Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘равноправие’

Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни. Разделям текста на няколко части, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

~линк към част първа~
~линк към част втора ~ Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета~Виетнам~

Америка в пламъци

Виетнамската драма е само един от множеството кардинални проблеми, с които американският управляващ елит се сблъсква през 60-те. През 1968-ма старите рани забират по новому и най-болезнената от тях е все по-засилващото се „Движение за граждански права”, в което участват милиони негри и съчувстващите им бели.

Първият удар по традиционния американски начин на живот нанася чернокожата шивачка Роза Паркс от Монтгомъри, щата Алабама, още през 1955 година. Тя отказва да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж, както изисква местният закон. Арестувана е и осъдена на глоба. Тогава чернокожите в целия окръг обявяват бойкот на автобусната компания, който продължава 381 дена и завършва с поражение за расистите. Федералният съд признава сегрегационния закон за противоконституционен и по този начин прославя не само Паркс, но и изгряващата звезда на протестите – младият пастор Мартин Лутър Кинг.
До 1968 година движението за граждански права вече е написало в историята на САЩ немалко ярки и драматични страници. Кинг отдавна е един от най-популярните политици в страната и най-младият носител на Нобелова награда за мир, въпреки че е под непрестанно наблюдение от страна на ФБР. Християнин и едновременно с това последовател на Махатма Ганди, той проповядва „ненасилствена борба” и остава лоялен привърженик на „американските ценности”.
По законен път Мартин Лутър Кинг и привържениците му успяват да спечелят много – законите, приети въпреки силната съпротива на консерваторите, предоставят на цветнокожите нови гаранции за спазване на правата им. Правителството демонстрира решителността си да сломи противодействието на расистите и да унищожи най-фрапантните прояви на сегрегация. В някои градове на Юга се стига даже до дислоциране на армейски подразделения.
Но в средите на цветнокожата младеж все повече расте и разочарованието от „прекалено вегетарианските” легални методи на борба и убеждението, че разбирателството между расите, което отец Мартин проповядва, е принципно невъзможно. В средата на 60-те години под лозунга „Black power!” – „Черна сила!” се оформя радикално крило. На сцената излиза загадъчната „Партия на черните пантери”, която директорът на ФБР Едгар Хувър през септември 1968 година нарича „най-голямата заплаха за вътрешната безопасност на държавата”.
Облечени в кожени куртки, сини поло с изображението на хищника от семейство котки и черни барети, те изучават трудовете на Маркс и Мао (като минимум онази същата „малка червена книжка”). Водачите на „пантерите” се опитват да построят една истинска „държава в държавата” – със свои министри, закони и така нататък. Логиката е проста – със системата на официалното насилие може да се справи само същата система от насилие. И наистина, към партията се примъква най-разнородна публика – редом с умерените марксисти, опиращи се на пропаганда и добри дела от рода на организирането на безплатни закуски за децата или рейдове против наркотиците, в партийните редове се окопават множество „черни националисти” и обичайните безидейни престъпници.

През периода 1967-1969 година в рамките на секретния проект по борба с десидентството COINTELPRO (Counter Intelligence Program) ФБР предприема повече от 200 акции против „Черните пантери”, използвайки типичните си методи – от една страна обвинения в криминални престъпления, а от друга – провокиране на вътрешни конфликти между „пантерите” и „обикновените” банди в негърските гета.
Но 1968-ма става решаващата година на това противопоставяне.
Ситуацията се нажежава до крайност след като на 4 април в Мемфис е убит Мартин Лутър Кинг. В повече от 100 американски града започват бунтове, в които расовите протести се преплитат с антивоенни и социални. Най-яростни са вълненията в столицата Вашингтон, където демонстрантите запалват около 1200 сгради и в един момент почти достигат до Белия дом – президентът Джонсън е принуден да напусне града, охраняван от войска. Същото става и в Балтимор, Чикаго и др. В един от най-престижните университети – Колумбийския, разположен в центъра на Ню Йорк близо до „черния” Харлем, протестиращите студенти завземат няколко помещения и ги задържат цяла седмица. Смята се, че именно тази вълна на гражданско неподчинение и насилие слага началото на масовото „бягство” на бялата средна класа в предградията, което коренно изменя облика на американските градове. Сякаш сегрегацията по причудлив начин възпроизвежда сама себе си с обратен знак.
За това какъв успех имат радикалните идеи за „черна власт”, свидетелства скандалът, разразил се през октомври 1968 година на Олимпиадата в Мексико. Победителят и бронзовият медалист в бягането на 200 метра – Томи Смит и Джон Карлос превръщат церемонията по награждаването в протестна демонстрация. Под звуците на химна на САЩ те стоят на стълбицата на победителите склонили глава, боси (символ на бедността на цветнокожите) и вдигнали юмрук в черна кожена ръкавица (типичният поздрав за „черните пантери”). „Ако побеждавам, аз съм американец, но не черен американец” – казва малко по-късно Томи Смит – „Но ако извърша нещо лошо, веднага ще кажат, че това го е сторил негър… Ние сме черни и се гордеем с това. Черната Америка ще разбере днешната ни постъпка.”.
Постъпката им действително е оценена – Международният олимпийски комитет много бързо отстранява и двамата спортисти от Игрите и ги дисквалифицира пожизнено!
5 юни 1968 година – нов шок за Америка. В лосанжелския хотел „Амбасадор” е застрелян Робърт Кенеди, най-вероятният победител в предстоящите президентски избори.
Трябва да се спомене, че убийствата и на Мартин Лутър Кинг, и на Робърт Кенеди са разкрити много бързо – някои даже смятат, че е подозрително бързо. Предполагаемият убиец на пастор Кинг е крадецът-рецидивист Джеймс Ърл Рей, който е арестуван след два месеца в Лондон, а убиецът на сенатор Кенеди хващат още на местопрестъплението. Това се оказва палестинският емигрант Сирхан Сирхан, който и до ден днешен излежава срока си в калифорнийски затвор – психически не напълно здрав човек, уж мъстящ за произраелските изказвания на Кенеди. Според официалната версия и двамата престъпници действат самостоятелно и по собствена инициатива. Твърдението на полицията е толкова съмнително, че се вижда и с просто око, но за изминалите 40 години никой независим изследовател така и не успява да докаже, че това е заговор.
В крайна сметка събитията от 1968 година окончателно разделят Америка.

От едната страна на барикадите се оказва „черното море”, а също и младите „бели” с изострено чувство за справедливост – предимно студенти. Само от октомври ’68-ма до май ’69-та година над 200 университетски кампуса са обхванати от вълнения, а през 1970 г. вече 75-80% от студентите поддържат левите радикали. При това само 14% смятат кариерата за приоритет и само 18% – че парите са по-важни от всичко останало.
На този свят на безгрижна безкористност противостои средната класа, значителна част от „сините якички” (т.нар. бял пролетариат), а също и почти цялата американска дълбока провинция, възпитана в пуритански дух и просто не разбираща какво иска новото поколение.
По същата тази схема на конфликта между „две нации” (терминът се употребява без расов подтекст) се развиват и събитията в най-революционно настроения град в света – Париж…

Read Full Post »