Feeds:
Публикации
Коментари

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).

Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.

Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.

Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.

За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂

Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

Advertisements

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Луната, която убива

Свят, в който сънищата притежават могъща магия.
Свят, в който след като умреш се преселваш завинаги в селенията им, а смъртта идва от жреците на Хананджа, богинята на сънищата.
Трима герои, твърде различни един от друг, които заедно трябва да спрат надигането на древно зло, поглъщащо всеки живот, и да не се превърнат сами в чудовища.

lunata-koyato-ubiva-1Днес ще ви разкажа за една книга – или по-скоро за две, – за която от ужасно отдавна се каня да пиша. „Луната, която убива“, първа част от дуалогията „Сънна кръв“. Ще започна оттам, че съм редактор на българския превод, а това ме прави донякъде пристрастна – когато работиш по дадена книга, дори невинаги да е точно твоят тип четиво (в случая се оказа, че е), обикновено се задълбочаваш в нея повече, отколкото ако само си читател. Особено щом става въпрос за фентъзи или фантастична книга – ако като читател разнородният превод на терминологията от дадения свят примерно просто ще те подразни, като редактор лично отговаряш такъв да няма, т.е. трябва да вникнеш във всеки детайл, да проумееш как функционира всяко нещо и да се увериш, че всичко е предадено както трябва на езика ти.
Различното при тази книга е, че остана в съзнанието ми дълго след като приключих работа по нея. Потърсих си втората част още преди да я преведат на български, защото просто трябваше да прочета какво още става в света на „Сънна кръв“. Когато от „Сиела“ ми съобщиха, че ще издадат и нея – „Засенчено слънце“ – едва не подскочих от радост, а когато като част от сборника „Епично“ излезе „Наркомантът“ – разказ, написан предварително от Джемисин, за да изпробва „на практика“ света, оформящ се във въображението й – аз си купих тухлата, изчетох другите разкази и си пазих този две години. Пазих си го като нещо много специално, което ще прочета в някой специален момент за любима книга – за връщане в любим свят.
По принцип обичам фентъзи жанра, така че не е изненадващо защо „Луната, която убива“ ме грабна още на ниво анотация – друг свят, необичайна магическа система, битка между доброто и злото. Но най-подходящото определение и за трите неща, които изброих, е необичайни в най-добрия смисъл на думата.
jemisinАвторката Н. К. Джемисин е известна с изграждането на светове. „Луната, която убива“ е първата й завършена книга (макар че е издадена след по-късна нейна книга). След това има и други творби с други светове, като тази година The Fifth Season бе наградена с „Хюго“ – тя е началото на трилогия, чието действие се развива на планета, на която на всеки пет години настава своеобразен апокалипсис от земетресения и други природни бедствия.
Винаги когато гради нов свят, Джемисин подкрепя богатото си въображение с много учене – посещавала е курс на НАСА за писатели фантасти, подготвя се допълнително и чрез четене на много книги и навлизане в конкретни полета на знания, необходими й в дадения случай. За The Fifth Season например е изучавала сеизмология, а за „Луната, която убива“ и другите произведения от „Сънна кръв“ – египтология, психология.
Планетата, на която се развива действието, е спътник на газов гигант, кръстен от жителите й Сънната луна. Цялата митология е изградена върху наблюдаване на Слънцето, на Сънната луна и на спътника на самата планета – по-малката т.нар. Будна луна. Всички богове са деца на Слънцето и Луните, като се счита включително и че благородниците на двата най-големи народа се родеят с тях.
lunata-originalЦялата магическа система – силно различаваща се от тези в другите фентъзита – е изградена върху комбинация от сънища, чийто свят е вдъхновен от колективното несъзнавано на Юнг, и от древноегипетски схващания за медицината, живота и смъртта. Магията на могъщите жреци на богинята Хананджа, около които се движи сюжетът, произтича от сънищата на всички хора, от четирите „сънни съставки“, които всяка сънуваща душа притежава и които вярващите периодично даряват в храма. Тази магия се използва за лечение и помощ, като помощта понякога се явява във формата на прекъсване на живота на твърде старите и болни или на сметнатите за покварени.
