Заслужаваме ли цветя за 8 март?

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
Майка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
Чистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Read Full Post »

8-ми март – ден на солидарност с Костадина Кунева

Майка ми не обича 8-ми март. Винаги се муси и казва, че е ден на лицемерие – на жените се прави път на вратата в магазина, подаряват им се цветя, ходи се по женски с колежките и приятелките на кръчма. После идва 9-ти и всичко си е постарому. Защо, пита ме тя всеки път, когато й задам въпроса какво, по дяволите, има против празника, жените могат да бъдат уважавани само един ден в годината?
Студена мрачна сутрин. Както винаги, бързам по улицата в последния момент. Никога не мога да се организирам да тръгна навреме и се дразня на това. Все пак, стигам в 11:05. Заварвам хора около Ректората, сред които и журналисти с камери и един куп фотографи. На стълбите на Ректората са колегите от „Призив“ с плакати с лозунги:

„Солидарност с Костадина Кунева“
„Солидарност с борбата на всички трудещи се жени“
„Солидарност с шивачките от Кърджали и Червен бряг“
„Не на евтиният женски труд – 15% разлика в заплатите!!!“

Раздават ни листа с призиви да не се заменя 8-ми март като ден на борба за равноправие и човешки права с 8-ми март само като ден за раздаване на букети цветя и почерпки. Изброени са събития, случили се на тази дата. Хора от „Призив“ взимат микрофона и говорят за Костадина Кунева, за борбата й и за съдбата й. Жена, завършила висше образование по история, принудена да заработи в Гърция като чистачка, защото не успява да си намери работа у нас с доход, достатъчен за лечението на сърдечноболния й син. Поставена в условия на експлоатация, но вместо да се отчае, започнала дейност на синдикална активистка. Хваната от убийци, поливана от тях с киселина и насилвана да я пие. Лежаща в болница с увредени хранопровод, органи, очи, изгаряния всякакви… Спира ме журналистка от телевизия „Европа“ и ми задава въпроси – защо съм тук, защо български студенти използват страданието на активистка от гръцки синдикат, има ли неравенство в България днес. Смутих се и не знам доколко успях да отговоря, но ето какво мисля. Българските студенти, които организираха събитието днес, не използват Костадина, а са истински солидарни с нея и излизат на улицата в студа не за друго, а за да изкажат подкрепата си. В това няма нищо лошо. А що се отнася до българо-гръцката граница – всички сме хора. И от двете й страни. Дали има неравенство – в издателството, в което работя не. Във факултета, в който уча – не. Но когато кандидатствах, местата във всички специалности бяха на квоти за момичета и момчета. И поне в хуманитарните (и май не само там) момчетата влизаха с доста по-нисък бал. И макар и да не съм свидетелка на по-фрапиращи неравенства от това, съм чувала неведнъж за такива. Сигурно и вие.
Вятърът е пронизващ. Прехвърчат капки дъжд, опитвам се да правя снимки, на обектива на апарата каца снежинка. Редуват се музика и скандиране на лозунги. Тръгваме по булевард „Васил Левски“, завиваме по „Шипка“ и продължаваме по „Сан Стефано“. Освен студенти, в шествието има и по-възрастни хора, и журналисти, които продължават да снимат. Полицията както винаги е на лице, автомобилите ни следват бавно, полицаи ни обграждат и следят с бдителен поглед. Вървим и скандираме различни лозунги.

„Солидарност с Костадина“
„Всеки ден е 8-ми март“
„Днес не е празник – а ден за борба.
С воля и разум – срещу страха!“

Стигаме пред посолството, където няколко от момчетата скандират лозунги на гръцки език. Микрофонът се дава на всеки, който има желание да се изкаже. Думи в подкрепа на Костадина Кунева, думи в подкрепа на експлоатираните работници, думи в подкрепа на жените, на които е отказано равенство дори днес, в ХХІ век. Казват, че има книга за послания на солидарност към Костадина, която ще бъде изпратена в Гърция.
Връщам се по същите студени улици, вече по-пълни с хора. Това е един различен 8-ми март. Цветята и шоколадовите бонбони отново са на линия, но има и един позабравен елемент на датата – солидарността с една жена, която се е опитала да помогне на слабите и експлоатираните. Една жена, която е била сурово наказана за дързостта си да иска справедливост. Жена, превърнала се в символ и пример. Защото истинският 8-ми март не е денят на лицемерното правене на път в магазина и по двайсет лева на жена за групова почерпка. Истинският 8-ми март е ден на международната солидарност на жените от цял свят за мир, демокрация и равноправие.

Read Full Post »