За студентските такси. За способността да отстояваме.

Всяка година студентските такси в Софийския университет растат. Малко по малко, но както е поговорката – капка по капка вир прави.

За първи път закономерността бе нарушена през 2010 година – годината на масовите студентски протести срещу орязването на държавните субсидии за държавните университети и срещу неадекватната политика в областта на образованието като цяло.

Този януари в мига, в който изтече информация, че се готви ново вдигане на таксите, последва студентска реакция. Факултетният студентски съвет на Историческия факултет публикува на сайта си новината за писмо на министър Игнатов, в което той дава разрешение на Софийския университет да вдигне таксите до 2/3 от издръжката на студент (досега законовото ограничение беше до 1/2). Илчев препрати писмото до деканите на факултетите, за да могат те от своя страна да дадат на Академичния съвет на 25 януари предложенията за новите такси, които да се гласуват на място.

Сред студентите обаче се надигна недоволство, което не остана само на ниво говорене. В сайта на „Призив за образование“ и във Фейсбуук се появи призив за студентско присъствие на въпросното заседание на Академичния съвет и за отстояване на досегашните такси.

Събрахме се студенти от различни специалности и курсове и бяхме посрещнати нерадостно от професор Илчев на заседанието. То обаче по правилник е открито, така че никой не се опита да ни гони. Когато дневният ред стигна до новите такси, самият ректор заговори за предложение от сутрешното събрание на Ректорския съвет за невдигане на таксите и за писмо до министър Игнатов. Защото постъпленията от новите такси не могат да запълнят дори и малка част от зейналите дупки от все по-орязваната държавна субсидия. И защото кризата важи и за самите студенти.

Бяхме изслушани и ние. Изказахме мнението, че битката с влошаващото се финансово положение на Университета е обща и не бива да се противопоставяме един на друг.

Ето видео от цялото разискване и от гласуването на академиците:

Както се вижда, те гласуваха единодушно предложението на ректора за невдигане на таксите. Присъствалите студенти пък определихме единодушно това и като наш успех, защото натиск оказваме от отдавна, включително и тази есен. Макар и да не бяхме многобройни вчера, ние бяхме сплотени, постоянни и знаехме за какво се борим.
Разбира се, се намериха умници, които да кажат, че не мнението на студентите е натежало, че то едва ли може да промени нещо.

Струва ми се, че е дошъл моментът, в който трябва да се излекуваме от убеждението си, че ние, обикновените хора без политическа власт и финансов гръб, не можем да променим нищо и да окажем влияние за нищо. Още от училище ни учат така – как никоя голяма политическа промяна у нас не се е случила без чужда помощ, как не бихме могли да проимаме независима държава без Русия, не бихме могли да си сменим политическия строй без Америка, не бихме могли без помощ отвън да постигнем нищичко в никакъв план.

Преди седмица обикновени хора без политическа власт и финансов гръб с масови протести успяхме да убедим правителството да наложи забрана на отравянето на питейната вода и почвите на Североизточна България чрез хидравличен удар. Лобистите на „Шеврон“ започнаха медийна кампания именно на основата на предразсъдъка, че обикновените хора не могат да направят нищо сами. Министър Трайков дори открито заяви, че протестите са организирани от „чужди ПР фирми“. Защитниците на шистовия газ единодушно заявиха – хората не могат сами да организират толкова масови протести.

Защо да не можем? Защо по цял свят могат, а само ние сме тъпите, овчедушните, страхливите, обърканите и неспособните заедно да излезем и да защитим правата си? Правото на достъп до образование, правото на чиста околна среда и питейна вода?

Можем и го доказваме все по-често.

Единственото, което не ни достига като граждани (но и това се променя с времето) е малко повече вяра. В самите себе си.

За Костов, шистовия газ и националната независимост…

Роднините ми дълги години бяха сини гласоподаватели. Всъщност и аз на първите си избори (още преди появата на Зелените) дадох първия си глас за господин Иван Костов. Не споделям консервативни политически възгледи или нещо подобно – нали знаете приказката за най-малкото зло, за неразбрания политик и т.н. Ами, повярвах й.

