Когато попадна на такива постове си казвам – не, не може да бъде чак толкова зле. На колкото повече попадам, толкова повече спирам със стандартната автоматична реакция – отказът да се замисля за стените днес.
Покрай гръцките вълнения миния декември попаднах през блога на Пейо в блог със звучното име „Бай Далай“, където арторката на блога постоянно превеждаше и публикуваше информация за ставащото там. Използваще всички възможни източници – от официалните информационни агенции, през сайтовете на окупираните университети, до блоговете на участници във вълненията. Постът, който най-ясно помня от всички, е този. Гласът на бежанците, изричащ още като начало на посланието
„Тези дни са и наши“
Четях думите им, разказа за съдбите им и болката от положението, в което са поставени. И си казвах – Боже, що за чудовища са гръцките власти?! Не може у нас да е чак така…
За съжаление, може. Разликата между отношението на емигрантите в България и Гърция в действителност не е много голяма и основно изразяваща се в едно нещо: че там за това се говори, а тук не. Може би не в медиите, но сред хората. Като външна граница на ЕС, в България контролът все повече се затяга. С изкривено медийно отразяване ни се внушава, че тези хора са много и са заплаха за България. Неочаквано, но факт – въпреки влизането ни в ЕС бежанският поток не е нарастнал особено. Той се състои от хора, чийто живот е бил заплашен по един или друг начин в родината им и не им е останал никакъв избор, освен да заминат за където и да е, белким оцелеят.
И така попадат в
Бусманци
Не си затваряйте очите. Кликнете на линка.
Не съм от хората, които престояват в блог пространството твърде дълго и четат редовно всички популярни блогове. Бях попадала в блога на Светла Енчева веднъж преди месеци, покрай нейни критики към Зелените. Прекарах известно време там, спорейки с нея и после загубих линка някъде. Отново попаднах там преди два дни, чрез Блогосферата на Дневник.
Попаднах на
нейната история с бежанци
Отидох на вчерашната дискусия в Червената къща. Бяхме в голямата зала, която за моя изненада се късаше по шевовете. Очаквах да видя обичайния кръг многословни интелектуалци, които съм виждала при малкото си посещения там, но вместо това видях много нови лица, включително и на чужденци от всякакви националности. Не онези спокойни осигурени чужденци, на които сме свикнали да завиждаме, а онези чужденци с разбитите животи, които биха могли да завиждат на нас – за това, че си имаме лични документи и легално пребиваване в страна, в която животът ни не е застрашен, не се налага да бягаме и да бъдем подлагани на унижения само, защото ни има. Бежанците.
Срещата беше открита от Представителя на Върховния комисариат за бежанците на ООН за България, г-жа Милагрос Лейнес. Изглежда нейната функция бе да може да се каже, че е присъствал представител на институция. Тя започна да обяснява колко невероятно толерантен е българския народ, защото произхождаме от много етноси – римляни, траки, българи и славяни. Да, правилно прочетохте…
После се върнахме в реалността. Думата бе дадена на правозащитниците и журналистката Яна Бюрер Тавание (чиято е цитираната по-горе статия за Бусманци), която ни разказа за медийното затъмнение и за неуспехите й да промени това.
Дойде ред и на бежанците да бъдат изслушани
Първият човек беше индиец. Потърсил убежище в друга държава, защото животът му е заплашен в Индия. Взимат му много пари, за да го заведат някъде. Свалят го на българска земя, без да му обяснят къде е. Полицаите го хващат веднага и… го пращат в Бусманци. По закон той има право на молба за закрила, но вместо това направо се оказва в Бусманци. Освободен е след година престой и най-сетне успява да задвижи молбата си, но не знае колко ще чака за отговор и няма ли пак да попадне там. Свит, измъчен и ужасно объркан човек.
Вторият беше О., човекът от разказа на Светла. Идва в България на 6-годишна възраст със семейството си от Нигерия. Баща му започва да преподава география в частно училище по екология. Когато О. навършва 16 не му издават удостоверение за завършен 10-ти клас, защото не е платил 450 евро на семестър (чужденците плащат големи такси) и няма ЕГН. На 18 отива в Бусманци. Там са по двайсет човека в стая. Той започва тежки проблеми с дишането. За да излезе жив, което доста хора не успяват, пише молба за статут на бежанец. Въпреки че не е бежанец, а емигрант. Това го вади от затвора и спасява живота му.
Сега е на 21 години, а баща му преди известно време също е затворен в Бусманци. Август месец вече е много зле със здравето, с постоянни сърцебиения и високо кръвно. Ония се сещат накъде отива работата и го пускат,
за да умре извън затвора
и да не са отговорни те. Смърта идва през септември. О., човек говорещ чудесен български, учил тук и непознаващ друга страна освен България, има задействана заповед за екстрадиране и вмомента е нелегален емигрант.
Саид не е в залата. Той е в Бусманци отново. Журналистка разказва за неговия случай.
