Днес прочетох в един блог следното твърдение, което авторката му е прочела в „една книга, психология”. Хората, които подраняват за срещи имат мания за контрол над всичко и са властни, освен това се страхуват твърде много и имат импулсивни мании и фобии. Това, предполагам, е в защита, че въпросната авторка не може да не закъснее поне с 10 минути (в по-добрите случаи). Не знам за вас, но за мен подобно твърдение е меко казано, абсурдно.
Имам навика да отивам 2-3 минути преди или след часа на срещата. Тоест, водя се и в двете категории, но по-скоро към подраняващите. Нямам самочувствието на властен човек и не виждам в себе си фобии (освен към матемитика, но това е друга тема). Защо винаги бързам да съм навреме.
1. От малка съм възпитавана, че закъсняване за среща е неуважение към човека. Случва се на всеки, защото градът ни е лудница, но е хубаво, когато човек може, да го избягва. Това – като основна причина.
2. Един мой приятел винаги ми намира поне 3 минути закъснение, дори като срещата е на една пряка и си мисля, че съм излязла навреме. 😆
3. Именно, защото живея в централен район, винаги си го отнасям, когато закъснея и мъничко „Ето, ние колко време пътуваме и сме тук преди тебе”. 😛
4. Когато човек отделя от времето си (особено, когато обясни колко му липсва това време като цяло), аз лично не бих се чувствала удобно да му отнема 40 минути допълнително в чакане на някой ъгъл.
5. Не обичам да чакам, следователно предполагам, че и другите не обичат. Предполагам, според тази „психология”, това е фобия. Според мен пък, „фобия” е твърде силна дума и такива писачи на псевдонаучна литература много я обичат, за да подсилват твърденията си. Най-забавното е, че преди време бях попаднала на твърдение, че закъсняващите са властни натури, които подчертават важността си, а подраняващите – с робска психика. Тоест – обратното.
Няма нищо лошо в закъсненията (когато са под 20 минути, разбира се), но аз лично не намирам за реден подобен начин за оправдание. Какво е вашето мнение – фобия и властолюбие ли е да подраниш две минути за среща и да очакваш другият човек да дойде навреме?
Този пост е посветен на Марто. Поздрави^^
Преди два дни ни оранизираха лекции по история на книгата в Народната библиотека. За първи път този предмет ми стана толкова интересен. Затова и реших да пиша тук, пък било то и с риск да ви поотегча.
Имах удоволствието наскоро да прочета една изключителна книга и понеже няма как да не споделя възхищението си, а и май не е много известна в България, реших да пиша за нея тук. „Джонатан Стрейндж и мистър Норел” е издадена на български език от издателство „Прозорец” и, да си призная, основната причина да се спра на нея в книжарницата, беше ефектната корица и още по-ефектната анотация, съдържаща много ласкави думи за произведението на Сузана Кларк, казани от Нийл Геймън. Всичките – съвсем заслужени, както установих по-късно.
Много ми хареса алтернативната версия на войната с Бонапарт. Много ми хареса описанието на тогавашното английско общество, както и начинът, по който Сузана Кларк успява да представи героите си. Тя съумява да ги направи толкова реални и толкова осезаеми, че все едно са истински личности, които сме срещнали, с които сме разговаряли. Начинът, по който писателката описва магията също е великолепен. Има богато въображение и го прави по наистина вълшебен начин. Освен това, завързва много истории и успява да не зареже нито една от тях наникъде и никояне изглежда излишна и не на място, всичко е свързано. Кларк е обещала втора книга, но въпреки това не е оставила линиите по средата, напротив. Цялостната развръзка е чудесна, нещо, с което не всички фентъзита могат да се похвалят. :Р
Попаднах на доста интересна статия ето 
Кътчето на Селин 