Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2009

Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изскочи пеперудата…


Често съм размишлявал за вътрешната природа на писателя. Несъмнено той има малко по-различно душевно устройство. Но какво го различава от другите хора? Талантът – биха ми отговорили в хор. Добре, но какво е талант? Ами какво – въображение, склонност към образно мислене, вродена способност да разказва увлекателно. Това ли е всичко? Не е всичко, разбира се, има още много неща. Но в основата аз слагам неговото особено светоусещане, което от своя страна определя характера, степента и величината на дарбата. При всички положения истинският писател е човек „по-особен“, ако щете, малко дефектен, но безусловно по-различен. Той чисто и просто се ражда такъв.

Не бива разумът да противоречи на емоционалната природа на човека и емоционалната природа да замъглява дотам разума, че той да не бъде разум. Това е неестествено състояние, но то съществува в една неестествена цивилизация, каквато е днешната. Днешната цивилизация прилича на една изстиваща планета бавно изстива, но ще изстине непременно…
Практиката на разума, преобръщането на цялата цивилизация към техниката има и своята страна на прогрес, но има и своята страна на разруха на човешката личност. Днешната техническа цивилизация според мен е на път да погребе човешката душевност.

Днес в 18:45 по БНТ 1 ще се излъчи за първи път новият документален филм за Павел Вежинов „Отвъд бариерата“.

Advertisements

Read Full Post »

Когато попадна на такива постове си казвам – не, не може да бъде чак толкова зле. На колкото повече попадам, толкова повече спирам със стандартната автоматична реакция – отказът да се замисля за стените днес.
Покрай гръцките вълнения миния декември попаднах през блога на Пейо в блог със звучното име „Бай Далай“, където арторката на блога постоянно превеждаше и публикуваше информация за ставащото там. Използваще всички възможни източници – от официалните информационни агенции, през сайтовете на окупираните университети, до блоговете на участници във вълненията. Постът, който най-ясно помня от всички, е този. Гласът на бежанците, изричащ още като начало на посланието

„Тези дни са и наши“

Четях думите им, разказа за съдбите им и болката от положението, в което са поставени. И си казвах – Боже, що за чудовища са гръцките власти?! Не може у нас да е чак така…
За съжаление, може. Разликата между отношението на емигрантите в България и Гърция в действителност не е много голяма и основно изразяваща се в едно нещо: че там за това се говори, а тук не. Може би не в медиите, но сред хората. Като външна граница на ЕС, в България контролът все повече се затяга. С изкривено медийно отразяване ни се внушава, че тези хора са много и са заплаха за България. Неочаквано, но факт – въпреки влизането ни в ЕС бежанският поток не е нарастнал особено. Той се състои от хора, чийто живот е бил заплашен по един или друг начин в родината им и не им е останал никакъв избор, освен да заминат за където и да е, белким оцелеят.
И така попадат в

Бусманци

Не си затваряйте очите. Кликнете на линка.
Не съм от хората, които престояват в блог пространството твърде дълго и четат редовно всички популярни блогове. Бях попадала в блога на Светла Енчева веднъж преди месеци, покрай нейни критики към Зелените. Прекарах известно време там, спорейки с нея и после загубих линка някъде. Отново попаднах там преди два дни, чрез Блогосферата на Дневник.
Попаднах на

нейната история с бежанци

Отидох на вчерашната дискусия в Червената къща. Бяхме в голямата зала, която за моя изненада се късаше по шевовете. Очаквах да видя обичайния кръг многословни интелектуалци, които съм виждала при малкото си посещения там, но вместо това видях много нови лица, включително и на чужденци от всякакви националности. Не онези спокойни осигурени чужденци, на които сме свикнали да завиждаме, а онези чужденци с разбитите животи, които биха могли да завиждат на нас – за това, че си имаме лични документи и легално пребиваване в страна, в която животът ни не е застрашен, не се налага да бягаме и да бъдем подлагани на унижения само, защото ни има. Бежанците.
Срещата беше открита от Представителя на Върховния комисариат за бежанците на ООН за България, г-жа Милагрос Лейнес. Изглежда нейната функция бе да може да се каже, че е присъствал представител на институция. Тя започна да обяснява колко невероятно толерантен е българския народ, защото произхождаме от много етноси – римляни, траки, българи и славяни. Да, правилно прочетохте…
После се върнахме в реалността. Думата бе дадена на правозащитниците и журналистката Яна Бюрер Тавание (чиято е цитираната по-горе статия за Бусманци), която ни разказа за медийното затъмнение и за неуспехите й да промени това.

