Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2012

Тази седмица най-истинската и смислена (поне за мен) студентска организация в България – „Призив за образование“ – навършва пет години. Хората, които не спират да отстояват без колебание правото на студентите на достъп до образование, както и още много други студентски права, доказаха още едно рядко качество – постоянство.

Можете да се запознаете с тази организация с филма на колегите от специалност „Културология“ в СУ – „Призив на светло“:


По случай хубавата годишнина, реших да напиша един пост за своето запознанство с „Призив“, за своето първоначално недоверие и последващо уважение и възхищение. От призивци научих много и съм щастлива, че се случи така. 🙂 Пожелавам на „Призив“ още много постоянство, много нови попълнения (по-бързо спиращи да се колебаят от мен) и много успехи във всички каузи и на всички фронтове… които не са малко. 🙂
Бях първи курс, когато попаднах във факултета на първи брой на бюлетина на „Призив за образование“ – нова студентска организация, поставяща си за цел да се бори за безплатно образование и да защитава правата на учащите. Изпитвах силно недоверие към всякакви студентски организации и въпреки че успях да го преодолея за ФСС-то на ФЖМК (благодарение на журналиста и природозащитник Симион Патеев), не успях да сторя веднага същото за тези непознати хора от „Призив“. Въпреки че бюлетинът много ми хареса (особено стихотворенията на последната страница), така и забравих да се поинтересувам повече. Някакви хора се борят за студентските права. Или може би се борят за кариерите си, както всички по-известни студентски активисти?
Бях втори курс, когато с възмущение научих, че е започнато инсталиране на камери за видеонаблюдение в Софийския университет. Смятах (и още го мисля), че това е грубо нарушение на правата ни и че никой няма право да ни наблюдава все едно сме в затвор, а не в университет. Ректорът защитаваше камерите по доста безумен начин – ами, казва, ако някой луд влезе в университета с пистолет?! Как, питах аз, биха помогнали камерите тогава? Не получих отговор.
Започнах да участвам в люти спорове във форума на университета. Разделихме се на „ЗА“ и „ПРОТИВ“ камерите. В споровете се намесиха и колеги от „Призив“, а във форума тръгнаха всякакви слухове за тях – в най-добрия случай, че са „странни“. В един момент се намери някой, който да пренесе дискусията за камерите от онлайн пространството… в университетска аудитория в Ректората. Този някой бяха именно призивци.

Из бюлетина на „Призив“, посветен на видеонаблюдението

Отидох на дискусията на хората, които пишеха толкова хубаво и на които вече симпатизирах, но не смеех да се доверя напълно, защото още не можех да съм сигурна, че някой системно ще се занимава с нещо такова, ще издава бюлетин, ще го раздава на студентите… и ще прави всичко безкористно. Кой от нас не се е наслушал още отпреди да влезе в университет за корумпирани студентски съвети, за „млади и амбициозни“ кариеристи и всякакви платени активисти?
Но беше достатъчно да си пообщувам с призивци, за да разбера, че те не са нито кариеристи, нито интриганти, нито пък сектанти или терористи, за каквито ги обявиха с лека ръка във форума.
Защо пиша това? Защото знам, че има много хора, които не се присъединяват към никакви студентски движения именно заради същите съмнения, които изпитвах и аз навремето. Пиша го, за да ви кажа: има и хора, които наистина защитават каузи, не кариеристи и измамници. Малко са, но съществуват. Ако тръгнете да се занимавате с отстояване на каузи, не е задължително да останете излъгани от съмишлениците си. Има свестни хора, които наистина си струват доверието.
Но ще се върна към проблема с камерите. Към дискусиите в един момент се присъединиха и блогъри като Пейо. Интересното е, че почти никой от защитниците на камерите (освен представители на ръководството на Университета) не дойде да си изкаже на живо позицията. Все си бяхме едни и същи хора – призивци + няколко души, които се ядосвахме много на видеонаблюдението и искахме да си го кажем. Само един път дойде един колега от специалност Право, който се разговори с призивци, призна, че като ги вижда на живо, установява, че са супернормални… и после писа във форума, че замислят атентат!?
И така започнах да виждам как се раждат слуховете и мълвите. Хората подхождаха като мен – с недоверие, че някой може да се бори срещу таксите за обучение наистина заради таксите за обучение, че някой може да защитава студентските права заради самите студенти. А колегите с по-развинтено въображение (често подпомогнато от някой изнервен чиновник, изнервен, че е трябвало да си свърши работата заради някой призивец), пускаха безумните мълви за „тероризъм“. 😀 Но студентите от „Призив“ едва ли са първите и едва ли ще бъдат последните хора, борещи се за човешки права (като право на достъп до образование, право на лична неприкосновеност и др.), които са били окичвани с най-разнообразни епитети.
И така, след като разбрах какво не са призивци, дойде време да разбера какво са.

Бях трети курс, когато самата аз се захванах доста упорито със студентски активизъм. Намалиха ни стипендиите и чрез форума на СУ се събрахме хора от различни курсове и факултети, за да направим подписка сред колегите и да протестираме. Събрахме хиляди подписи, за дни  срещахме се с ректорското ръководство, говорихме пред медиите и в крайна сметка сформирахме Инициатива срещу орязване на парите за образование, в която се включиха и хора от „Призив“. Инициативата ни съществува малко повече от година и бе съорганизатор на студентските протести от 2010 г. срещу огромното орязване на университетските бюджети. Заедно, Софийския университет и академиите по изкуствата се изправихме срещу унищожителната политика на новото правителство, който неизбежно щеше да доведе до финансов крах на държавните университети.
Не беше Инициативата срещу орязване на парите за образование, не беше Призив, не бяха студентските съвети и другите студентски организации или ръководствата на протестиращите висши училища. Беше единството на всички студенти и преподаватели, което доведе протестите до успех. Всички заедно успяхме да извоюваме едно по-нормално отношение от държавата към образованието и продължихме учебната си година, без да затваряме поради липса на средства за отопление. Разбира се, не всичко се оправи и образованието ни продължава да е яко забатачено от проблеми, а опитите за вдигане на таксите продължават и днес, но заедно устояхме тогава и разбрахме, че можем да го направим и занапред.

17.11.2010 г. Снимка: Ивайло Атанасов

Студентската инициатива, за която ви споменах, лека-полека се разпадна. Повечето хора се оказаха… добре де, оказахме прекалено непостоянни. Не успяхме да се разберем и да заработим заедно с други студентски организации, а влязохме в дълги спорове кое как и защо трябва да се промени в българската образователна система, без да намерим общо решение откъде да започнем. Накрая на много от нас им писна, а други продължиха посвоему да се опитват да променят нещата към по-добро – а наистина има много работа за вършене.
Но в пълния хаос от очаквания, разнобой на мнения, спорове и какво ли не, „Призив“ успя да оцелее непокътнат и да продължи напред. Със същия устрем и същата непоколебимост. Без грам личен интерес, постоянно в защита на другите. Без губене на време за тъпи плювни и безсмислени спорове. Без страх от авторитети. С много спечелени битки, с много неспечелени, но и неизоставени. С твърдото убеждение, че образованието не е стока, университетът не пазар и не трябва да се превръща в такъв.
Затова аз имам надежда, че нещата ще се оправятзащото има хора, на които им пука, хора, които не се спират пред трудностите и НЕ поставят личния си интерес за своя единствена цел. Искам да благодаря на колегите за всичко направено, както и за приятелството и подкрепата  в собствените ми опити да направя Университета едно по-добро и справедливо място.
Благодаря и само напред! 🙂

Advertisements

Read Full Post »