Из: Фейсбуук на И. К.

Когато вчера Костов изрази бурна подкрепа на хидравличния удар и на проучванията и добива на шистов газ в България, макар че отдавна не съм му избирателка и не съм му от симпатизантите, ми стана доста болно. Защото казусът с шистовия газ не е някаква геополитическа битка между САЩ и Русия, в която ние, българите, трябва да вземем страна. Казусът с шистовия газ не е част от Студената война. И не само защото руската РОСГЕОКОМ е с отделено за добив на шистов газ районче в Добруджа рамо до рамо с Шеврон.
А защото тук става дума за нашата собствена, не американска или руска, а българска питейна вода. За нашата собствена, не американска или руска, а българска земеделска земя, която от години носи приходи на скъпите господа икономисти със земеделската си продукция. А на нас, обикновените хора, носи хляб.
Когато се говори за национална независимост и национална сигурност – за национални ресурси, които да правят България по-малко зависима от други държави – трябва да се отговори на един прост въпрос.
Кой от следните ресурси е от по-първа необходимост на българския (и на всеки) народ: ГАЗЪТ или ВОДАТА?
Кое от тези две неща съставлява над 80% от човешкото тяло – ГАЗЪТ или ВОДАТА?
Без кое от тези две неща никой не може да живее – без ГАЗ или без ВОДА?
Кой от тези два ресурса е задължителен за земеделието – за отглеждането житото и другите култури, които от години ни хранят? Газът или чистата, незаразена с отровни за човека химикали вода?
Вчера Иван Костов заяви, че хидравличен удар се ползва от много години в България.
Независимо дали грешката му е допусната умишлено или от незнание, е безумие да се изцепи така зверски от т.нар. народна трибуна.
Днес, след забраната на Народното събрание, срещу която гласува само той с още петима свои съпартийци, Костов тепърва се сети да поиска експертиза от Минно-геоложкия университет за проучването и добива на шистов газ на територията на страната ни.
Очевидно, въпреки уверените си думи вчера, досега не се е поинтересувал от мненията на инженери и хидрогеолози, а те вече са ги изказвали. Налично е и Становище на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания при БАН относно риска при проучване и добив на шистов газ, което заключва, че рискът за околната среда НЕ може да бъде оценен като пренебрежим или допустим.
Дори няма да коментирам, че американска компания да добива газ не е гаранция, че тя ще реши да подбие кой знае колко цената на руснаците – ако икономистът Иван Костов не знае, освен геополитика съществува и такова нещо като пазарно ценообразуване. А парите нямат националност.
Подобна политика на безотговорност не може да доведе до нищо добро. Продаването на ресурс, с който България разполага, на частна компания, която, добивайки го по доказано опасна технология (и ако филми като Газленд за вас са пропаганда, прочетете становището на американската EPA за хидравличния удар, съдебните решения на Еквадор и Бразилия спрямо Шеврон, германските изследвания за вече наличните замърсявания и болни хора там) ще унищожи други български ресурси (вода за пиене и напояване, плодородна земеделска земя) няма как да доведе до по-голяма национална независимост. От всичко това ние и особено сънародниците ни от от Североизточна България ще страдаме много повече, отколкото руснаците, дори и няколко години да не пазаруваме газ от тях.
Ако Иван Костов го беше грижа за националната независимост, щеше да настоява за изчакване, докто науката се развие достатъчно, че да изнамери по-безопасна технология за добива на шистов газ. Защото тези находища (ако наистина има такива) няма да изчезнат от самосебе си. Щеше да настоява за защита на земеделските земи и на единствения водоизточник, с който Добружда разполага – подземното езеро, пряко застрашено от проектите на Шеврон, РОСГЕОКОМ и компания. И нямаше да се цепи, преди най-малкото да проучи за какво става въпрос – от независими от Шеврон източници.
Това, обаче, не се случи.
А какво ни остава на нас?
Да продължим натиска. Вчера се прие забрана за проучването и добив на шистов газ по технологията на хидравличен удар, но тази забрана няма статут на закон и лесно може да бъде отменена. За да се прокара закон, първо трябва да бъдат допълнени законите за околната среда и за подземните богатства. А за това трябва политическа воля.
Така че, нека не се отпускаме и не спираме да следим внимателно случващото се в държавните институции. Окончателното разрешение на проблема тепърва предстои!