Дойде ред и на бежанците да бъдат изслушани

Първият човек беше индиец. Потърсил убежище в друга държава, защото животът му е заплашен в Индия. Взимат му много пари, за да го заведат някъде. Свалят го на българска земя, без да му обяснят къде е. Полицаите го хващат веднага и… го пращат в Бусманци. По закон той има право на молба за закрила, но вместо това направо се оказва в Бусманци. Освободен е след година престой и най-сетне успява да задвижи молбата си, но не знае колко ще чака за отговор и няма ли пак да попадне там. Свит, измъчен и ужасно объркан човек.
Вторият беше О., човекът от разказа на Светла. Идва в България на 6-годишна възраст със семейството си от Нигерия. Баща му започва да преподава география в частно училище по екология. Когато О. навършва 16 не му издават удостоверение за завършен 10-ти клас, защото не е платил 450 евро на семестър (чужденците плащат големи такси) и няма ЕГН. На 18 отива в Бусманци. Там са по двайсет човека в стая. Той започва тежки проблеми с дишането. За да излезе жив, което доста хора не успяват, пише молба за статут на бежанец. Въпреки че не е бежанец, а емигрант. Това го вади от затвора и спасява живота му.
Сега е на 21 години, а баща му преди известно време също е затворен в Бусманци. Август месец вече е много зле със здравето, с постоянни сърцебиения и високо кръвно. Ония се сещат накъде отива работата и го пускат,

за да умре извън затвора

и да не са отговорни те. Смърта идва през септември. О., човек говорещ чудесен български, учил тук и непознаващ друга страна освен България, има задействана заповед за екстрадиране и вмомента е нелегален емигрант.
Саид не е в залата. Той е в Бусманци отново. Журналистка разказва за неговия случай.

Чеченец, лежал в лагерите на ФСБ в Русия

избягал в България, с медицински доказани следи от тежки изтезания (при такива бежанци законът задължава да се даде закрила, но това не се случва). За интервю за БНР (част от което ни пуснаха, преди компютърът да се скапе) наскоро заявил, че както е искал да избяга от Русия, сега иска да избяга от България, защото го подлагат на същите мъчения. Описваше как го заключват в Бусманци – белезници на ръцете и краката, свързани помежду си. Нарича го „ласточка“.
Джавед (повече за него -> в статията за Бусманци, към която съм дала линк по-горе) е в залата и се решава да зададе въпрос на г-жа Милагрос Лейнес. Обяснява (на български, всъщност само индиецът, който е едва от година в България и я е е прекарал в затвора, както и въпросната Лейнес говореха на английски). Казва, че той и другите бежанци нямат достъп до такива хора и затова иска да зададе въпроса си сега. Започва да говори и в следващия момент Звезда Ванкова от „Отворено общество“ (мисля, че се явяваше нещо като съорганизатор на дискусията) го прекъсна с хидяли мили извинения, че навлизаме във времето на втората част на вечерта, Панаира на бежанските култури, как пет човека са подготвили презентации на родните си култури и колко лошо е спрямо тях да им крадем от времето.
Така че

Задаването на въпроси към Представителя на ООН бе осуетено

затова нямаше и отговори. Даже не й се наложи да измисля как да избягва конкретните отговори. За съжаление, типично отношение на организатори на събитие към светилото, решило да ги поласкае с присъствието си.
Когато излязох от залата се разписах в инициираната подписка за поправка в закона, даваща разрешение на нелегалните емигранти за постоянно пребиваване, ако са били в страната поне три години и имат работодател, който е г отов да сключи трудов договор с тях, както и издаване на документи на останалите емигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход.

