Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Костадина Кунева’

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Advertisements

Read Full Post »

Костадина Кунева е българка, завършила история, тласната от безработицата и разболяването на сина си да заработи в Гърция като чистачка. Сблъскала се с огромни несправедливости и експлоатация на трудещите се, Кунева започва синдикална дейност, опитвайки се с мирни средства да защити правата на хората. Отговорът през миналата зима е заливане с киселина. Нападателят е достатъчо извратен, за да я насили да пие киселината.

Животът на Костадина Кунева едва е спасен и започва мъчително лечение. Гърция се вдига в защита на емигрантката-синдикалистка. Докато гърците шестват, издигайки я за пример, българите отсам границата не й обръщат внимание. Историята със солидарността и масовата кампания за сестрите в Либия не се повтаря. Кунева не е толкова интересна на българските медии.
За щастие има блогъри, които й отделят внимание.
Мавракис преведе на български език интервюто, взето от известния в Гърция телевизионен журналист Ставрос Теодоракис, публикувано в електронния вариант на вестник „Та НЕА” на 7-ми ноември т. г.
В това интервю Кунева говори без капка злоба и отмъстителност, следваща идеите за ненасилие и борба с несправедливостите чрез слово. Изумително е, че човек преминал през подобен ад, както тя, може да продължи да бъде такъв и да мисли така. Спирам да коментирам, оставям оценките на вас. 🙂

 

… Преди Костадинка не виждаше. Днес дясното й око е отворено, но вижда само образи, не и лица. Хранопроводът й бе изгорен, но вече може да преглъща. Говори, макар и с трахеотомия, все пак говори. Раните в крака й, причинени от присаждането на кожа по лицето, гърба и ръцете, са зараснали. Синът й Емануел, който в началото не смеел да влезе в стаята, сега идва по-често. От време на време четат заедно уроците и мечтаят за Коледа.

„Понеже учих история, исках много да дойда в Гърция… При първото ми посещение видях само Акропола… дойдох през 2001 г., за да се оперира синът ми. Имаше проблем със сърцето, но сега е добре. … Работих като чистачка шест часа на ден.”

Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро. Но лека-полека заплатата се снижаваше.

Ж.: Как така, заплатите се качват обикновено?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистика, но се оказа, че са договори. После, се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.

Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач”, защото досега тя не фигурира.

Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което значи и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза вън в обществото и накрай се предава нещо болно в цялото общество.

Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.

Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.

Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.

Ж.: Който познава вашата дейност може да каже, че сте една лява синдикалистка.
К.: Може да давам вид на лява като манталитет, но не съм се занимал никога с партии. Участвала съм в мероприятия, организирани от леви партии, без да знам кой ме кани, да Ви кажа честно, за да изложа проблемите на нашия бранш, проблемите на жените, проблемите на пришълците.

Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.

Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!”

Ж.: Колко време преди атаката са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.

Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път без да чакам да ми кажат нещо им казах: ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям. И затворих.

Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята”?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?”, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Това да помагаш на хората не е грешка, това е добро.

Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпила?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва, че бих постъпила по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз настоявах.
…….
К.: Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.

Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви ударят без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.

Ж.: Тук в Евагелисмос /болницата/, погрижиха ли се за вас?
К.: Много добре. Много добри лекари и добри хора. Много добри. Обичам ги много. Имам вече специални отношения с тях.

Ж.: Знаете, че много хора излязоха на улицата заради вас. Не прекалено много, но много.
К.: Да, научих. отначало не можех да го асимилирам. Струваше ми се странно. Не са поддържали обаче само мен, искаха да си помогнат на себе си, беше един начин за реакция.

Ж.: Имаше демонстрации, писаха лозунги…
К.: С това да се пишат лозунги по стените не съм съгласна. Добре е да имаш становище, но не разваляй нещо, което не можеш сам да поправиш. Трябва да сме внимателни със заобикалящата ни среда. И магазините, и хората.

Ж.: Означава ли това, че не вярвате в насилието, дори когато е в отговор на насилието на държавата.
К.: Разбира се, насилието не е необходимо. Има много по-добър начин: Словото.

Ж.: Можем ли да променим света само със словото?
К.: Въобще не е трудно. Насилието означава страх. Насилие използва този, който се страхува. Каква е причината работещият да използва насилие. Какво ще спечели?

Както заявяват адвокатите на Кунева К. Пападакис и Д. Вагяну, за последните месеци, през които Кунева най-после е в състояние да бъде разбрана, тя нито веднъж не е посетена от следовател. Подобно безразличие е показала и първите седмици след нападението полицията. Висши полицаи признават днес, че „наистина е изгубено много ценно време”.
Преди седмица и Министърът на защита на гражданите от новото правителство на ПАСОК /съответното на българското МВР/ Хрисохоидис поиска да се запознае с „делото Кунева”: „За мен въпросът е отворен. Въпрос на облог, да хванем този който хвърли течността, но и тези, които поръчаха това. Със случая ще се заемат най -добрите полицаи. За нас делото тепърва се отваря.”

Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата както трябва.

Ж.: Какво казахте на сина си Емануел?
К.: Да не го е яд и да няма омраза. Нито за извършителя, нито за този, който му е платил. Аз вярвам, че колкото по-голям е бил страхът им, толкова по-яростно е било нападението.

Ж.: Говорите все едно няма омраза у вас?
К.: Наистина не изпитвам омраза. Даже и за конкретния човек, който го е направил. Съжалявам го. Този човек има големи проблеми. Проблем с душата, със себе си. Има егоизъм и страх.

Ж.: Но ви е причинил една голяма беда.
К.: При мен бедата се лекува, при него не. Той страда повече от мен. Сигурна съм. Когато атакуваш човек, това се връща върху теб.умножено.

Ж.: Скромността и самоконтролът съчетават ли се с ролята на една активна синдикалистка?
К.: Е, явно се съчетават, щом аз съм така!

Ж.: Не се ли е случвало някой път по време на синдикалната дейност …
К.: …да викам, да избухвам? Не, рядко става това. В тези случаи използвам хумора. Отвръщам на другия с хумор и го успокоявам.

Ж.: Кои са ви подържали през всичките тези месеци?
К.: Най-напред, в тази стая са дошли безброй много хора, които никога не съм познавала. Запознах се с чудесни хора. Например всеки ден, както майка ми, до мен са и семейството Мацас – лекарите Катерина и Савас Мацас.

Ж.: Познавахте ли отпреди психиатъра г-жа Мацас, научен отговорник на „18 Ано” /център за борба със зависимости/?
К.: Не я познавах, когато г-жа Мацас научи за случилото се на рождения й ден 1 януари, дойде, намери майка ми и застана до нея. По същия начин дойдоха и социални работници от Тавро. Помагат много и на детето ми. Помагат също колежките от синдиката, приятелки, приятели.

 

За случая Кунева можете да прочетете още в блога на Мавракис тук и тук, а в блога на Мария Ненова тук. За единственото шествие в България, организирано от студентите от „Призив” – мой разказ тук.

Read Full Post »