Костадина Кунева е българка, завършила история, тласната от безработицата и разболяването на сина си да заработи в Гърция като чистачка. Сблъскала се с огромни несправедливости и експлоатация на трудещите се, Кунева започва синдикална дейност, опитвайки се с мирни средства да защити правата на хората. Отговорът през миналата зима е заливане с киселина. Нападателят е достатъчо извратен, за да я насили да пие киселината.
Животът на Костадина Кунева едва е спасен и започва мъчително лечение. Гърция се вдига в защита на емигрантката-синдикалистка. Докато гърците шестват, издигайки я за пример, българите отсам границата не й обръщат внимание. Историята със солидарността и масовата кампания за сестрите в Либия не се повтаря. Кунева не е толкова интересна на българските медии.
За щастие има блогъри, които й отделят внимание. Мавракис преведе на български език интервюто, взето от известния в Гърция телевизионен журналист Ставрос Теодоракис, публикувано в електронния вариант на вестник „Та НЕА” на 7-ми ноември т. г.
В това интервю Кунева говори без капка злоба и отмъстителност, следваща идеите за ненасилие и борба с несправедливостите чрез слово. Изумително е, че човек преминал през подобен ад, както тя, може да продължи да бъде такъв и да мисли така. Спирам да коментирам, оставям оценките на вас. 🙂
… Преди Костадинка не виждаше. Днес дясното й око е отворено, но вижда само образи, не и лица. Хранопроводът й бе изгорен, но вече може да преглъща. Говори, макар и с трахеотомия, все пак говори. Раните в крака й, причинени от присаждането на кожа по лицето, гърба и ръцете, са зараснали. Синът й Емануел, който в началото не смеел да влезе в стаята, сега идва по-често. От време на време четат заедно уроците и мечтаят за Коледа.
„Понеже учих история, исках много да дойда в Гърция… При първото ми посещение видях само Акропола… дойдох през 2001 г., за да се оперира синът ми. Имаше проблем със сърцето, но сега е добре. … Работих като чистачка шест часа на ден.”
Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро. Но лека-полека заплатата се снижаваше.
Ж.: Как така, заплатите се качват обикновено?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистика, но се оказа, че са договори. После, се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.
Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач”, защото досега тя не фигурира.
Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което значи и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза вън в обществото и накрай се предава нещо болно в цялото общество.
Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.
Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.
Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.
Ж.: Който познава вашата дейност може да каже, че сте една лява синдикалистка.
К.: Може да давам вид на лява като манталитет, но не съм се занимал никога с партии. Участвала съм в мероприятия, организирани от леви партии, без да знам кой ме кани, да Ви кажа честно, за да изложа проблемите на нашия бранш, проблемите на жените, проблемите на пришълците.
Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.
Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!”
Ж.: Колко време преди атаката са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.
Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път без да чакам да ми кажат нещо им казах: ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям. И затворих.
Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята”?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?”, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Това да помагаш на хората не е грешка, това е добро.
Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпила?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва, че бих постъпила по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз настоявах.
…….
К.: Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.
Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви ударят без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.
Ж.: Тук в Евагелисмос /болницата/, погрижиха ли се за вас?
К.: Много добре. Много добри лекари и добри хора. Много добри. Обичам ги много. Имам вече специални отношения с тях.
Ж.: Знаете, че много хора излязоха на улицата заради вас. Не прекалено много, но много.
К.: Да, научих. отначало не можех да го асимилирам. Струваше ми се странно. Не са поддържали обаче само мен, искаха да си помогнат на себе си, беше един начин за реакция.
Ж.: Имаше демонстрации, писаха лозунги…
К.: С това да се пишат лозунги по стените не съм съгласна. Добре е да имаш становище, но не разваляй нещо, което не можеш сам да поправиш. Трябва да сме внимателни със заобикалящата ни среда. И магазините, и хората.
Ж.: Означава ли това, че не вярвате в насилието, дори когато е в отговор на насилието на държавата.
К.: Разбира се, насилието не е необходимо. Има много по-добър начин: Словото.
Ж.: Можем ли да променим света само със словото?
К.: Въобще не е трудно. Насилието означава страх. Насилие използва този, който се страхува. Каква е причината работещият да използва насилие. Какво ще спечели?
Както заявяват адвокатите на Кунева К. Пападакис и Д. Вагяну, за последните месеци, през които Кунева най-после е в състояние да бъде разбрана, тя нито веднъж не е посетена от следовател. Подобно безразличие е показала и първите седмици след нападението полицията. Висши полицаи признават днес, че „наистина е изгубено много ценно време”.
Преди седмица и Министърът на защита на гражданите от новото правителство на ПАСОК /съответното на българското МВР/ Хрисохоидис поиска да се запознае с „делото Кунева”: „За мен въпросът е отворен. Въпрос на облог, да хванем този който хвърли течността, но и тези, които поръчаха това. Със случая ще се заемат най -добрите полицаи. За нас делото тепърва се отваря.”
Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата както трябва.
Ж.: Какво казахте на сина си Емануел?
К.: Да не го е яд и да няма омраза. Нито за извършителя, нито за този, който му е платил. Аз вярвам, че колкото по-голям е бил страхът им, толкова по-яростно е било нападението.
Ж.: Говорите все едно няма омраза у вас?
К.: Наистина не изпитвам омраза. Даже и за конкретния човек, който го е направил. Съжалявам го. Този човек има големи проблеми. Проблем с душата, със себе си. Има егоизъм и страх.
Ж.: Но ви е причинил една голяма беда.
К.: При мен бедата се лекува, при него не. Той страда повече от мен. Сигурна съм. Когато атакуваш човек, това се връща върху теб.умножено.
Ж.: Скромността и самоконтролът съчетават ли се с ролята на една активна синдикалистка?
К.: Е, явно се съчетават, щом аз съм така!
Ж.: Не се ли е случвало някой път по време на синдикалната дейност …
К.: …да викам, да избухвам? Не, рядко става това. В тези случаи използвам хумора. Отвръщам на другия с хумор и го успокоявам.
Ж.: Кои са ви подържали през всичките тези месеци?
К.: Най-напред, в тази стая са дошли безброй много хора, които никога не съм познавала. Запознах се с чудесни хора. Например всеки ден, както майка ми, до мен са и семейството Мацас – лекарите Катерина и Савас Мацас.
Ж.: Познавахте ли отпреди психиатъра г-жа Мацас, научен отговорник на „18 Ано” /център за борба със зависимости/?
К.: Не я познавах, когато г-жа Мацас научи за случилото се на рождения й ден 1 януари, дойде, намери майка ми и застана до нея. По същия начин дойдоха и социални работници от Тавро. Помагат много и на детето ми. Помагат също колежките от синдиката, приятелки, приятели.
За случая Кунева можете да прочетете още в блога на Мавракис тук и тук, а в блога на Мария Ненова тук. За единственото шествие в България, организирано от студентите от „Призив” – мой разказ тук.
Раздават ни листа с призиви да не се заменя 8-ми март като ден на борба за равноправие и човешки права с 8-ми март само като ден за раздаване на букети цветя и почерпки. Изброени са събития, случили се на тази дата. Хора от „Призив“ взимат микрофона и говорят за Костадина Кунева, за борбата й и за съдбата й. Жена, завършила висше образование по история, принудена да заработи в Гърция като чистачка, защото не успява да си намери работа у нас с доход, достатъчен за лечението на сърдечноболния й син. Поставена в условия на експлоатация, но вместо да се отчае, започнала дейност на синдикална активистка. Хваната от убийци, поливана от тях с 
киселина и насилвана да я пие. Лежаща в болница с увредени хранопровод, органи, очи, изгаряния всякакви… Спира ме журналистка от телевизия „Европа“ и ми задава въпроси – защо съм тук, защо български студенти използват страданието на активистка от гръцки синдикат, има ли неравенство в България днес. Смутих се и не знам доколко успях да отговоря, но ето какво мисля. Българските студенти, които организираха събитието днес, не използват Костадина, а са истински солидарни с нея и излизат на улицата в студа не за друго, а за да изкажат подкрепата си. В това няма нищо лошо. А що се отнася до българо-гръцката граница – всички сме хора. И от двете й страни. Дали има неравенство – в издателството, в което работя не. Във факултета, в който уча – не. Но когато кандидатствах, местата във всички специалности бяха на квоти за момичета и момчета. И поне в хуманитарните (и май не само там) момчетата влизаха с доста по-нисък бал. И макар и да не съм свидетелка на по-фрапиращи неравенства от това, съм чувала неведнъж за такива. Сигурно и вие.
Вятърът е пронизващ. Прехвърчат капки дъжд, опитвам се да правя снимки, на обектива на апарата каца снежинка. Редуват се музика и скандиране на лозунги. Тръгваме по булевард „Васил Левски“, завиваме по „Шипка“ и продължаваме по „Сан Стефано“. Освен студенти, в шествието има и по-възрастни хора, и журналисти, които продължават да снимат. Полицията както винаги е на лице, автомобилите ни следват бавно, полицаи ни обграждат и следят с бдителен поглед. Вървим и скандираме различни лозунги.
Стигаме пред посолството, където няколко от момчетата скандират лозунги на гръцки език. Микрофонът се дава на всеки, който има желание да се изкаже. Думи в подкрепа на Костадина Кунева, думи в подкрепа на експлоатираните работници, думи в подкрепа на жените, на които е отказано равенство дори днес, в ХХІ век. Казват, че има книга за послания на солидарност към Костадина, която ще бъде изпратена в Гърция.
Кътчето на Селин 