Ужасяващо е, че очевидно ни е невъзможно да създадем обществен и държавен строй, в който да няма затвори за невинни хора, в които те да бъдат изтезавани. Дори не можем да създадем строй с такива затвори, но в който за тях да бъде говорено. Режимите се сменят и при смяната се дава гласност – пример e филмът за престъпленията на комунизма, за политическите затвори и убийствата и зверствата, извършвани в тях „Балада за българските герои“. Питам се трябва ли да минат 50 години и режимът да се смени със следващия – Бог знае какъв ще е пък той, – за да се заговори за Бусманци. И за хората с подобни съдби в Гърция, Испания, Италия, Малта и къде ли още не. Хората сме доказали, че можем да бъдем изкусни убийци, безсърдечни мъчители и садисти, а като маса – че имаме високо ниво на търпимост към страданията на тези, които са отделени с дебели стени от нас. Това не е демократичност, никой строй, в който подобно нещо е възможно и се приема за нормално, не е демокрация. Или поне не е това, което наричаме демокрация. Това е нечовешко, несправедливо, ужасяващо. Бусманци ми напомня на тоталитаризма – същият тип затвор, за други уязвими хора. Социализмът с човешко лице се оказа невъзможен – при издигането на подобна воля отговорът е бил пристигане на танкове. В капитализъм с човешко лице българите също не сме живели досега – интересно ми е ако някога в България проима сериозни опити за такъв, какъв ще е отговорът този път.
Човешкото лице много ни бяга. Както от държавния строй, така и от медиите, които отразяват бежанците като мъртви цифри, а не като живи хора със свои съдби.

Светла Енчева се опитва да помогне

Тя се е срещнала с бежанци и не само е разговаряла с тях, не само е осъзнала проблемите им, а и не си е затворила очите с думите „аз нищо не мога да променя“ и се е захванала да промени нещо. Да подаде ръка и да помогне на човек, изпаднал в беда. Прекрасно е, че има такива хора като нея. Може би ако бяха повече, нещата не биха били такива, каквито са сега.

Read Full Post »

Костадина Кунева е българка, завършила история, тласната от безработицата и разболяването на сина си да заработи в Гърция като чистачка. Сблъскала се с огромни несправедливости и експлоатация на трудещите се, Кунева започва синдикална дейност, опитвайки се с мирни средства да защити правата на хората. Отговорът през миналата зима е заливане с киселина. Нападателят е достатъчо извратен, за да я насили да пие киселината.

Животът на Костадина Кунева едва е спасен и започва мъчително лечение. Гърция се вдига в защита на емигрантката-синдикалистка. Докато гърците шестват, издигайки я за пример, българите отсам границата не й обръщат внимание. Историята със солидарността и масовата кампания за сестрите в Либия не се повтаря. Кунева не е толкова интересна на българските медии.
За щастие има блогъри, които й отделят внимание.
Мавракис преведе на български език интервюто, взето от известния в Гърция телевизионен журналист Ставрос Теодоракис, публикувано в електронния вариант на вестник „Та НЕА” на 7-ми ноември т. г.
В това интервю Кунева говори без капка злоба и отмъстителност, следваща идеите за ненасилие и борба с несправедливостите чрез слово. Изумително е, че човек преминал през подобен ад, както тя, може да продължи да бъде такъв и да мисли така. Спирам да коментирам, оставям оценките на вас. 🙂

 

… Преди Костадинка не виждаше. Днес дясното й око е отворено, но вижда само образи, не и лица. Хранопроводът й бе изгорен, но вече може да преглъща. Говори, макар и с трахеотомия, все пак говори. Раните в крака й, причинени от присаждането на кожа по лицето, гърба и ръцете, са зараснали. Синът й Емануел, който в началото не смеел да влезе в стаята, сега идва по-често. От време на време четат заедно уроците и мечтаят за Коледа.

„Понеже учих история, исках много да дойда в Гърция… При първото ми посещение видях само Акропола… дойдох през 2001 г., за да се оперира синът ми. Имаше проблем със сърцето, но сега е добре. … Работих като чистачка шест часа на ден.”

Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро. Но лека-полека заплатата се снижаваше.