Също като самата магия, така и злоупотребата с нея е могъща и води до чудовищни последствия – за самия жрец и за всички живи и дишащи хора около него.
В центъра на сюжета се намират две държави – хилядолетната империя Кисуа, забранила сънната магия заради чудовищните опасности, дремещи в нея, и по-младата цивилизация Гуджааре, градяща се основно върху нея и култа към Хананджа.
Главните герои са трима. Ехиру е Бирник на Хананджа, т.е. жрец, чиято задача е да приспива diego-rodriguez-dreamblood-coverнабелязаните като твърде стари, нелечимо болни или покварени, да изпраща душите им в света на сънищата и да събира и носи на братята си сънната им кръв за лечение на болните. Той е честен и всеотдаен, следващ строги морални норми и въвлечен в заговор, който е на път да то превърне от помагащ на нуждаещите се в наемен убиец. Ниджири е преданият му чирак, който за разлика от него е способен понякога да нарушава правилата, тъй като учителят му е толкова отдаден на вярата в абсолютното добро, че понякога е опасен за себе си и някой трябва да се грижи за него. Сунанди пък е посланичка на Кисуа и на практика противница на култа на Хананджа. Тя е по петите на истината за зреещия в Гуджааре ужасяващ политически заговор за световно господство и потапяне на света в смърт в името на тоталното могъщество на един маниак.
Всъщност никой от героите на Джемисин не е съвършено добър или съвършено зъл, макар че Ехиру много се приближава към първото, а въпросният маниак – към второто състояние.
808101-miniСъщо така никоя от двете държави не е съвършено добра или съвършено лоша – нито като позиция в романа, нито като описание на държавното устройство (например едните имат равенство на половете, но и робство, в другите няма роби, но жените често са безгласни букви – и така нататък). Положителните персонажи имат своите слаби места – като разбирането за цената на човешкия живот и правото (или липсата на такова) да бъде доизживян според волята на притежателя му, а дори и злодеят има своите човешки моменти – като искрената любов и грижа към жената и сина и болката от изживяна несправедливост. Различните култури са богато описани и живи пред очите на читателя, подобно на света на „Колелото на времето“ (за което се сещах често, четейки за пустинните племена във втората част). Героите са хем странни всеки със своите различни и често чудати схващания, хем близки до читателя с чисто човешкия си стремеж да спасят хората, които обичат, да останат верни на себе си, да опазят мира и света си.
the-great-red-spot-of-jupite„Луната, която убива“ предлага завладяваща история в интересен свят, много различен от типичния средновековен сетинг на повечето книги от жанра. В центъра на сюжета е битката за оцеляването срещу злото – както на света, така и личната борба на самите герои с дремещите вътре в тях чудовища. И това е по-сложната и дълбока борба, живо описана и осезаема, независимо дали става въпрос за потъването в нежеланите и опасни селения на магията и човешкото съзнание или за приемането на чуждите обичаи и правенето на компромис със своите, или за откриването на човешкото у тези, които са ти изглеждали нечовеци, преди да ги опознаеш.
На първо място за всеки от героите е любовта към най-близките и грижата за тях – независимо дали в съзвучие, или в противоречие с дълга или дори със здравия разум. Те – независимо дали жреци, дипломати, военни или други – са на първо място хора, които трябва да намерят баланса за себе си, защото светът невинаги е толкова черно-бял, колкото изглежда на пръв поглед.
В дуалогията, макар и до голяма степен облечени във въртоп от магия и фантазия, са поставени проблеми, които винаги са съществували и ще съществуват в историята на нашето съвсем реално човечество – границите на религията и свободата, правото на избор на смъртно болния да живее или да умре, възможностите на човека да приеме чуждите обичаи и схващания, дори когато му се струват абсурдни, но също така и да не налага силом своите.
mroczne_slonce-akurat-ebook-cov-miniИ като споменах дуалогия, втората част – „Засенчено слънце“ – също пленява както с допълнителното изграждане на света (нови измерения на магията, нови народи), така и с нови герои, нови завръзки и премеждия.  Тя и „Луната, която убива“ могат да се четат и самостоятелно, защото ги делят десет години време, макар конфликтът в „Засенчено слънце“ да се корени в първата част и някои от главните й герои да се явяват като второстепенни там. Продължението е много по-динамично, с повече събития и обрати, а главната героиня, жрицата лечителка Ханани, ми стана любима от самото начало. Но за това – друг път. 🙂

