Честит Ден на Земята!

Здравейте!
Не съм писала от ужасно време, но това не означава, че съм забравила блога. (: Дори смятам да започна да пиша по-редовно. ((: Днес, обаче, ще се огранича само с една честитка - Честит ден на Земята! Сигурно много от вас са се включили в инициативите на природните организации по случая или пък са го прекарали сред природата. Или пък поне са се израдвали на изключително оригиналния банер на Google.

Лични драми

Когато ваши приятели се карат, НИКОГА не взимайте страна. Никога не защитавайте някой от тях, дори да сте НАПЪЛНО сигурни, че е прав, дори да е безумно наранен и нещастен и НИКОГА не се опитвайте да му помогнете с нещо повече от неутрално успокояване и вдъхване на кураж. НИКОГА не влизайте във филмите, защото излизане няма.
Най-лошото е, когато собственият ви приятел, заради който сте се вкарали, се обърне срещу вас.

Одисеята на един народ - Лакота

Здравейте! Днес ще ви занимавам с една любима моя тема – Лакота. lyd с поста си за Тибет ме накара да се замисля за нещо - в медиите не се говори много за тези неща и е хубаво поне ние да го правим. Случаят Лакота е доста по-неизвестен, защото изглежда някой (кой ли) е спуснал информационна завеса. За разлика от тибетците, индианците нямат шанса да са в близост до Олимпийски игри и това прави запушването на устата им доста по-лесно.
Но нека разясня за какво става въпрос. Борбата за независимост на индианският племенен съюз Лакота от САЩ започва още през 1974 г., когато проектира декларация за продължителна независимост по примера на декларацията за независимост на САЩ от Великобритания. Това начинание, разбира се, претърпява провал. Каузата им набира нова скорост, когато през септември 2007 г. ООН приема необвързваща декларация върху правата на „коренните народи”: “Коренното население/народи има/т право на самоопределение. В съзвучие с тези права те /коренното население/ могат да определят свой политически статус и свободно да осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие”.
Дните преди Коледа всички световни медии гръмват със следната новина: на 20-ти декември вождовете на индианската племенна общност Лакота обявияват, че слагат незабавен и безвъзвратен край на всички спорозумения между народа на индианците Лакота и САЩ, очертани в договорите, подписани през 1851 и 1868. Чудите се защо му е на някой да се цепи от една от най-богатите страни в света? Според съвременните статистики, изложени и в сайта на Движението за освобождение на Лакота, мъжете от народа Лакота, обитаващ най-вече териториите на едноименните щати в Северна Америка, имат очаквана продължителност на живота само 44 години – една от най-ниските в света. Броят на самоубийствата сред тийнейджърите лакота е 150% над средния за САЩ, смъртността сред новородените е 5 пъти по-висока от средната за страната, а безработицата е изключително висока.
Искането е съобразено с Американската конституция и Виенската конвенция, както и с Декларацията на ООН за правата на коренните народи. Още на 20-ти декември целият свят научава, че в посланието, изпратено от вождовете до Държавния департамент на САЩ се казва, че едностранното оттегляне от договорите е мотивирано от това, че те са “само думи на хартия, които нямат никаква стойност”. В документа се отбелязва, че “тези договори нееднократно са били нарушавани с цел плячкосване на културните ценности, земите и унищожаване на обичаите”. На свиканата по случая пресконференция вождовете заяват, че вече са посетили боливийското, чилийското, южноафриканското и венецуелското посолство и ще работят за своята кауза и в чужбина. Подчертава се, че Лакота планира през следващите месеци да открият дипломатически мисии в редица страни.
Новата държава трябва да се намира на територията на Северна и Южна Дакота, Небраска, Монтана и Уайоминг, където живеят Лакота и днес. Ръсел Мийнс  заявява “Отсега нататък ние не сме граждани на САЩ и напускаме договорите, сключени през последните 150 г. Първо ще установим отношения с международни институции и след това ще възстановим независимостта си. Ние имаме юридическо право на независимост”. Той е един от активистите на Американското индианско движение, участвал е в бунта в Ундид Ний през 1973 г. и, освен всичко това, е известен актьор (”Последният мохикан”).
На 27-ми декември Държавният департамент на САЩ още не е реагирал по никакъв начин на Декларацията на Лакота, а още по-малко на прекратяването на 33-те договора, подписани от индианците и правителството още в средата на 19 век. Затова пък всякакви съобщения за Лакота и решението им да създадат самостоятелна държава най-неочаквано изчезват отвсякъде. Дали Лакота са успели да установят дипломатически отношения с когото и да било, така и не се разбира.
По-нататъшна информация намирам случайно. Влизам в един чуждестранен блог, където темата е спомената и пиша на авторката му ей така, без да очаквам реакция, а тя отговаря в моя тук. Според написаното от нея, американското правителство е изказало извинение за всички несправедливости, предприети към коренните американци, добавило е нещичко в индианското здравеопазване, но разбира се без да плати милионите, които САЩ дължи за дългогодишната липса на грижа за резерватите, причинила много смърти. Отказва уважение и истинска грижа и дори половинчато не признава напълно легалните действия на индианците за взимане обратно на земята и обявяване на независима държава. На Република Лакота й остава единствено да намери начин да спечели признание от останалия свят и така САЩ да се видят принудени също да я признае. Постингът завършва с „Не вярваме, че правителството лесно ще допусне това, ако тактиката им на игнориране спре да работи… не сме сигурни какво ще сторят”.
Каузата на Лакота е не по-малко справедлива от тази на Тибет и доста по-справедлива от тази на Косово. Изумителен е начинът, по който държавата стабилно подкрепяща Косово потиска своите жители, искащи независимост, които е мамила, избивала и крала. Изумително е как държавата, която постоянно организира благотворителни акции за гладуващите в Африка допуска в собствените й граници цял народ да измира от глад, безработица и ред несправедливости. Китайците и сърбите не играят ролята на световен съндик и не се правят на света вода ненапита.
Уви, каузата на Лакота е обречена. За разлика от Косово, те имат срещу себе си истинска световна сила. За разлика от Тибет, те не могат да постигнат повече от няколко дни гласност. Земите на индианците са иззети от завоевателите, бизоните са избити, обликът на Америка е променен, знаем ние от учебниците по история. Несправедливостите вече са извършени, няма как да върнем времето назад, всичко е минало свършено. А това, че малкото останали наследници на коренните жители, които не са могли дори да имат някакво свое име, а са били прекръстени завинаги от грешката на един мореплавател, продължават да страдат, са подробности, скрити в прегръдката на цивилизацията.