На кръстопът – България и шистовия газ

Написах този текст като своя курсова работа по дисциплината Журналистически източници в Интернет. Именно затова съм се опитала да пиша възможно най-неутрално за проблема, използвайки и линквайки различни източници. Мисля, че темата е интересна и важна.
Приятно четене!

Всяка държава се стреми към енергийна независимост. За България в особена степен това означава енергийна независимост от Русия – желание, което нараства с годините, но е трудно за изпълнение, защото държавата ни е бедна на енергийни източници.
Именно затова всяка информация за алтернатива още с появата си предизвиква интерес и привлича бързо вниманието на обществото.

Шистовият газ – нова възможност, нов риск?

В световен мащаб шистовият газ е поредното търсене на алтернатива на сегашните енергийни източници. Сам по себе си, той не се различава от природния газ – разликата е, че се намира по-дълбоко и е по-труден за извличане. Шистовият газ не е концентриран в общ резервоар, а е разпръснат в скалите. За да бъде извлечен, скалите трябва да бъдат размекнати с взривове, а газът – изтласкан нагоре чрез вода, пясък и определени химикали, инжектирани под високо налягане.

Като всяко нововъведение, добивът на шистов газ предизвиква и положителни, и отрицателни реакции както по света, така и у нас.
В Полша са дадени повече от 90 разрешения за проучвания и това е възприето добре от населението, като вариант за по-зелено производство на енергия от досегашното й извличане от въглищата, разказва заместник-държавният секретар в Министерство на околната среда Йоанна Пандера. Тя отрича технологията за добив на шистов газ да е по-опасна от АЕЦ или ВЕЦ и смята, че замърсяването на водата не е проблем, защото тя ще бъде пречиствана след добива.
В САЩ шистов газ се добива от години и е допринесъл много за енергийната независимост на страната. Превърнал я е от основен вносител на газ в потенциален износител. Въпреки този успех, налице е силно недоволство сред населението в районите на добив. Режисьорът Джош Фокс, живеещ в местност с неразработени залежи на шистов газ, прави свое лично проучване под формата на документален филм – „Газленд“. Той показва ужасяващи последици за околната среда – отравяне на обработваеми земи и питейна вода, системно натравяне на жителите до разболяването им от рак и други ужасни болести. Този филм се използва като основен аргумент от противниците на добива на шистов газ по света и може да бъде гледан и с български субтитри в Youtube.
В България добивът на шистов газ има и своите привърженици. Алекс Алексиев от Центъра за изследване на Балканите и Черноморския регион може би визира именно този филм, когато заявява в радио „Хоризонт“, че българите се страхуват от шистовия газ, защото им се подава пропаганда, напомняща на комунистическата. Той е сигурен, че няма нито един доказан случай, в който сондиране за шистов газ да е повлияло на водата и това са приказки на хора, защитаващи интересите на руския монополист.
Но доказани случаи има, включително и в САЩ. През декември 2011 г. излезе информация от официален държавен доклад, в който се признава, че хидравличното разбиване замърсява подводните води. Държавната агенция по опазване на околната среда (EPA) открива десет съставки, използвани при фракинг, във водните запаси на Павилиън, Уайоминг. Това показва директно смесване на течностите от хидравличното разбиване с подземната вода в района на Павилиън и здравните власти са посъветвали жителите да не използват от досега годната за пиене вода. Фракингът се е извършил под водоносния хоризонт и близо до кладенците с питейна вода. Това далеч не е единичен случай, но именно той изнесе още по-твърдо дебата в САЩ на ниво държавните институции.
Освен замърсяване на водата, тази технология носи и риск от земетресения. Властите в Охайо стартираха новата година със забрана на добива на шистов газ в щата именно заради нетипична за района земетръсна активност – същият проблем е факт и в Ланкашир, Великобритания, с признание от страна на причинителите.

Заслужава ли доверие „Шеврон“?

