Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни.
Конкретният повод за публикуването сега бе излъчването по Re:TV на 4-ти от 20:30 на филма „Поколение 68”. Оттам ми дойде вдъхновението да публикувам този текст, посветен на всички главни исторически събития от 1968 година. Ще го разделя на няколко поста, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.
Огън по културата!
През 1968 година Китайската народна република се намира във вихъра на небезизвестната „културна революция” – явление не по-малко ужасно от сталинския „голям терор”. Историците до ден днешен спорят за съотношението между невярно разбран марксизъм и конфуцианство, между жестока и прагматична борба за власт и безграничен утопизъм.
Още в края на 50-те години провъзгласената от Мао политика на „големия скок”, завършва с провал, в процеса на който китайските селяни са прогонени в комуни. Всичко става общо – от жените до чиниите – и хората са заставени, в свободното си от полски труд време, да топят метал, за да „догонят и изпреварят” Америка и Русия. Много скоро започва глад и милиони загиват. Тогава Председателят е принуден да отстъпи и затаи.
Във втората половина на 60-те започва настъпление. Обект на нападки, които бързо се превръщат в убийствен разгром, стават преди всичко партийно-държавната номенклатура и интелигенция, обвинявани в „десен уклон” и „обуржоазяване”.
„Огън по щабовете!” – призовава Мао. И към кого се обръща, кой откликва най-охотно от всички? Отново младежта! Това е „най-активната, най-жизнената сила на обществото” – утвърждава вождът на Китайската народодемократична република – „Тя се учи с най-голямо желание и е най-слабо изложена на консерватизъм…”
„Най-жизнената” сила веднага се организира в отряди на т.нар. хунвейбини (червена охрана) и цзаофани (бунтари). Теоретическата подготовка се изразява в наизустяване на сборник цитати на Мао за всички случаи в живота – „малката червена книжка”. Тя е издадена в милиарден тираж и преведена на всички основни световни езици. Радикалите в Европа, САЩ и Латинска Америка моментално започват да изучават „цитатника”. Червената книжка се превръща в книга на десетилетието.
„Червените отряди”, получили почти безграничното право да громят и наказват, бързо се израждат в истински държавни банди, които грабят и убиват наляво и надясно, бият се помежду си и понякога предизвикват и армейските части. Много скоро Мао дзе Дун е принуден отново да въвежда ред в обхванатата от хаос държава и да усмирява най-разгорещените „революционери”. През 1968 година процесът на „успокоение” е в разгара си. Хунвейбините и цзаофаните биват изпратени в най-отдалечените селски райони, за да се сближат с народа чрез оздравителен физически труд. И така в свинарниците и краварниците на безчетното число китайски селца мнозина от „революционерите” се сближават с репресираните по-рано – 
оживелите „обуржоазени”. Броят на жертвите на „културната революция” не се поддава на изчисление. Те са милиони. Броят на жертвите на „културната революция” не се поддава на изчисление. Те са милиони. Но колосалният заряд от егалитаризъм и революционност в най-пламенните му форми, привлича към Китай симпатиите на крайно левите от много страни по света. Някога, през 30-те години, „перманентните революционери” – троцкистите – се противопоставят на „реакционерите” – сталинисти. През 60-те тази роля се поема от маоистите. Световното ляво движение за кой ли път се разцепва.
Команданте завинаги
Да бъдеш привърженик на съществуващия ред, на съхранението на статуквото или даже на постепенните реформи през 60-те години е просто неприлично. (:
„Реформизъм?! Това е съвременният мазохизъм!” – гласи един от студентските лозунги.
„Бъдете реалисти – искайте невъзможното!” – под тази знаменита фраза на Че Гевара се подписват милиони.
Ернесто че Гевара де ла Серна е пленен и разстрелян без никакъв съд и присъда на 9 октомври 1967 година в Боливия, където той цяла година безуспешно се опитва да разгърне партизанска война против местния диктатор генерал Рене Баретоса Ортуньо, поставено лице на САЩ. Според убежденията на Команданте, Латинска Америка стои на прага на антиимпериалистическа революция и трябва само мъничко да я подбутнеш. Шепата революционери е трябвало да изиграе ролята на детонатор, като този, който преди години е проработил в Куба. А именно: местните селяни поддържат революционерите и въстанието ще се прехвърли в градовете, а регулярната армия не може да се противопостави на неуловимите партизани – така си го е представял Че Гевара.
Планът не се сбъдва, а смъртта му допълнително разколебава левите във възможността да се разруши капиталистическата система с отскок. Но образът на загиналия Команданте се утвърждава като безсмъртен символ на новата революционна вълна, актуален и днес (например, на остров Корфу видях на няколко места да се продават фланелки с лика му). За младежите този човек, отказал се от власт, почести и лична безопасност заради преустройството на живота на земята, става светец. На фона на застарелите, оядени и внимателни съветски ръководители той изглежда неотразимо.
Кътчето на Селин 