Интересни линкове по темата:
Сайтът на Република Лакота
Една статия на Люба Манолова
Статия + предистория, Владислав Иванов 
Български сайт на индианска тематика
Старата му версия, с огромно количество информация за североамериканските индианци (на български език)
История на Движението за свобода на Лакота накратко (на английски език)

За подраняванията, закъсненията и маниите.

Днес прочетох в един блог следното твърдение, което авторката му е прочела в „една книга, психология”. Хората, които подраняват за срещи имат мания за контрол над всичко и са властни, освен това се страхуват твърде много и имат импулсивни мании и фобии.  Това, предполагам, е в защита, че въпросната авторка не може да не закъснее поне с 10 минути (в по-добрите случаи). Не знам за вас, но за мен подобно твърдение е меко казано, абсурдно.
Имам навика да отивам 2-3 минути преди или след часа на срещата. Тоест, водя се и в двете категории, но по-скоро към подраняващите. Нямам самочувствието на властен човек и не виждам в себе си фобии (освен към матемитика, но това е друга тема). Защо винаги бързам да съм навреме.
1. От малка съм възпитавана, че закъсняване за среща е неуважение към човека. Случва се на всеки, защото градът ни е лудница, но е хубаво, когато човек може, да го избягва. Това – като основна причина.
2. Един мой приятел винаги ми намира поне 3 минути закъснение, дори като срещата е на една пряка и си мисля, че съм излязла навреме.
3. Именно, защото живея в централен район, винаги си го отнасям, когато закъснея и мъничко „Ето, ние колко време пътуваме и сме тук преди тебе”.
4. Когато човек отделя от времето си (особено, когато обясни колко му липсва това време като цяло), аз лично не бих се чувствала удобно да му отнема 40 минути допълнително в чакане на някой ъгъл.
5. Не обичам да чакам, следователно предполагам, че и другите не обичат. Предполагам, според тази „психология”, това е фобия. Според мен пък, „фобия” е твърде силна дума и такива писачи на псевдонаучна литература много я обичат, за да подсилват твърденията си. Най-забавното е, че преди време бях попаднала на твърдение, че закъсняващите са властни натури, които подчертават важността си, а подраняващите - с робска психика. Тоест - обратното.

Няма нищо лошо в закъсненията (когато са под 20 минути, разбира се), но аз лично не намирам за реден подобен начин за оправдание. Какво е вашето мнение – фобия и властолюбие ли е да подраниш две минути за среща и да очакваш другият човек да дойде навреме?