Освен на съмненията около самата технология, трябва да се обърне внимание и на компанията, с която българското правителство преговаря най-активно за проучвания и добив на шистов газ у нас – „Шеврон“. В момента Бразилия я съди за 10,6 милиарда долара обезщетение за разлив на 16 500 литра петрол. Наложена е тримесечна забрана на всички сондажи на “Шеврон” и подизпълнителя й “Трансоушън” в Бразилия, като прокуратурата настоява те да бъдат прекратени за постоянно. Еквадорският съд пък вече наложи на „Шеврон“ глоба от 18 милиарда долара за разлив на милиарди галони токсични отпадъци в тропическите гори на Амазония до град Лаго Агрио, в богатата на петролни залежи провинция Сукумбиос. Първоначално глобата е двойно по-малка, но тъй като компанията отказва да се извини публично, окончателното решение на съда от 5-и януари 2012 г. е за двойната сума. Филмът „Суровата истина за Шеврон“ разказва за т.нар. „Амазонски Чернобил“ и историята на 30 хиляди жители на амазонската джунгла в Еквадор, които обвиняват Шеврон за престъпления срещу тяхната земя, свобода и живот.
Филми срещу технологията на добиване на шистов газ има и в Стария континент – заснетият от немската телевизия „3 SAT“ „Треска за газ“ запознава зрителите с технологията на проучване и добив и набляга на огромния риск за населението и за природата. Екипът открива редица проблеми, пропуски и закононарушения на американската компания „Ексон Мобайл“, започнала проучвания в района Нидерзаксен – земята на вятърните електроцентрали и житницата на Германия. Журналистическо разследване на телевизия ARD пък ни запознава с аварии на сонди в Долна Саксония, при които в почвата и водите са изпуснати бензол, живак, толуол – в един от случаите във водата са установени количества на бензол 6 пъти над нормата.

Шистовият газ в България

Противоречивата информация за шистовия газ причини силно недоволство срещу решението за проучванията и добива му в България. На 15.06.2011 г. Министерският съвет даде на „Шеврон“ 5-годишно разрешение да извършват проучване и добив на нефт и природен газ в Нови Пазар. Това доведе до началото на екопротести, които започнаха вяло с пресичане на кръстовища от няколко десетки протестиращи, но с времето недоволството се засили.
Американският посланик в България Джеймс Уолрик изрази мнение, че протестите са подранили, защото все още се говори само за проучване. Той призна, че и в САЩ има притеснения от разработването на находища на шистов газ и опазването на природата и че тече проучване по темата. Но според него е важно за българите да разберат дали изобщо има залежи на шистов газ у нас, като въздействието върху околната среда при проучващите сондажи е незначително. Едва при наличие на шистов газ може да се реши дали България изобщо ще го разработва и чак тогава трябва да се разгледат всички въпроси, свързани с околната среда.
Но природозащитниците са категорични отсега, защото всъщност и за проучване, и за добив на шистов газ се използва една и съща технология – хидравличен удар – и рисковете за замърсяване на водата и земята са еднакво високи.