Чеченец, лежал в лагерите на ФСБ в Русия
избягал в България, с медицински доказани следи от тежки изтезания (при такива бежанци законът задължава да се даде закрила, но това не се случва). За интервю за БНР (част от което ни пуснаха, преди компютърът да се скапе) наскоро заявил, че както е искал да избяга от Русия, сега иска да избяга от България, защото го подлагат на същите мъчения. Описваше как го заключват в Бусманци – белезници на ръцете и краката, свързани помежду си. Нарича го „ласточка“.
Джавед (повече за него -> в статията за Бусманци, към която съм дала линк по-горе) е в залата и се решава да зададе въпрос на г-жа Милагрос Лейнес. Обяснява (на български, всъщност само индиецът, който е едва от година в България и я е е прекарал в затвора, както и въпросната Лейнес говореха на английски). Казва, че той и другите бежанци нямат достъп до такива хора и затова иска да зададе въпроса си сега. Започва да говори и в следващия момент Звезда Ванкова от „Отворено общество“ (мисля, че се явяваше нещо като съорганизатор на дискусията) го прекъсна с хидяли мили извинения, че навлизаме във времето на втората част на вечерта, Панаира на бежанските култури, как пет човека са подготвили презентации на родните си култури и колко лошо е спрямо тях да им крадем от времето.
Така че
Задаването на въпроси към Представителя на ООН бе осуетено
затова нямаше и отговори. Даже не й се наложи да измисля как да избягва конкретните отговори. За съжаление, типично отношение на организатори на събитие към светилото, решило да ги поласкае с присъствието си.
Когато излязох от залата се разписах в инициираната подписка за поправка в закона, даваща разрешение на нелегалните емигранти за постоянно пребиваване, ако са били в страната поне три години и имат работодател, който е г отов да сключи трудов договор с тях, както и издаване на документи на останалите емигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход.
Ужасяващо е, че очевидно ни е невъзможно да създадем обществен и държавен строй, в който да няма затвори за невинни хора, в които те да бъдат изтезавани. Дори не можем да създадем строй с такива затвори, но в който за тях да бъде говорено. Режимите се сменят и при смяната се дава гласност – пример e филмът за престъпленията на комунизма, за политическите затвори и убийствата и зверствата, извършвани в тях „Балада за българските герои“. Питам се трябва ли да минат 50 години и режимът да се смени със следващия – Бог знае какъв ще е пък той, – за да се заговори за Бусманци. И за хората с подобни съдби в Гърция, Испания, Италия, Малта и къде ли още не. Хората сме доказали, че можем да бъдем изкусни убийци, безсърдечни мъчители и садисти, а като маса – че имаме високо ниво на търпимост към страданията на тези, които са отделени с дебели стени от нас. Това не е демократичност, никой строй, в който подобно нещо е възможно и се приема за нормално, не е демокрация. Или поне не е това, което наричаме демокрация. Това е нечовешко, несправедливо, ужасяващо. Бусманци ми напомня на тоталитаризма – същият тип затвор, за други уязвими хора. Социализмът с човешко лице се оказа невъзможен – при издигането на подобна воля отговорът е бил пристигане на танкове. В капитализъм с човешко лице българите също не сме живели досега – интересно ми е ако някога в България проима сериозни опити за такъв, какъв ще е отговорът този път.
Човешкото лице много ни бяга. Както от държавния строй, така и от медиите, които отразяват бежанците като мъртви цифри, а не като живи хора със свои съдби.
Светла Енчева се опитва да помогне
Тя се е срещнала с бежанци и не само е разговаряла с тях, не само е осъзнала проблемите им, а и не си е затворила очите с думите „аз нищо не мога да променя“ и се е захванала да промени нещо. Да подаде ръка и да помогне на човек, изпаднал в беда. Прекрасно е, че има такива хора като нея. Може би ако бяха повече, нещата не биха били такива, каквито са сега.
Не ме разбирайте погрешно, не съм противничка на Фейсбуук. Намерих в него доста познати, които не съм виждала от години, съученици от прогимназията, от гимназията и прочее. Освен това опцията за каузи ме кефи, особено удобно е за разсейковци като мен. 
Кон-Бендит, студент-анархист, който малко по-рано се прославя със скандала, който предизвиква, помолвайки министъра на образованието за разрешение да запали цигара по време на тържествената му реч, а по-късно поисква достъп до женското общежитие. Днес Кон-Бендит е политик, противник на екстремизма и един от лидерите на фракцията на „Зелените” в Европарламента.
някои революционни лидери заявяват, че е необходимо да се вземе властта, а президентът обявява по радиото (телевизията стачкува) за разпускането на Националното събрание (Парламента) и за готовността си да въведе извънредно положение, ако стачките и безредиците не спрат.