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.

Софиянци имаме лошия навик да се втренчваме в пъпа си. Забравяме, че тук имаме неизброимо повече възможности за работа с доста по-високо заплащане, отколкото в други части на страната. Свикнали сме най-голямата ни неуредица да е липсата на пряк транспорт до офиса, а билетите (за повечето хора) не са ни фатален харч. Смятаме, че щом ние сме постигнали нещо, всеки може. И когато съгражданите ни от други населени места не могат да си намерят работа там, където живеят, а тази, която си намерят някъде, е така ниско заплатена, че си броят стотинките, обвиняваме… тях. Което е абсурдно. Някои хора ми говорят тези дни за лицемерие и неморалност – ето това е лицемерие и неморалност.
Преди няколко дни една протестираща кондукторка каза, че БДЖ не е просто начин на пътуване, а начин на съществуване за много хора. Някои мои познати се хвърлят да обвиняват тези хора, че не са длъжни да им плащат по-ниските ЖП-билети с данъците си. Всъщност всички ние плащаме и субсидиите за автобусите (частните! автобуси), и изграждането и поддържането на пътищата – магистрали, шосета, малки междуселски пътчета. Когато се говори за „социален“ ангажимент на държавата, за вас думата „социален“ е асоциация на цигани, неправомерно вземащи помощи и неработещи чиновници на държавна издръжка. Всъщност социалният ангажимент на държавата е това, което изгражда общността, в която съществуваме – улиците, по които вървим, пътищата, по които пътуваме (независимо с какво), законодателството, според което живеем. Въпреки че на някои от вас много им се иска, държавата не може да бъде зачеркната изцяло – колкото и много проблеми да има във функционирането й.
В БДЖ трябва да има уволнения – но не на машинисти и кондуктори, а на ръководни кадри, които от години съдействат за съзнателното й саботиране и водене към фалит. Едни и същи хора се редуват от управление на управление на едни и същи постове и вършат едни и същи безобразия.
В БДЖ трябва да има промени на разписанието на влаковете – но не като това, което се опитаха да ни наложат този месец ( от типа спиране на пълен влак с отиващи на работа хора, и оставяне на празния от 4:30 сутринта, примерно), а в посока на подобряване на разписанието спрямо нуждите на пътниците.
В БДЖ трябва да има реформа – но в посока подобряване на услугата, а не на прекратяването й.
Още по-голяма реформа обаче трябва да има в мисленето ни. В егоизма ни, в озлоблението от собствения ни изпълнен със спънки живот, който ни е направил неспособни и нежелаещи да мислим и разбираме другите.

je suis bdj

Много от авторите на любими ми книги признават, че са се вдъхновили да пишат от поредицата „Хари Потър“ – не непременно за конкретните истории, а да пишат по принцип. Но ролята на „Хари Потър“ в живота на Джесика Кори, автор на „Произход“ и други фантастични йънг адълт романи, е дори още по-голяма. Ето нейния разказ – за забранените книги, за порастването и за правото на избор…

В моя малък роден град в Джорджия, в който имаше 144 църкви и само един бар, „Хари Потър“ беше определян като върха на дяволските творения – съзаклятие, създадено, за да примамва малките деца по порочни пътища, водещи до морална гибел. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка децата, за които знаех, че са прочели забранените книги, и бях наясно, че бяха тормозени заради това. Но виждах книгите в стекове в „Уол-Март“ (единственото място, където реално се продаваха книги в града ни) и, въпреки че не смеех да си го призная, те ми шепнеха.
harry_potter_halfblood_prince По различни поводи дори дръзвах да се доближа на три метра от тях, заставах и ги изучавах отстрани, като се преструвах, че небрежно разглеждам шоколадчетата до касата. С равностойни срам и очарование запаметявах корицата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ и се чудех какви ли думи се крият вътре. Когато мои приятели ми подшушнаха, че братовчедът на приятел на техен приятел е прочел тези книги (информация, посрещната с много гримаси и клатене на глави), ушите ми сигурно бяха почервенели. „Не мога да им кажа“ – мислех си. – „Не мога да им кажа.“
Но наистина исках да ги прочета. Много. Дори не съм сигурна какво ме притегляше към тях. Дали това, че бяха забранени? Или пък дебелината им? Винаги съм имала и винаги ще имам слабост към дебели книги. Или пък може би изкусителните им мистериозни корици?
Спомням си деня, в който най-сетне попитах родителите си дали може да прочета „Хари Потър“. Обмислях речта си цяла седмица. Имах си набелязани етапи и шлифовани аргументи. Логично бях пресметнала, че най-добрият ми подход е: „Но ако не съм ги чела, как бих могла да се защитавам срещу тях?“.
Първата ми молба, която беше доста по-смирена, отколкото я бях репетирала, беше посрещната със звучно НЕ. Но аз не се отказах. Отне ми няколко месеца, но най-сетне постоянството ми ми се отплати. Мисля, че в един момент родителите ми се измориха от постоянното ми натякване и затова се омилостивиха. Но не ми дадоха разрешението си с гневен отговор или като капитулация, а като признание на автономията ми. „Ние не искаме да четеш тези книги“ – казаха те, – „но ти разрешаваме да прецениш сама. Вече си на 15 и ние уважаваме твоята способност да избираш. Отсега нататък е твой избор какво ще четеш и каквото и да е то, ние ще продължаваме да те обичаме и да ти вярваме.“
jessicaБеше шокиращ момент, по-освобождаващ от всичко, което някога бях изживявала. Беше много по-определяща стъпка към зрелостта ми от вземането на шофьорска книжка, отиването в колеж или първото гласуване. Това беше денят, в който родителите ми признаха и уважиха моята способност да правя избор и въпреки че не харесаха решението ми, никога не се разколебаха в любовта и доверието си.
„Хари Потър“ се превърна в повратна точка във взаимоотношенията ми с моите родители. Ако те не бяха изрекли тези думи, ако вместо това бях изчела тези книги тайно и с чувство на вина, може би щях да се превърна в съвсем различен човек. Несъмнено връзката ми с тях щеше да беше силно нарушена. Вместо това прочетох книгите без никакъв срам, влюбих се в тях и запазих уважението на родителите си въпреки различното им мнение.
Загубих ли приятели? Да. Спомням си как казах на някои от тях, че съм прочела книгите и дори че съм ги харесала и те шокирани заявиха, че прекратяват приятелството ни и никога повече няма да си проговорим. Така и стана, не го направихме – но за моя изненада бях облекчена. Никога изпитах липсата им. Чувах как другите си шепнат: „Разбрахте ли, че Джесика чете „Хари Потър“?“ и се усмихвах.
Години по-късно щях да седна в киното с някои от тези си приятели – и дори с родителите си – за премиерата на филма „Хари Потър и Орденът на феникса“. Години по-късно щях да се озова в Хогсмийд в увеселителния парк „Вълшебният свят на Хари Потър“ с маслена бира в ръка и да плача, защото всичко беше започнало именно на това място. Точно тук беше започнала автономията ми.
Не беше порочно. Не бях засрамена. Но станах по-уверена в своите избори и в своята независимост. Много деца пораснаха с Хари Потър, а аз пораснах заради него.