Диалогът

Диалогът между протестиращи и управляващи през цялото време е крехък. На 18 септември 2011 г. протест в Добрич ядоса премиера Бойко Борисов, който им каза, че нищо няма да се случи, ако не го дразнят, но ако продължат, ще подпише договора на инат (видео).
Междупартиен диалог за шистовия газ също е налице. На 24 ноември БСП внесе законопроект за забраната на проучването и добива на шистов газ в отговор на призива на премиера Бойко Борисов, който по време на парламентарния контрол една седмица по-рано призовава депутатите, които са против, да внесат искане за забрана и да носят отговорността за това решение. Може би именно партийната принадлежност наля вода в мелницата на онези, които твърдят, че съпротивата е проруска пропаганда.
Доколко е задвижен законопроектът не е ясно, но уверенията на заместник-министъра на икономиката и енергетиката Делян Добрев, че „Шеврон“ няма да сондира за шистов газ преди 2015 г. не успокояват еколозите от Института за зелена политика, които атакуват решението на правителството за сътрудничество с „Шеврон“ и във Върховния административен съд.
На 21-ви декември министърът на околната среда и водите Нона Караджова съобщи, че за проучването и търсенето на шистов газ ще се изисква вече и оценка за въздействието върху околната среда и съгласуване с общо четири закона.
Различните форми на протест продължиха и в дните между Коледа и Нова година. На 27-ми декември общинските съветници от Синята коалиция в Разград подариха на колегите си за Коледа по бутилка все още чиста вода, а на 28-ми шофьори в Добрич проведоха демонстрация с надуване на клаксони.
В първия ден на 2012 година най-популярната фейсбуук група срещу проучванията и добива на шистов газ в България „Ние сме против Българският Чернобил – добива на шистов газ“ наброи 35 617 членове, които до 15-ти януари нарастнаха на 51 974 души. Те постоянно обменят линкове по темата, пишат гневни коментари и обсъждат нови протести. Движението си има и сайт на име „Чиста България“, който се подновява постоянно.
Особено интересен е сайтът „Шистов газ в България – дай глас на околната среда!“, представляващ виртуална разходка из находище на шистов газ, през която потребителят копае, сондира, взривява, рафинира газ и чете бележките за всички рискове от тази дейност.
От няколко седмици в цяла България се събира подписка срещу проучването и добива на шистов газ в България. Сайтът „Чиста България“ предоставя подробна информация къде и кога може да се подпише всеки желаещ.
На 13 януари министърът на околната среда и водите Нона Караджова заяви, че не се интересува какво мислят протестиращите, защото нямат никакви сериозни аргументи и са между пет и петнайсет души.
На следващия ден се проведе общонационален протест срещу добива на шистов газ, който обхвана 12 града, сред които София, Пловдив, Варна, Добрич, Шумен, Бургас, Русе, Благоевград. Протестираха и български емигранти в чужбина – в Лондон, Париж и Копенхаген.
Именно на 14 януари излезе информация за рязка промяна в позицията на управляващите – заместник-председателят на парламентарната им група Валентин Николов заяви, че в понеделник (16-ти януари) ГЕРБ ще одобри налагане на временна забрана на проучванията за шистов газ.

На кръстопът

Нормално е енергийната независимост да е приоритет на всяка държава и още по-нормално е държави, бедни на конвенционални източници на енергия, да се обръщат първи към новите технологии. Въпросът пред България, е дали ще постави на първо място енергийната си сигурност или сигурността на околната си среда – на питейната вода и почвата на гъсто населените и определени за проучвания райони на Добруджа.
Дали ще бързаме да сключим договор сега, когато е проявен интерес към държавата ни или ще изчакаме изясняване на световно равнище на точните ефекти от противоречивата технология върху околната среда. Общественият натиск нараства, политиците ни дават противоречиви сигнали и какво решение ще вземат накрая тепърва предстои да се види…

Протест срещу шистовия газ и замърсяването на България

Днес се събрахме на протест срещу проучването и добиването на шистов газ в България.

Никой нормален човек не може сам да предположи, че одобрена от закона дейност ще отрови водата му до степен да не може не само да я пие, но и да пере и да готви с нея. Че голяма корпорация, допусната на терен от правителството на демократичната му държава, ще направи чешмяната му вода годна само за шантави експерименти – от типа на това да подпалиш течащата струя с огънче от запалка.

Уви, точно това вече се е случило в САЩ. Не на едно и две семейства, а на хиляди. В България си преставяме Америка като съвършеното място, най-високо развитата демокрация, от която трябва да взимаме пример и да се учим във всичко. Възхищаваме се на много неща, защото „така е в Америка“. Питаме се „как ще ги стигнем“. И наистина, Щатите са доста по-развити от нас в много отношения. Но това все още не означава, че са идеални.

Технологията на хидравличния удар, с която се проверява за шистов газ и при наличието му пак с нея се добива, е довела до безвъзвратното отравяне на земята и водите на много места. Вкарването под земя на тонове вода, примесена с всякакви токсини, голяма част от които – канцерогенни, причинява както разпръскването на тези токсини навсякъде, така и смесването на местните води с газ. Резултатът – замърсени и нерециклируеми води, причиняващи смъртта не само на всички животни в района, но и на хора. Или в по-„добрия“ случай – до заболявания като астма, рак на кожата, мозъчни увреждания.