Ж.: Как така, заплатите се качват обикновено?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистика, но се оказа, че са договори. После, се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.

Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач”, защото досега тя не фигурира.

Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което значи и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза вън в обществото и накрай се предава нещо болно в цялото общество.

Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.

Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.

Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.

Ж.: Който познава вашата дейност може да каже, че сте една лява синдикалистка.
К.: Може да давам вид на лява като манталитет, но не съм се занимал никога с партии. Участвала съм в мероприятия, организирани от леви партии, без да знам кой ме кани, да Ви кажа честно, за да изложа проблемите на нашия бранш, проблемите на жените, проблемите на пришълците.

Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.

Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!”

Ж.: Колко време преди атаката са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.

Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път без да чакам да ми кажат нещо им казах: ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям. И затворих.

Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята”?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?”, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Това да помагаш на хората не е грешка, това е добро.

Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпила?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва, че бих постъпила по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз настоявах.
…….
К.: Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.

Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви ударят без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.

Ж.: Тук в Евагелисмос /болницата/, погрижиха ли се за вас?
К.: Много добре. Много добри лекари и добри хора. Много добри. Обичам ги много. Имам вече специални отношения с тях.

Ж.: Знаете, че много хора излязоха на улицата заради вас. Не прекалено много, но много.
К.: Да, научих. отначало не можех да го асимилирам. Струваше ми се странно. Не са поддържали обаче само мен, искаха да си помогнат на себе си, беше един начин за реакция.

Ж.: Имаше демонстрации, писаха лозунги…
К.: С това да се пишат лозунги по стените не съм съгласна. Добре е да имаш становище, но не разваляй нещо, което не можеш сам да поправиш. Трябва да сме внимателни със заобикалящата ни среда. И магазините, и хората.

Ж.: Означава ли това, че не вярвате в насилието, дори когато е в отговор на насилието на държавата.
К.: Разбира се, насилието не е необходимо. Има много по-добър начин: Словото.

Ж.: Можем ли да променим света само със словото?
К.: Въобще не е трудно. Насилието означава страх. Насилие използва този, който се страхува. Каква е причината работещият да използва насилие. Какво ще спечели?

Както заявяват адвокатите на Кунева К. Пападакис и Д. Вагяну, за последните месеци, през които Кунева най-после е в състояние да бъде разбрана, тя нито веднъж не е посетена от следовател. Подобно безразличие е показала и първите седмици след нападението полицията. Висши полицаи признават днес, че „наистина е изгубено много ценно време”.
Преди седмица и Министърът на защита на гражданите от новото правителство на ПАСОК /съответното на българското МВР/ Хрисохоидис поиска да се запознае с „делото Кунева”: „За мен въпросът е отворен. Въпрос на облог, да хванем този който хвърли течността, но и тези, които поръчаха това. Със случая ще се заемат най -добрите полицаи. За нас делото тепърва се отваря.”

Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата както трябва.

Ж.: Какво казахте на сина си Емануел?
К.: Да не го е яд и да няма омраза. Нито за извършителя, нито за този, който му е платил. Аз вярвам, че колкото по-голям е бил страхът им, толкова по-яростно е било нападението.

Ж.: Говорите все едно няма омраза у вас?
К.: Наистина не изпитвам омраза. Даже и за конкретния човек, който го е направил. Съжалявам го. Този човек има големи проблеми. Проблем с душата, със себе си. Има егоизъм и страх.

Ж.: Но ви е причинил една голяма беда.
К.: При мен бедата се лекува, при него не. Той страда повече от мен. Сигурна съм. Когато атакуваш човек, това се връща върху теб.умножено.

Ж.: Скромността и самоконтролът съчетават ли се с ролята на една активна синдикалистка?
К.: Е, явно се съчетават, щом аз съм така!

Ж.: Не се ли е случвало някой път по време на синдикалната дейност …
К.: …да викам, да избухвам? Не, рядко става това. В тези случаи използвам хумора. Отвръщам на другия с хумор и го успокоявам.

