакаше зад кулисите, на входовете се появиха хора с мегафони и започнаха да крещят „концертът се отменя!”. Като за капак заваля проливен дъжд. Тук вече Майкъл излезе от кожата си и заяви:
„На такъв дъжд няма да пея!”…
Разбирах, че губя всичко, но парите вече не ме вълнуваха – исках да направя този концерт, да победя! И тогава в най-голямата суматоха към мен се приближи някаква жена и ми подаде огромен портрет на Джексън, доста зле нарисуван:
„Моята дъщеря го направи. Тя не вижда почти нищо, но има мечта – да има автограф. Можете ли да ми помогнете?”
Едва не заплаках – взех рисунката и се приближих до Майкъл Джексън. В началото той даже не разбра какво искам от него, а след това едва не се лиши от дар слово:
„Вие сте луд!. Концертът ви се проваля, а ми идвате с някаква си рисунка!”
Тогава на мен нервите ми не издържаха:
„Пука ми за вашия концерт! Пука ми за целия свят! Може пък утре да стане чудо и от щастие, че неговия кумир се е разписал върху рисунката, детето прогледне?!”
В този момент него сякаш го подмениха.
Тогава „доброжелателите” пратиха и тежката артилерия. Дойде „пророчицата” Джуна да го предупреди, че този ден, 15 септември, е „денят на неговия дявол” и ако излезне на сцената ще си счупи гръбнака…
„Днес аз ще пея! Само кажете на чистачите да попиват постоянно водата върху сцената, защото иначе няма да мога да направя лунната походка” – каза той. Единственото, което продължи го притесняваше, бе полупразния стадион – бяха продадени много малко билети. Тогава отворихме вратите и казахме всички фенове да влизат. Когато видя как тълпата нахлу, Джексън стана и тръгна към сцената. В началото крачеше бавно като на каданс, но когато включиха високоговорителите и той запя, това беше най-щастливия миг в живота ми. От една страна разбирах, че съм разорен, но от друга – бях победил.
Майкъл Джексън изпълни цялата си програма, но аз не останах на концерта – нервите ми бяха опънати до скъсване. Някой ми подаде бутилка водка, пих направо от нея и се качих на колата. Когато разказах на жена си, че съм изгубил един милион долара, тя само ми каза: „Парите не са най-главното. Ти си свърши работата, а това струва по-скъпо!”

Read Full Post »

„Не вярвах, че ще доживея… ангел да ми пее“ – каза вчера човекът до мен минути преди началото на концерта на Таря Турунен в зала Фестивална. И не сгреши…

Боби Стефанов

Снимка: Бофи Стефанов

Отиваме два часа по-рано пред залата и вече има огромна тълпа. Когато ни пускат към 19:30, се озоваваме в едно гигантско хале. Казвам – това никога няма да се напълни. Успяваме да се наредим близо до сцената (е, имаше един триметров човек пред нас, но някакси се поразместихме настрани по-късно) и… зачакваме. Преградено е с два гигантски бели чаршафа (поне плат, ужасно приличащ на такива). Публиката е разнообразна – има 15-16 годишни тийнейджъри, диви метъли, дори възрастни хора над 40. Залата се пълни с пушек. Става 20:00. Скандираме „Таря”. 20:15. 20:25. Ама хайде, нали уж финландците били точни?
В един момент светлините загасват и пердетата биват осветени от светлина откъм сцената. И се очертава стройна женска фигура в готическа рокля с характерните разширяващи се ръкави. Таря запява „Boy and the Ghost“. Публиката изпада в екстаз. Пердетата падат. Виждаме Таря Турунен! На съвсем малко разстояние от нас. Божественият й глас изпълва сцената. Светлите й почти прозрачни очи озаряват бялото й лице, пълни са с енергия, подканящи, присветващи. Тя е ангел и демон. Готическа принцеса? Не. Готическа кралица. Лед и огън. Страст.
Музиката ни разтърсва. Пушекът, изпълнил залата, изигрява ролята си – многоцветните прожектори създават прорязващи лъчи. Таря изчезва. Барабанистът започва невероятно шоу. Бие барабаните, жонглирайки с палките едновременно с това. Метълите до нас още имат глас да викат?! Ние вече нямаме. Или поне така си мислим до изпълнението на “Sing For Me” и знаменитата “I Walk Alone”. Таря непрекъснато е различна. Червено палто. Черна рокля. Златна рокля. Лилава рокля. Бяла мантия с качулка. Между песните ни говори. Няколко изречения и на български. Тълпата полудява. Пеейки “Ciaran’s Well” прави някакви невъзможни неща с гласа си, които ни оставят без дъх.
Време е за балада. Притъмнява. Декорът зад музикантите се изпълва с просветващи звезди. Таря пее, ние с нея. На следваща песен пее, свирейки на пиано. На друга разтърсва коси и скача по сцената. Или ни призовава да се присъединим към нея. Ние друго и не чакаме. После застава пред нас и ни казва, че за нея е било голяма мечта да пее тук. Пред тази толкова шумна и страстна публика. Че е време да ни изпее песен за сбогуване, но това сбогуване ще е кратко, защото тя ще дойде в София отново – съвсем скоро…
След баладичното сбогуване Таря и музикантите й се прегръщат в редичка и ни се покланят няколко пъти. Мятат към нас палките на барабаниста. Момчето до мен улавя едната, уви счупена напряко – другата й половинка така и не намерихме, но нека още някой се радва. От публиката успяват да подаде към сцената българското знаме. Тя го поема с благодарност, притиска го към сърцето си и го намята през раменете си. Всички крещим “We love you!” и “We want more!!!”. Бисът не закъснява и е една много, много любима песен, невключена в предвидените за концерта – “Over The Hills And Far Away”! Отново пеем с нея.
Тръгвайки си осъзнаваме, че е 22:30. Че кога са минали два часа?! Толкова дълго е пяла, толкова неусетно^^ Толкова красиво, божествено и демонично едновременно. Магията не си отива с излизането от зала Фестивална, разговорите ни са накъсани, пълни с възклицания. Лек сблъсък с реалността – невероятната мръсотия отпред – пликчета, празни бутилки от минерална вода и бира и какво ли още не. Но не може без нещо такова, нали…
Поздрав за феновете. (:

Боби Стефанов

Снимка: Боби Стефанов

Още за концерта при:
Майк Райм, Joruel, Svuio, Григор, Неандарталеца, avtora.com, Mono.bg

Допълнение от 2009: Ако искате билет за тазгодишния концерта на Таря: >клик<

Read Full Post »