И още, САЩ е държава богата на води. А България не. В това сме предпоследни в Европа, и сега питейната ни вода е малко, но все още достатъчна за нуждите ни. В САЩ местата за добив на шистов газ обикновено са слабо населени – 1-2ма човека на квадратен километър, че и по-нарядко. В Добруджа гъстотата на населението е 60 човека на квадратен километър. Дейността на „Шеврон“ ще остави след себе си пустиня и ще остави „житницата на България“ без плодородна земя и без жито. И с нерициклируемо замърсена вода. Целият този експеримент е толкова абсурден, че на човек му е трудно да осъзнае от раз точно колко абсурден е.

На нормално мислещия човек не може да му хрумне, че някой напълно съзнателно ще предизвика – или ще подпише разрешение да се предизвика – подобна катастрофа. Уви, този акт е възможен благодарение на един фактор, който не е за подценяване – парите. В съвременното общество е напълно нормално да се намерят хора, които да поставят газа над питейната вода, въпреки че тя е от първа необходимост, защото газът носи повече (доста повече) пари. А за властимащите парите са по-важни от хората.

Колкото повече хора осъзнават точно колко страшно е това, което министър Трайков и правителството ни ни готвят с подписването на договор с „Шеврон“, толкова повече съпротива ще има. Защото никой не може да живее без вода. Защото никой не може да приеме спокойно съзнателното отравяне на родината си. Това правителствено решение е в пъти по-страшно за природата ни и за всеки един от нас самите от всички незаконни сечи, застроявания на Черноморието, незаконни лифтове и прочее деяния, от които основателно сме се възмущавали и срещу които сме протестирали. Това е апокалипсис за земята ни, изхранила поколенията преди нас, земята, която може да изхрани и поколенията след нас – ако я съхраним за тях.

Мерилото на цивилизацията…

Случайно попаднах на прекрасен монтаж в Deviantart. Но още по-прекрасен е цитатът, който авторката е избрала да съпътсва изображението й:

„Не мисля, че мерилото на цивилизацията е колко високи са нейните бетонни сгради, а по-скоро колко добре се отнасят нейните хора към околната среда и към околните хора“

Ние като народ постоянно се опитваме да догоним другите страни по цивилизованост – първо след Турското робство, сега след Тоталитарния режим. Питам се дали в цялото си старателно наваксване на какво ли не, не пропускаме най-важното – да зачитаме околните и да не забравяме, че те стоят  над  разнообразните придобивки на това, което днес наричаме цивилизация.

Пътуване до Копривщица…

Не съм писала от доста време тук. Блогът е едно от многото неща, които зарязах покрай курсови работи, изпити, писане на дипломна работа и защитаването й. Сега, когато цялата дандания приключи, с удоволствие се връщам към него.

В момента се намирам в едно от най-красивите места в България – Копривщица. Много обичам да идвам тук.

Както винаги, и този път реших да пътувам с БДЖ. Влакът ни трябваше да тръгне в 7:20, но големият ми мозък беше запомнил 7:40, затова ни се наложи да почакаме следващия влак – в 8:40. А той се оказа прелестен:

Пътувала съм с такова чудо единствено до Перник и съм свикнала с ужасно изглеждащите стари вагони, които обаче харесвам повече от автобусите въпреки вида им. Пък и доста често вагоните са далеч по-хубави отвътре.
Напоследък все по-често попадам на хубави влакове. Този обаче определено е връх. Отвътре също е чудесен – просторен, нито студен, нито задушен, чист.

Понеже изпуснахме бързия влак, а този е пътнически, пътуването продължи над два часа. Което в обширното, прохладно и чисто купе изобщо не беше неприятно – а и минавахме през красиви местности, в които слънчогледовите полета и покритите с гори склонове бяха много по-честа гледка от изоставените заводи и разпилените боклуци, които сме свикнали да виждаме, пътувайки из България. Спирахме на много гари, на две стояхме по пет минути, което беше голямо щастие за пушачите.