Ж.: Кои са ви подържали през всичките тези месеци?
К.: Най-напред, в тази стая са дошли безброй много хора, които никога не съм познавала. Запознах се с чудесни хора. Например всеки ден, както майка ми, до мен са и семейството Мацас – лекарите Катерина и Савас Мацас.

Ж.: Познавахте ли отпреди психиатъра г-жа Мацас, научен отговорник на „18 Ано” /център за борба със зависимости/?
К.: Не я познавах, когато г-жа Мацас научи за случилото се на рождения й ден 1 януари, дойде, намери майка ми и застана до нея. По същия начин дойдоха и социални работници от Тавро. Помагат много и на детето ми. Помагат също колежките от синдиката, приятелки, приятели.

 

За случая Кунева можете да прочетете още в блога на Мавракис тук и тук, а в блога на Мария Ненова тук. За единственото шествие в България, организирано от студентите от „Призив” – мой разказ тук.

Read Full Post »

Днес получих лично съобщение във Фейсбуук от абсолютно непознат човек на име Юлиан Митев с абсолютно необяснимото заглавие „ОТГОВОР НА ВЪПРОС“. По-забавното беше съдържанието:

„ПОМНИ, ЧЕ В ТОЗИ ФАКУЛТЕТ ВИНАГИ СИ ВЪВ ВАКАНЦИЯ,ОСВЕН ПО ВРЕМЕ НА СЕСИЯ.“

Загадките са следните:
1. Кой е въпросът, на който ми е отговорено и кога съм го задала. Добре де, няма особено значение кога, ама поне какъв е.
2. Кой е този човек и какво иска от мен. Нищо против Интернет познанствата, просто някакво представяне щеше да ми спести малко от учуденото мигане пред екрана.
3. Кой го е излъгал за ФЖМК. 🙂 Ако разбира се изобщо е ставало дума за моя факултет, а не ме е объркал с някого човекът. Но понеже за нас са слуховете как си щракаме с пръсти, вероятно е за ФЖМК. Вярно, че не е най-напеченото следване нашето, ама ако се позачете човек във фантазиите за ФЖМК, ще си рече – най-големите лентяи^^

Вие да не решихте, че това горе е някакъв изключителен случай? Напротив – честа практика във Фейсбуук. Постоянно ми пишат непознати хора така, сякаш вече се познаваме и продължават незапочнати диалози. Друг случай от тези дни е някаква потребителска група „ЗЕМНОТО КЪЛБО Е ОБЩО“, в която нямам представа как съм попаднала, но от няколко дни ме залива с лични съобщения. В тях някакви хора си дискутират помежду си някакви неща, които дори не чета – съобщенията са гигантски и в последното, което зачетох, един от събеседниците описваше многословно на друг колко съчувства на него и на себе си, че са се родили в България.
Не ме разбирайте погрешно, не съм противничка на Фейсбуук. Намерих в него доста познати, които не съм виждала от години, съученици от прогимназията, от гимназията и прочее. Освен това опцията за каузи ме кефи, особено удобно е за разсейковци като мен. 🙂 Но с уточнението само когато не сме в предизборно време – няма да забравя например как един индивид на име Стефан Краев ме заливаше ежедневно с три или четири каузи Синьо лято, Синя коалиция и т.н. Накрая учтиво го помолих да спре  и той ми вдигна грандиозен скандал как можел да ми бъде баща и трябвало да го уважавам (!?) и съответно аз най-уважително го изтрих. 🙂 Въпреки такива  случаи, Фейсбуук има наистина много начини за разпространение и намиране на нужна информация и е удобен за поддържане на контакт с хора на големи разстояния. НО трябва да се ползва разумно. Да не се заливат всички абонати с Heart, Kiss, Hug и не знам още какви Requests, Flower-нещо-си и хилядите други безсмислени апликации. Да не се канят хората в едни и същи групи, когато месец и нагоре всеки ден ти дават на поканите Ignore. И когато пишеш на непознат, да се постараеш да му стане ясен поне… поводът. 🙂
Фейсбуук може да бъде удобна мрежа за улесняване на комуникацията и в същото време досадна спам машина. Докато има някакъв баланс между двете, второто се търпи. Дано спамът не започне да надделява^^

Read Full Post »