Рила ни е мила ^^

Днес бях на протеста за Рила, направен с цел да се привлече вниманието на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо върху проблема. Дори се чу, че той се е съгласил да се срещне с представители на сдружението „Граждани за Рила”. Очакваше се да дойде лично на протеста.
Когато отидох, много бързо ми намериха работа да помогна за държането на огромен трансперант. Беше забавно. Имаше кордон от полицаи, който някъде към пет часа почна да оредява. Имаше множество плакати, тъпани и други инструменти, добро настроение и още събиране на подписи. За съжаление, Барозо така и не се появи. Според това, което успях да чуя, са да му разместили програмата така, че да не дойде. Но пък представителите на „Граждани за Рила” са го намерили на срещата му с Бойко Борисов и все пак са успели да му връчат подписите в електронен формат – 145 000! В хартиен били 60 000, май тепърва ще ги изпращат. Цифрите са внушителни. Словото на човека, който ни обясни всичко това (за съжаление не разбрах име) завърши със заканата, че европейските комисии за разлика от българските действат. Така че – има надежда за Рила. :)  После пяхме „Хубава си, моя горо” и „Мила родино” и поизмръзнала си тръгнах.
Не беше типичната напрегната атмосфера на протестите, не бяхме толкова оградени, колкото друг път. Освен това не бяхме само младежи, имаше и доста по-възрастни хора, една от тях заразяваше с ентусиазъм за пеене. Беше по-разнородна група, макар и да можеше да сме повече. Имаше и журналисти, видях камери на bTV, TV7, пред мен от Нова телевизия интервюираха подробно една жена, но, уви, по никоя от централните емисии нямаше и минута. Но каквото трябваше да се направи, е направено. Излизахме, пресичахме, викахме, пяхме, разписвахме се, сега е време да видим какво ще последва. (:
Нямам фотоапарат, затова няма снимки, но ако видя материали в други блогове (било то с или без снимки), ще пускам линкове. Нали си падам малко повече читател, отколкото пишещ.

Джос Уедън

Този пост е посветен на Марто. Поздрави^^

Джос Хил Уедън е роден на 13 юни 1964 г. в Ню Йорк. Родителите му го кръщават Джоузеф. Баща му Том Уедън е филмов сценарист и ТВ продуцент в Холивуд, където живеел с полу-братята на Джос Зак и Джед. Зак е завършил Wesleyan College с диплома за филмови изкуства, а Джед – за музикант. Джос живеел в Манхатън с майка си Лий Стеърнс и братята си Самюел (музикант) и Матю (писател).

Посещение в Народната библиотека ^^

Преди два дни ни оранизираха лекции по история на книгата в Народната библиотека. За първи път този предмет ми стана толкова интересен. Затова и реших да пиша тук, пък било то и с риск да ви поотегча.
Първата лекция беше за ръкописните книги. Лекторката беше строга на вид библиотекарка, която ни донесе няколко фототипни издания, както и оригинално евангелие (ако не се лъжа) в разкошен сребърен обков, което беше страхотно изписано и тежеше адски много. Показа ни копия на Енинския апостол и на Добрейшовското евангелие от ХІІІ век, за което помня, че бяхме учили, че е първото, съдържащо автопортрет на изписалия го човек (в случая - поп Добрейшо).

Въпрос за шрифтове и разстояния между пасажите :/

Изключително много се дразня на техническите си умения и на тоталното си неразбиране на html. Едва успявам да докарам еднакъв шрифт на постовете, копирайки някакви кодове от стари постове, дето не ги знам тия дето ми трябват ли са и т.н. Но не мога и не мога да накарам новите постове да са без разстояние между пасажите по-голямо от това между редовете. Специално зарадит ова си пишех постовете първо на Word, но като ги прехвърля и постна тук, всичко отива по дяволите. Моля, ако има някой добър човек, който има мъничко търпение, да ми обясни как става… *изчервено*

За Рила, за гледните точки, за закона.

Вчера бях на протеста в защита на Рила. Прекрасно е да си сред хора, на които им пука за природата. Обикновено познатите ми са напълно безразлични към унищожаването й, а в най-добрия случай, когато са против, са прекалено убедени, че всякаква форма на съпротива е напълно безсмислена и че си губя времето. Ами, нека си го погубя малко. Дори и да е напълно безсмислено, нека поне видят, че не всички са „за” фарса, който се вихри. Понякога си мисля, че по-голямата част от хората имат доста странно разбиране за природата – тя е предмет, тя е ресурс, тя е нещо, от което могат да се изкарат повечко парички, тя е ценна толкова, колкото ще платят за нея. Тя е нужна сега за момента, колкото да се напълнят джобовете. Това виждане винаги ужасно ме е дразнило

Вчера имаше един изключително интересен (за мен) момент. Протестиращите – на тротоара. Полицаите – на шосето, срещу тях, в кордон. Протестиращите – скандиращи: „Спазвайте закона! Спазвайте закона! Спазвайте закона!”. На тези, които са призвани не само да спазват, но и да налагат закона. Само този малък пример е достатчен, за да покаже сам по себе си колко законно е всичко в България. Тъжно.

Разни безобразни :Р

Сигурно се чудите къде съм и защо не пиша. Предимно на занятия. Асистентът по история на книгата ме дразни много, Теория на л-рата съкс на макс, български и стилистика съкс на макс, някой каза, че трябва да се посещават лекциите, за да минем изпита, издържах две седмици и на лекции, и на упражнения и чувствам как няма да стъпя на нито едното от двете повече. Какво още… а, да, литературната комуникация първата лекция дето й бях, беше велика. Втората - кошмар. Днес най-сетне ще имаме Теория и практика на редактирането, да го видим какво представлява. Дано е по-гот от другите нови предмети. А, да, и чак сега разбрах, че изпитът по Увод в книгоиздаването е на една скучна книга, която едва започнах да чета преди време и се отказах.
Хъх, скофтила съм се. Ей затова не пиша.