Когато минахме през два тунела (във влака се включи осветление, а такова, макар и слабо, имаше и в самите тунели), започнахме да се движим през най-зелената и красива местност и така разбрахме, че приближаваме Копривщица.

Трябва да кажа, че копривщенската гара ми е любимата:

А самата Копривщица е фантастична. Ако още не сте ходили, трябва да я видите. Градът е архитектурен паметник и стилът наистина е запазен – улиците са калдъръмени, криви, обградени от стари къщи, измазани в типичния копривщенски стил. Навсякъде има свежа зеленина.

Любимо място – мост Първа пушка. Както човек лесно се досеща по името, имено тук е гръмнала първата пушка, отприщила Априлското въстание. Вижте надписите на моста – за този, който го е съзидал и неговия правнук, който го е подновил. Чудя се дали има някакъв шанс тази приемственост да продължи и през 2013 година с правнук на Петър Калъчев. Не, че мостът е в лошо състояние – просто се чудя има ли изобщо наследници и дали те биха проявили интерес да правят нещо подобно.

В града няма твърде много статуи. Тази на Каблешков е досами музея му. Все още не съм минала през музеите, но ще го направя – нищо, че съм била вече. Любимият ми е на Любен Каравелов, където е и печатната му машина. Другите музеи са на Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, както и Ослековата къща и Лютовата къща. Миналата година в Ослековата къща бе настъпила паника, че наследниците на Димчо Дебелянов се опитват да приватизират както нея, така и музея на поета. Явно още не са успели да го направят, защото вратата на Ослековата къща беше отворена днес, а дворът – препълнен с български и чуждестранни туристи както винаги.

Отседнахме в къща „Стела“. Изключително красива къща с чисти и светли стаи, чардак, кухня и безжичен интернет (благодарение на който в момента пиша този пост).

Дъждът спря.
Ще пиша пак при следващия дъжд или просто като се задържа на едно място за малко по-дълго.

Евростипендиите или Голямото чакане

Човек ще си рече, че няма нищо по-нормално отличните студенти да получават стипендии за успех. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че държавните стипендии с всяка година намаляват размера си. „Криза е“.
Затова пък има лъч надежда – в лицето на паралелен европейски проект за втора, т. нар. евростипендия за най-отличните от отличните.
Проектът „Евростипендии и награди“ стартира през учебната 2008-2009 г. Състои се в евростипендии за успех (90 лв. на месец) и еднократни награди за студентски научни проекти (200 лв. еднократна). След още два семестъра (на учебната 2009-2010 г.) първият етап на проекта приключи с хубавата информация, че е одобрена неговата втора фаза – отново с продължителност две академични години, но с увеличен бюджет от 39 милиона на 46 милиона лева.
И тогава се започна Голямото чакане. Досега конкурсът за евростипендиите се провеждаше паралелно с този за държавните стипендии, но през зимния семестър на 2010 г. това не се случи.
Комисията по европейските стипендии и награди на СУ „Св. Климент Охридски“ обяви, че вероятно този семестър проектът няма да заработи, защото МОМН са си удължили срока за приключване на документацията по първи етап чак до 03.11.2010 г.
В края на октомври в „Сеизмограф“ по bTV и „Свободна зона“ по TV+ министър Игнатов обеща, че евростипендии ще има, но за тях ще се кандидатства с две молби през летния семестър – една за зимния и друга за летния. Защото има административно забавяне, иначе отличниците ще си получат всичките стипендии, просто половин година по-късно.
През февруари на официалния сайт на проекта излезе една добра новина – че не само ще има евростипендии и за двата семестъра, но и месечната им сума се покачва от 90 на 120 лева.
Каква беше изненадата обаче (не чак толкова голяма, ако трябва да бъдем честни), когато през пролетта кампания така и не се проведе. Започнаха едни слухове – ще започне през април, може би през май. Изписахме куп писма, иззвъняхме куп телефони. Основно към дирекция „Висше образование“ на МОМН. Оказа се, че готовият втори етап на проекта „Евростипендии и награди“ чака с месеци да мине през оценителска комисия, явно някъде в дирекция „Структурни фондове и международни образователни програми“ и чиновниците продължават да се бавят, както само те си знаят.
А месеците изтичат.
На въпроса дали студентите последен курс ще загубят правото на евростипендиите си, ако докато проектът се натутка завършат семестриално, отговор не се появи. Освен ако не считате за такъв препращането от отдел на отдел и сумтенето, че не се знае нищо до решението на оценителската комисия.
Подобно бездействие и подобно отношение е безотговорно и дори подигравателно към студентите. То показва точното отношение на чиновниците към тези, за които ЕС е заделил 46 милиона лева с идеята макар и с неголеми суми на човек да се подпомогне обучението на най-ученолюбивите и амбициозните студенти. Очевидно това, което се цени в ЕС не означава нищо за родния чиновник. Кога въпросните оценители ще се натуткат?
През колко комисии и през колко чекмеджета трябва да мине този проект и ще стигне ли някога до студентите?
Това се питам…

