Трябваше да публикувам този текст преди време, когато се честваше годишнината от събитията през 1968 година, която разцепи света и промени историята. Но случилото се е толкова съдбоносно за човечеството, че дали е осма, девета или въобще все коя да е година, винаги трябва да се помни.
Конкретният повод за публикуването сега е, че утре, неделя, 4 септември по Re:TV от 20:30 ще бъде излъчен филмът „Поколение 68”. Все още не съм го гледала и не знам какво представлява, но ето един текст, посветен на всички главни исторически събития от 1968 година. Ще го разделя на няколко поста, защото е много дълъг.
Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г.

За почти четвърт век след победата над фашизма, биполярно геополитическо разделение и начало на „студената война” жителите на планетата Земя привикват към относителна стабилност. Към средата на 60-те години даже фобията от атомния кошмар става навик и от областта на масовия страх постепенно се премества в сферата на политическата риторика.
И изведнъж светът осезаемо се разтриса. Неслучайно повечето свидетели казват, че светът „безпричинно си изгуби ума”. Признак на какво е тази внезапна треска? Симптом на нова, още неизвестна болест или само последен пристъп на добре познатото пресищане на благополучното общество? Ще последва ли оздравяване на западната култура или тя просто ще умре?
„Годината, променила света”, „Годината, която ни направи такива, каквито ние сме” – с такива заглавия американската преса отбеляза 40-годишнината на 1968. Барикади в Париж и съветски танкове по улиците на Прага, многохилядни студентски демонстрации и беснеещи хунвейбини в Китай, политически убийства и партизански походи, разстрел на петстотин мирни селяни във виетнамската провинция Сонг Ми, сексуална революция и масово увлечение по наркотиците (лидерите на „контра културата” виждат в тях способ за „разширяване на съзнанието”, а войниците във Виетнам – способ да забравят), разцвет на алтернативното изкуство като част от масовата култура… Всичко това са белези и парадокси на времето. Първото, което се набива на очи от висотата на историческия полет, е последната за ХХ век почти „непровокирана” велика вълна на социален протест.
Поколението на бунтарите
Ленин определя за основни принципи на революционната ситуация „бедстване на угнетените маси” и „невъзможност на върхушката да запази своето господство в неизменен вид” т.е. криза на властта.
Колкото и да е учудващо, държавите, оказали се през 1968 година на ръба на революция и гражданска война, достигат до там на фона на стабилен икономически ръст, подобряване на положението на „масите”, силна, динамична и инициативна власт, която видимо се грижи за „всеобщото благосъстояние”. Така например в САЩ брутният вътрешен продукт расте с 4-6% годишно, което е двойно повече от предишните пет години, а безработицата е снижена до рекордно ниско ниво. Администрацията на президента от Демократическата партия Линдън Джонсън на всеослушание обявява невиждана до сега задача: стремително увеличаване на перото за социални разходи, чрез което напълно да се победи бедността, да се създаде общодостъпна система за образование и пенсионно осигуряване. И най-главното – да се унищожи до корен системата на расова сегрегация.
Още по-активно е правителството на Франция. Президентът де Гол се обявява за привърженик на така наречения „трети път на развитие” – не комунистически, но и не либерално-капиталистически. По негово мнение държавата трябва не само да „дирижира” икономиката, но и да потушава социалните противоречия между „труда и капитала”. Финансова стабилизация, изплащане на външния дълг, рязък ръст на промишленото и селскостопанското производство, бурно развитие на нови технологии – тези постижения на бившия лидер на френската Съпротива изваждат французите от следвоенния застой и апатия.
И след всичко това именно Америка и Франция стават арена на страшна вълна народно възмущение, която разтърсва из основи западното общество. Едно от възможните обяснения на този парадокс може да бъде дадено от социологията и демографията. След края на Втората Световна война във всички воювали държави има бурен ръст на раждаемост, а икономическият разцвет от 50-те години допълнително способства за това. Многочисленото поколение, появило се на бял свят по това време (американците го наричат baby boomers), израства в сравнително комфортните условия на свобода, грижа от страна на по-възрастните и невиждани до този момент форми на масова комуникация – телевизията, например.
За разлика от родителите си, „бумърите” не са преживели гладните години преди войната, нито пък кървавата й тежест. Материалното благополучие за тях не е важно и
удивително постижение, а закономерен фон, който понякога даже е досаден и неприятен. Те искат не нещо повече, а нещо различно. Сред графитите, изрисувани от въстаналите студенти по стените на Сорбоната през май 1968, може да се прочете: „Невъзможно е да се влюбиш в ръста на промишленото производство!”; „От 1936-та година се борим за повишение на заплатата. Преди мен се е борил моят баща. Сега имам телевизор, хладилник и Фолксваген, но изживях живота си като козел. Не търгувайте с босовете! Премахнете ги!” и т.н.
Младите уверено избират неконформизма, индивидуализма, смелите експерименти и социалната справедливост. Докато за следващото поколение „късни бумери”, родените в десетилетието 1955-1965 година, този списък се променя кардинално – недоверие към властта, песимизъм и цинизъм. Любопитно е да се отбележи, че такива „чисто западни” течения могат да се наблюдават (макар и в силно променен вид) и в Източния блок, което още веднъж потвърждава факта, че човешката природа не се влияе от географското си разположение спрямо „желязната завеса”.
Движещата сила на протеста се оказват не както преди социалните низини, а младежта, която в преобладаващото си мнозинство произхожда от средната класа и която е неудовлетворена от буржоазната закостенелост на своите родители.
В Новия свят към възрастовия признак се добавя и расово-етническият. Това е и десетилетието на безкомпромисната борба на цветнокожото население за по-добър свят: в САЩ тя е свързана с искания за реализирането на вече провъзгласените, но не въплътени в живота граждански права, а в Южна Америка – противопоставяне на „империализма на гринго” (презрително обръщение към чужденеца, предимно към американци и англичани).
Всичко това е напълно естествено – роденият в условията на свобода и икономическа стабилност протест, не може да бъде сведен в марксическата графа „борба на трудещите се маси за права и свободи”. „Правата са завоювани, а после?” – питат недоволните. Техният извод е, че тъй като работническата класа в развитите страни притежава имущество и блага, тя престава да бъде революционна сила и нейното място трябва да бъде заето от студентите.

Други недоволни отхвърлят по принцип политическата активност, проповядвайки будиско съзерцание или превръщане на живота в непрекъснат пърформанс в духа на авангардното изкуство.
Но даже най-политизираната част от младежта – така наречените „нови леви” – не приема с ентусиазъм реалния социализъм в този му вид, в който той съществува в страните от „съветския” лагер. И работата не опира само в шокиращите разкази за репресии в психодиспансери и ГУЛАГ. Съществуването на държави от типа на СССР бива отхвърляно по-скоро от естетически, а не от етични причини. В тях има прекалено много йерархия и жестоки правила, и прекалено малко поезия и свобода на самоизява – поне така ги възприема младият бунтар-европеец от 1968 година. Руската революция е опитомена и убита, нейните апостоли са се превърнали в бюрократи, а борците с драконите са станали дракони. Именно заради това в средите на западните радикали с по-голяма популярност се ползват несъветските, алтернативни модели на социализъм. И на първо място, разбира се, учението на Председателя Мао.
>>> Очаквайте продължение…
Read Full Post »