Khoury, Jessica. Harry Potter And The Forbidden Books // NPR Books, 31.05.2014. 

Напоследък четем все повече книги и гледаме все повече филми в жанра антиутопия – откриваме нови и нови апокалиптични сценарии, в които планетата ни е замърсена, населението – намалено чрез изтребление и/или поробено, и то не от извънземни. Това, което силно ни привлича и което популярната култура ни предлага, е всъщност отражение на собствените ни страхове – страховете от война, от екологична катастрофа, от всякакви беди, породени от човешката алчност и от човешката склонност към неприемане на различните. Чрез книгите и филмите съзнателно или несъзнателно все по-често търсим отговор на въпроса: как може да се избегне това?
1
Вече сме гледали общо шест игрални филма за Х-Мен. Тяхната популярност е огромна, но това важи и за опасността от изхабяване на героите и стесняване на кръга от зрители само до най-запалените читатели на комиксите. Това обаче все още не се е случило.
Трилогия, развиваща се в началото на XXI век („Х-Мен“, „Х-Мен 2“, „Х-Мен 3: Последен сблъсък“), една предистория и една следистория на отделен герой („Х-Мен началото: Върколак“ и „Върколака“), както и една предистория на целия екип, развиваща се през 60-те на ХХ век („Х-мен: Първа вълна“) – какво повече може да се направи, ще се запитат по-незапознатите зрители?
Още много може да се направи, ще отговори всеки, който е по-запознат със света на Х-Мен и на супергеройските комикси като цяло.
Защото тези комикси не само ни дават страхотни герои с готини сили, но и истории, чието богатство не знае граници. И понякога само една-единствена история е достатъчна, за да задвижи отново колелото на филмовата поредица и да върне магията.
2.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ е сюжет от броеве 141-142 на „Uncanny X-Men“, публикувани през далечната 1981 г. Наистина далечна, защото антиутопичното бъдеще, което обрисува, се развива в тогава тънещата в мъглите на неизвестното бъдеще 2013 г. Стражите – гигантски роботи, създадени, за да подчиняват мутантите – затварят всеки с Х-гени в трудови лагери. В комикса малкото свободни Х-Мен изпращат ума на възрастната Кити Прайд в по-младото й Аз. Кити от настоящето води Х-Мен към предотвратяването на фатален момент в историята, който ще подбуди антимутантската истерия – убийството на сенатор Кели, извършено от Мистик.
През 1993 г. историята е претворена в двоен епизод на анимационния сериал „Х-Мен“. Вместо Кити в настоящето (през 90-те) от бъдещето идва мутантът Бишоп, който атакува член на Х-Мен заради все още несъстоялото се убийство на сенатор Кели.
Историята несъмнено е любима за феновете, защото през 2001 г. те поставят този комикс на 25-то място в топ 100 на най-добрите комикси на „Marvel“ за всички времена.

И ето я магията за филмовата поредица за Х-Мен – двете времеви линии в сюжета правят възможно той да бъде продължение едновременно на успешната трилогия и на също така любимата предистория „Х-Мен: Първа вълна“. Така можем да видим всичките си любими герои накуп (че дори и с няколко допълнения) и те да обединят сили срещу настъпилия/настъпващия апокалипсис.
3Назад във времето се връща Върколака – понастоящем най-популярният герой, при това единственият от Х-Мен със самостоятелни екранизации. Кити отново има своята роля – силите й са се разширили и развили и именно тя го изпраща в миналото.
Всичко това звучи много обещаващо и много амбициозно, но дали резултатът е на ниво?
Още в първите секунди на филма усещам, че отговорът ще бъде да – чувам думите на Професора, виждам картини на страшното бъдеще. Чудя се – как нещата са се объркали така и защо?
И ето ги добре познатите герои от трилогията – Кити, Колоса, Върколака, възрастните Професора и Магнито – както и новопоявилите се Блинк, Бишоп, Сънспот, Уорпат. А враговете им… о, враговете им са нещо, което не сме виждали нито в комикса, нито в анимацията, нито дори във фенфикшъните с най-развинтена фантазия, вложена в тях.
Стражите са по-ужасни от всичките си образи досега, защото имат способността да се променят.
5Също както в комикса, причината на бъдещия апокалипсис е Мистик. Но не само заради убийство, с чието извършване тя без да иска отприщва антимутантските настроения и бъдещата война, а и заради уникалните й гени, които са направили Стражите наистина непобедими.
В повечето филми за Х-Мен имаме конкретен мутант, който се оказва двигател на действието заради уникалните си сили. В първия филм това е дарбата на Плевел да изсмуква и прихваща чуждите способности, във втория – регенерацията на Върколака, а в третия малкият Лийч, умеещ да блокира способностите на околните, е превърнат в източник за тъй наречено „лекарство“ срещу мутиралите гени, което предизвиква нов разрив в обществото.
Също както и предишните филми за Х-Мен, и в „Дни на отминалото бъдеще“ е поставен въпросът за приемането на различните. И то отново от двете гледни точки – различните мутанти-изроди в очите обикновените хора заплашват самото им съществуване, а различните недоразвити човеци от гледна точка на Магнито могат да бъдат единствено военен враг.
Най-съдбоносният избор в „Дни на отминалото бъдеще“ е в ръцете на Мистик. Тя ни е позната от трилогията като бездушна убийца и от предисторията като добро момиче, тръгващо по лош път заради обикновеното желание да си намери място под слънцето – и именно сега трябва да разберем как тези две толкова различни по характер героини са всъщност един и същи човек.
„Не искам вашето бъдеще. Не искам вашето страдание!“ – роптае младият Чарлз Екзевиър. Непроменимо ли е бъдещето? Обречена ли е Мистик да се превърне в злодей? Обречено ли е човечеството на война, робство и смърт, или има начин крахът да бъде избегнат?
„Дни на отминалото бъдеще“ отговаря на този и на много други въпроси по фантастичен начин. 6Показва ни всичките ни любими герои на едно място, но най-важното – и трансформацията на основните персонажи. Виждаме младият учен Ханк Маккой, който все още не е приел напълно Звяра в себе си, както и Магнито, който с бодри крачки се е устремил към злодея, когото познаваме. Виждаме, че пътят на младия Чарлз Екзевиър към Професор Х далеч не така безпроблемен, както сме си мислели. Виждаме съдбовната важност на човешкия избор. Защото именно в избора е отговорът – в него е бъдещето и от него зависи какво ще е то.
„Дни на отминалото бъдеще“ ни предлага това, както и други послания, а също и много екшън, страхотен, заради фантастичните сили на героите. Типичното за „Х-Мен“ чувство за хумор също не е пропуснато, а Живака надминава всичките ми очаквания към екранизирането на този герой – сериозно, мислиш си, че вече няма как да те изненадат с поредния як мутант и се оказва, че не е съвсем така. 🙂
Едно е ясно – Х-Мен са много далеч от изчерпване на големия екран и отсега нямам търпение за следващия, осми филм от поредицата – „Х-Мен: Апокалипс“, 2016 г. Кой е Апокалипс ли? Един много, ама наистина много обещаващ злодей…

7