п.п. Каня ви във Фейсбуук групата Евростипендии и награди 2010/2011г. Защо бавят старта на проекта?

Вандалщини в СУ

Онзи ден, бързайки за лекции, минах зад Ректората да си разпечатам едни неща. Ей това прекрасно нещо цъфна пред мен:

Искра Баева преподава Най-нова история на колегите от специалност Връзки с обществеността в моя факулет и съм чувала много хубави неща за нея както от тях, така и от колеги от други факултети. Какъв добър преподавател е, колко много знае и колко много научават от нея. Интересно ми е дали това горното не е някакъв нов начин да отмъстиш на преподавател, който те е скъсал на изпит. :Р Ако е така, скоро стените на Ректората и на Университетската библиотека в съвсем академичен дух ще се покрият изцяло с такива надписи. Засега по тях току разцъфват емблеми и лозунги на различни националистически и анархистки организации (предимно откъм булевард „Васил Левски“), сега явно са решили да го дават още по-наедро.
След сравнение с други красиви надписи от онзи ден, hipatiaxxi е стигнала до извода, че става дума за вдъхновени от „Атака“ футболни хулигани с крайно националистически плам. И вероятно е точно така. Виждала съм такива хорица и сред студентите.
Много има да пати този университет и тази държава…

Платен активизъм

Както повечето хора, влизали в този блог знаят, последните година-две се занимавах доста с проблемите на студентите, орязаните бюджети и прочее, включително участвах в организирането на протести и дискусии. Често се сблъсквах с въпроса „абе, на вас колко ви плащат, че да се занимавате!?“. Много хора, отчаяни напълно от ситуацията в България, не се захващат с подобни дейности именно защото смятат, че няма смисъл човек да се занимава, че каузата е обречена и т.н. Оттам идва и мнението, че за да се захване някой, трябва да му плащат – трябва време на човек, за да осъзнае, че може би представете си има хора, които наистина вярват, че има надежда нещо да се промени и затова се прави цялата тая работа.
Винаги, когато се е говорело за пари и плащане, съм си го представяла така: противен тип със съмнителен вид се забутва в някое кьоше с група продажни лица и, оглеждайки се на всички страни, им бута по пачка на всеки. После се прокашля тайнствено и подшушва: „Нали се разбрахме какво трябва да направите??“, а от небрежно паркиралата кола костюмиран политик съвсем случайно поглежда в същата посока, за да се увери, че всичко е минало по план. Като в лош филм, нали? )
Но днес попаднах на мейлинг до третокурсниците от моя факултет, който ги уведомява за стипендия, отпускана от фондация – по 200 лева на месец. Макар че съм надраснала възрастта, се зачетох от любопитство.
Към изискванията за стипендия освен курса, добрия успех, знаенето на западни езици и нуждата от материална помощ, са прибавени още и студентите да са дясно ориентирани и да посещават образователните им изяви и да помагат при нужда в организирането на тези изяви.
Ето на това се вика елегантно заплащане за активизъм.
Чудя се дали е изолиран случай?

Индианци от филмовите ленти

С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската?
Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:

Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук:
Файл 1
Файл 2
Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане!