Студентски неволи

Мина ми най-тежкият изпит за сесията – съвременна българска литература.
Този семестър ни преподаваше Божидар Кунчев. Първото, което всеки студент, който го е срещал, се сеща за него е тоталната му обсебеност от Атанас Далчев. Вкъщи си има записан гласа му, книжки с посвещения от Далчев, картичка от Далчев, картина на Шартърската катедрала (заради „Ангелът на Шартър”) и т.н. и т.н. Не харесвам поезията на Далчев от ученичка – не защото е лош поет, а просто защото не ми понася типът мислене и типът изразяване най-вече в първия му период. От втория имам дори любими стихотворения – „Ангелът на Шартър”, „Надпис”, „Родина”. Но цялата отчаяност, омраза към хората, безсмислие на всичко, депресия и т.н. от „Повест”, „Дяволско” и други просто не ми понесе. Нали уж всеки има право на вкус?? Знам ги, чела съм ги, писала съм за тях, но… ъххх, ненавиждам ги.
За съжаление се оказа, че преподавателят обича именно мрачността и отчаянието. Че вярва, че хората сме зли в сърцата си и затова светът е зъл, че сме изгубили всички ценности, че животът няма смисъл, че историята няма смисъл и т.н. и т.н. Ако при моята прекрасна учителка от гимназията Рашел Леви, чието преподаване надминаваше всякакви гимназиални учителки и не един и двама университетски преподаватели, често говорехме за любовта и свободата, при Кунчев говорехме за безсмислието и досадата от живота, за духовната нищета на човека. С апломб, непоносим за ничие ухо. Авторите се учеха според това кои е харесал и как е определил Далчев, какво е било отношението им към Далчев – ако някой се окажеше да е рекъл добра дума за Далчев, той веднага се оказваше „високо скроен естетически” и т.н. Ако Далчев беше казал нещо за някой автор, то то се цитираше няколко пъти на съответната лекция. Вадеше цитати от различни автори от контекста на стихотворенията и ги тълкуваше по ужасен начин, така че да се натъкмят към неговите разбирания (примерно, като четох стихосбирките на Борис Христов, той се оказа коренно различен от това, което ни се представи в лекцията). За всичко цитираше Далчев.
Кунчев яростно отричаше и порицаваше догматизма на комунистите – и с пълно право, – но сам градеше свой далчевистки догматизъм, отричащ всеки, който не е страдал по някакъв начин от тоталитарната машина и издигащ в култ всеки, който е имал проблеми с нея.
Постоянното мрачно наслагване на мизантропство и негативизъм ме накара да пропусна част от лекциите, но отидох на поне половината, защото ми обясяваха от горните курсове, че държи на присъствия. Ненавиждах всяка лекция. На една, на която не съм била, разяснявал с подробности методи за изтезания от концлагери, вадене на нокти, рязане на гениталии и някакви други красиви дейности, при което най-съвестната, най-умна и най-редовна студентка на курса… си хванала нещата и излязла на средата на лекцията. По мое мнение, с пълно право.
След едносеместриална агония най-сетне лекциите свършиха и дойде време за изпит. 12 поета + 3-ма избираеми и 10 белетриста + 3-ма избираеми. Имаше, разбира се и такива учени в училище. За основното учене за изпита ми останаха точно три дни преди изпита, защото от 16-ти насам бях на изпити по компютърно-опосредствени комуникации, авторско право, теория на масовата комуникация (всъщност, най-обемните дисциплини от всичките ни изпити този семестър), а преди това предаване на курсови работи, ежеседмични реферати и обзори по съвременно книгоиздаване, редактиране на списания, на две от които имах нехванати грешки!
Прелетях над учените в училище по-бързичко, като си опреснявах наученото и допълвах от учебника на Светлозар Игов. Подлъгвайки се по формулировките в конспекта, обаче, започнах да уча литературни кръгове, литературни издания, литературни тенденции на съответните епохи и така си изгубих време за неща, които изобщо не ни питаха. В крайна сметка успях да се подготвя криво-ляво, като от писателите буквално не ми остана време за Светослав Минков и Чавдар Мутафов. От поетите най-слаби ми бяха Александър Вутимски и Александър Геров, като за Вутимски успях да попрочета повече, чакайки за изпит.
Та. Днес сутринта отивам пред кабинета на Кунчев и излиза първата колежка, червена като рак. Важно е да се отбележи, че тя е най-четящата от всички ни. Чела е повече книги, отколкото който и да е от нас е виждал в живота си. Умна, интелигентна, приказлива. Обожава да говори за литература. Ходеща библиотека. Само че като се опитала да си говори по въпросите (които знае), Кунчев я прекъсвал няколко пъти и се държал отвратително до такава степен, че тя си взела книжката и излетяла бясна без оценка. Оплака се набързо и си тръгна.