отдавна е един от най-популярните политици в страната и най-младият носител на Нобелова награда за мир, въпреки че е под непрестанно наблюдение от страна на ФБР. Християнин и едновременно с това последовател на Махатма Ганди, той проповядва „ненасилствена борба” и остава лоялен привърженик на „американските ценности”.
радикално крило. На сцената излиза загадъчната „Партия на черните пантери”, която директорът на ФБР Едгар Хувър през септември 1968 година нарича „най-голямата заплаха за вътрешната безопасност на държавата”.
негърските гета.
За това какъв успех имат радикалните идеи за „черна власт”, свидетелства скандалът, разразил се през октомври 1968 година на Олимпиадата в Мексико. Победителят и бронзовият медалист в бягането на 200 метра – Томи Смит и Джон Карлос превръщат церемонията по награждаването в протестна демонстрация. Под звуците на химна на САЩ те стоят на стълбицата на победителите склонили глава, боси (символ на бедността на цветнокожите) и вдигнали юмрук в черна кожена ръкавица (типичният поздрав за „черните пантери”). „Ако побеждавам, аз съм американец, но не черен американец” – казва малко по-късно Томи Смит – „Но ако извърша нещо лошо, веднага ще кажат, че това го е сторил негър… Ние сме черни и се гордеем с това. Черната Америка ще разбере днешната ни постъпка.”.
Трябва да се спомене, че убийствата и на Мартин Лутър Кинг, и на Робърт Кенеди са разкрити много бързо – някои даже смятат, че е подозрително бързо. Предполагаемият убиец на пастор Кинг е крадецът-рецидивист Джеймс Ърл Рей, който е арестуван след два месеца в Лондон, а убиецът на сенатор Кенеди хващат още на местопрестъплението. Това се оказва палестинският емигрант Сирхан Сирхан, който и до ден днешен излежава срока си в калифорнийски затвор – психически не напълно здрав човек, уж мъстящ за произраелските изказвания на Кенеди. Според официалната версия и двамата престъпници действат самостоятелно и по собствена инициатива. Твърдението на полицията е толкова съмнително, че се вижда и с просто око, но за изминалите 40 години никой независим изследовател така и не успява да докаже, че това е заговор.
Отначало вяло гражданското противостоене между Северен (комунистически) и Южен (проамерикански) Виетнам започва още в края на 50-те години, но придобива нов характер след 1965 година, когато САЩ разгръщат широкомащабни военни действия, за да попречат на приближаващата победа на севера. В края на същата година в Южен Виетнам са дислоцирани американски военни.
Още в края на 50-те години провъзгласената от Мао политика на „големия скок”, завършва с провал, в процеса на който китайските селяни са прогонени в комуни. Всичко става общо – от жените до чиниите – и хората са заставени, в свободното си от полски труд време, да топят метал, за да „догонят и изпреварят” Америка и Русия. Много скоро започва глад и милиони загиват. Тогава Председателят е принуден да отстъпи и затаи.
„Най-жизнената” сила веднага се организира в отряди на т.нар. хунвейбини (червена охрана) и цзаофани (бунтари). Теоретическата подготовка се изразява в наизустяване на сборник цитати на Мао за всички случаи в живота – „малката червена книжка”. Тя е издадена в милиарден тираж и преведена на всички основни световни езици. Радикалите в Европа, САЩ и Латинска Америка моментално започват да изучават „цитатника”. Червената книжка се превръща в книга на десетилетието.
Планът не се сбъдва, а смъртта му допълнително разколебава левите във възможността да се разруши капиталистическата система с отскок. Но образът на загиналия Команданте се утвърждава като безсмъртен символ на новата революционна вълна, актуален и днес (например, на остров Корфу видях на няколко места да се продават фланелки с лика му). За младежите този човек, отказал се от власт, почести и лична безопасност заради преустройството на живота на земята, става светец. На фона на застарелите, оядени и внимателни съветски ръководители той изглежда неотразимо.
И изведнъж светът осезаемо се разтриса. Неслучайно повечето свидетели казват, че светът „безпричинно си изгуби ума”. Признак на какво е тази внезапна треска? Симптом на нова, още неизвестна болест или само последен пристъп на добре познатото пресищане на благополучното общество? Ще последва ли оздравяване на западната култура или тя просто ще умре?
Ленин определя за основни принципи на революционната ситуация „бедстване на угнетените маси” и „невъзможност на върхушката да запази своето господство в неизменен вид” т.е. криза на властта.
удивително постижение, а закономерен фон, който понякога даже е досаден и неприятен. Те искат не нещо повече, а нещо различно. Сред графитите, изрисувани от въстаналите студенти по стените на Сорбоната през май 1968, може да се прочете: „Невъзможно е да се влюбиш в ръста на промишленото производство!”; „От 1936-та година се борим за повишение на заплатата. Преди мен се е борил моят баща. Сега имам телевизор, хладилник и Фолксваген, но изживях живота си като козел. Не търгувайте с босовете! Премахнете ги!” и т.н.
