Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Пражка пролет’

Миналата година започнах поредица от постове за 1968 г., която така и не довърших. Затова – време му е вече. 🙂 Продължавам оттам, откъдето спрях. Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г. Можете да видите предишните публикации на следните линкове:

~линк към част първа~
~линк към част втора ~Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета ~Виетнам~
~линк към част четвърта ~Америка в пламъци~
~линк към част пета ~Франция~

Ранна есен в Прага

Френските събития през 1968 стават най-яркият, но съвсем не и единствен епизод от революционната борба, заляла половината свят: Западна Германия, Италия, Холандия, Испания, Япония… И това не е всичко. Вълненията се отразяват и на социалистическия лагер – на властта в Полша и Югославия й се налага да разгромява студентски бунтове.

Но главното събитие от тази страна на „желязната завеса” се разгръща в Чехословакия.
На пръв поглед е странно, че комунистите се отнасят без особена симпатия към радикалните протести на Запад, но за това съществуват ред причини. Установеното геополитическо равновесие по време на „студената война” устройва Москва, въпреки че на думи СССР и съюзниците му не престават да се изказват за краха на „капиталистическата система” и да се отнасят със съчувствие към „освободителното движение”. Обаче между „революция” и „революция” има голяма разлика и за „правилни” се признават само тези, които съответстват на представите на съветското ръководство и се вписват в стратегията на Кремъл. Още Караибската криза през 1962 г. убеждава Съветския съюз в непродуктивността на „резките движения” и в необходимостта, опирайки се на постигнатото, да усилва влиянието си бавно и внимателно. Освен това в СССР много добре разбират, че западните „нови леви” по-скоро са готови да критикуват Москва, отколкото да се ръководят от указанията й. Гибелта на Че Гевара и поражението на парижкото въстание още повече укрепват извода – курсът на дистанцираност е правилен.
Именно поради това „гошистите” т.е. френските „леви” заявяват, че и социалистическият и капиталистическият „истъблишмънт” са двете страни на един и същ ненавистен медал. И ако някой на Запад все още е имал някакви илюзии по този повод, то те се разпиляват от Пражката пролет на 1968 година.

Размразяването в Чехословакия започва в първите дни на януари, когато 46 годишният словашки политик Александър Дубчек заменя на поста Генерален секретар на КПЧ консервативния Антонин Новотни. Новото ръководство разгръща нова програма за построяване на „социализъм с човешко лице“. В основата й заляга типичната за 60-те години идея, че социализмът трябва „не само да освободи работническата класа от експлоатация, но и да създаде условия за по-пълно развитие на личността, отколкото това е възможно в условията на всяка една буржоазна демокрация“. Програмата предполага развиване на демократичните свободи (на словото, на печата, на свободните събирания), преориентация на икономиката към потребителския сектор, допускане на някои елементи на пазарни отношения, ограничаване на всевластиено на Партията (но съхраняване на лидерските й позиции) и установяване на равноправни икономически отношения със Съветския съюз.
В резултат на ограничаването, а по-късно и на отмяната на цензурата, отслабването на натиска на спецслужбите и на идеологическия диктат, в чехословашкото общество започва бурно и неконтролируемо обсъждане на наболелите въпроси. Естествено веднага се появява и по-радикално направление на демократизацията, което по своята същност е антисъветско. Но участниците в събитията помнят не него, а удивителното, почти еуфорично усещане за внезапно дошла свобода – усещане, недостъпно за гражданите на западните страни.

СССР и страните от социалистическия лагер (предимно съседите от ГДР и Полша) притеснени от това, че местните власти губят контрол над страната, безуспешно се опитват да наложат на Дубчек по-твърда линия на вътрешна политика. В хода на многократните срещи и преговори, в които преминава цялото лято, Дубчек непрекъснато ги уверява, че контролира ситуацията и че ЧССР винаги ще запази верността си към съюзниците от Варшавския договор. В Москва сериозно се боят, че „чешкият сценарий“ може да стане повторение на „унгарския“ – през 1956-та година „размразяването“ в Унгария завършва със съветска интервенция и истинска война с хиляди загинали.
Тогава, решавайки че методите на „братско убеждаване“ са изчерпани, Брежнев взима решение за началото на военна операция. Влизането на армиите на Варшавския договор в Чехословакия започва в нощта на 20 срещу 21 август. Съпротивата на местното население не успява да приеме организиран характер, още повече, че чехословашкото ръководство призовава да не се оказва съпротива на войската. Въпреки това загиват 72 жители на страната, 266 са тежко ранени, а десетки хиляди напускат родината си.
Интересен факт е, че американският президент Линдън Джонсън в хода на телефонните консултации със съветския лидер Леонид Брежнев на практика признава правомерността на нахлуването, вземайки предвид факта, че според Ялтенско-Потсдамските споразумения Чехословакия е част от геополитическата система, контролирана от СССР. Явно демократичността отстъпва пред интереса.
Трагичният край на Пражката пролет окончателно развенчава мита за Съветския Съюз като „опора на демокрацията“. В Русия започва бурно да се развива дисидентското движение, но всякакви опити да се „освежи” комунистическия строй пропадат. Започва прословутият „застой“.

~
~

Следва – > Make love, not war

Read Full Post »