Осъзнахме, че ще е наистина тежък изпит.
Седяхме си и преговаряхме до последния момент, докато по-смелите влизаха. 11 човека минаха на изпит, от които скъса 8. После спрях да броя. Искал точни години на издаване на стосбирките/романите/сборниците с разкази, искал конкретни подробности и т.н. Ние се ужасявахме и преговаряхме като луди.
По едно време се поукроти и взе да изпитва спокойно и нормално. Появиха се и петици. Най-сетне се реших да вляза. Над главата на Кунчев ме посрещна портрет на Далчев. Типично.
Паднаха ми се Александър Геров и Светослав Минков.
Шах с пешката.
На другите им се паднаха Багряна, Вапцаров, Емилиян Станев, Гео Милев, Никола Фурнаджиев…
Не. Александър Геров и Светослав Минков!!!
(всъщност в случая „паднаха ми се“ не е употребено в буквлалния смисъл на думата – Кунчев те поглежда, поглежда конспекта и той ти избира въпросите… )
Успях по чудо да изцедя от паметта си каквото ни беше говорил за Геров на лекция. Биографията ме спря да я разказвам. Заговорих несръчно и притеснено за основните проблеми (пардон, за частта от тях, която помнех), но той искаше конкретни имена на стихотворения. Къде ти ще ги помня като съм ги изчела април-май като сме го учили, а вчера съм минала сигурно максимум 2-3 на бърз ход и само са ми са се омешали с другите автори. Той се раздразни. „Геров е вторият по величие в българската поезия след Далчев, не мълчете, убедете ме в това!!”. Аз вече съвсем се шашнах и нищо не можех да кажа, всичко, което казах, го казах със заекване.
Минков. Едва си спомних какво съм чела някога за Минков и от Минков и какво съм преговаряла отпред. Заговорих неуверено и разбъркано за проблемите в произведенията му, за сатирите и т.н. Някои неща казах по три пъти, други просто забравих да кажа. Въобще, пълна скръб. А той не се държа лошо, не ме прекъсваше, напротив, изслуша ме, но не чу кой знае каква информация от мен – или поне не в приемлив вид.
„Добре, кой белетрист сте учила?” – въпрос сигнал, че наистина съм се изложила. Райнов, Константинов, Марков, Петров… Можех да му говоря подробно и в детайли за „Между пустинята и живота”, не толкова детайлно, но все пак прилично за „Кръв”, или пък за „Репортажите”, които вчера бях чела до посред нощ, за „Хайка за вълци”…
Но не си спомних нито едно име. Осъзнах, че буквално не знам кои са авторите от конспекта ми. Затворих очи. Нито едно име. Изплува само името на другия белетрист, който не знаех и за който преди малко се молех да не ми се падне – Чавдар Мутафов. Трябваше да посоча все някого, преди да ме изгони. Посочих него. Заговорих за „Дилетант” – не бях чела книгата, бях чела само за нея, а отпред я бяхме обсъждали. Резултатът – пълна скръб от разбъркани думи със съмнителна достоверност. Той ме пита за колко съм според мен. Като казах три не вярвах, че ще ми се случи.
И – о, чудо!! Той написа тройката:)))) После обаче ми се скара, че нямало за кога да имам време да ги чета щом сега съм нямала, как като съм се омъжела и съм народила деца тогава ли съм щяла да седна да чета. После ме попита Байкалското езеро ли е най-голямото рилско езеро, аз го зяпнах и той ми се изхили високомерно и обясни на колегите как това пишели кандидат-студентите в днешно време. После ми връчи книжката със снизхождение и с думите „Със здраве!”.
Излязох със смесени чувства – хем бях неистово щастлива, че няма да се явявам пак и че няма повече да виждам Кунчев и да слушам за Далчев, хем ми беше тягостно, че така съм се изложила и че съм направила впечатление на пълната куха лейка, дето и тя не знае защо учи. Този човек е от онези, които ти внушават не с думи, а с държанието си как ако не си чел нещо, значи си тъп. Ами, не мисля, че съм тъпа. Просто не мога всичко да изчета и всичко да направя едновременно. Но това не ми помага особено. 😦
И сега хем съм щастлива, хем ми е гадно. Някой ден ще изчета тия книги. Ден, в който не съм в сесия, нямам няколко висящи курсови и домашни работи, нито пък редакции с изтичащ срок. Този ден ще дойде в края на сесията, но пък не мисля, че ще ми се чете точно „Диалетант” след нея. Така че явно ще си остана тъпа.
Но фактът си е факт – по-ужасната част от сесията мина, вече имам четири шестици и една тройка в книжката, чакам оценки от два изпита и ми остават още два за полагане. Има светлина в края на тунела.