До Париж и назад… с влак (първа част)

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо?

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – Франция

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета~Виетнам~
~линк към част четвърта~Америка в пламъци~

Цялата власт – на въображението!

В Париж искрата, от която се разгаря пламъкът, отново е войната във Виетнам. През март 1968 година няколко студенти нападат парижкото представителство на агенция „Америкън експрес”. След тяхното арестуване приятелите им, студенти в Университет Париж-Х Нантер (филиал на Сорбоната), се вдигат на простест като завземат сградата на университетската администрация.

Лидер на френското движение става Даниел Кон-Бендит, студент-анархист, който малко по-рано се прославя със скандала, който предизвиква, помолвайки министъра на образованието за разрешение да запали цигара по време на тържествената му реч, а по-късно поисква достъп до женското общежитие. Днес Кон-Бендит е политик, противник на екстремизма и един от лидерите на фракцията на „Зелените” в Европарламента.

След ред конфликти между студентите и полицията на 2-ри май властите, които не са настроени да „либералничат”, обявяват прекратяването на занятията в Нантер.

Още на следващия ден в знак на солидарност в Париж излизат и учащите се в Сорбоната, разгонени с палки и сълзотворен газ. На 4-ти май Университетът е затворен, а на 6-ти на улицата вече са около 20 000 студенти, преподаватели и съчувстващи и приветстващи ги парижани. Стълкновенията продължават цяла нощ, появяват се първите барикади.
Незабавно най-авторитетните интелектуалци на епохата – Жан Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Франсоа Мориак и други огласяват своята подкрепа. Профсъюзите и левите партии също издигат глас. След ожесточените сблъсъци между въстаналите младежи и полицията, изплашеният премиер министър Жорж Помпиду обявява, че Университета скоро ще бъде отворен, но президентът де Гол не го подкрепя. На 14-ти май на улицата са вече 800 000 парижани, а цялата страна е обхваната от обща стачка. Започнала като студентска и столична, тази революция, развиваща се точно по сценария на Великата френска от 1789 година, става общонационална. В цялата страна училища, университети, фабрики и заводи са завзети – създават се „комитети на действието“.

Ето как изглеждат най-популярните лозунги през май 1968 в Париж:
„Забранено е да се забранява“
„Цялата власт – на въображението“
„Всичко – и то сега!“
„Скуката е контрареволюционна“
„Под паветата на булеварда е плажът“
„Всичко е прекрасно – две и две вече не е четири“
„Структурите за хората, а не хора за структурите“
„Университетите – на студентите, заводите – на работниците, радиото – на журналистите, властта – на всички!“
„В общество, което е отменило авантюрата, единствената авантюра е да се отмени обществото“

Властите с последни сили се опитват да разцепят движението и предлагат на профсъюзите сделка – умиротворяване в замяна на повишаване на заплатите. Следват така наречените „Гренелски съглашения”, които нанасят сериозен удар по разрастващото се въстание. Но на 29 май президентът де Гол изчезва – никой не знае къде е и даже премиерът е принуден да проследява движението на президентския самолет с помощта на противовъздушната отбрана. По-късно става ясно, че генерал де Гол е бил в Германия, за да си осигури подкрепа от разквартируваните там френски военни части.

Това е ключовият момент за революцията. Още на следващия ден някои революционни лидери заявяват, че е необходимо да се вземе властта, а президентът обявява по радиото (телевизията стачкува) за разпускането на Националното събрание (Парламента) и за готовността си да въведе извънредно положение, ако стачките и безредиците не спрат.
Ако бунтарите имаха малко по-добра организация, единство и подкрепа от страна на средната класа, напълно е било възможно в тези дни Петата република да бъде отхвърлена. Но правителството постепенно започва да възвръща контрола си. Парламентарните избори са спечелени убедително от „голистите”, които събират 73%. Изплашените френски еснафи, които са по-голямата част от тази нация, избират реда.

Read Full Post »