Feeds:
Публикации
Коментари

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.

Софиянци имаме лошия навик да се втренчваме в пъпа си. Забравяме, че тук имаме неизброимо повече възможности за работа с доста по-високо заплащане, отколкото в други части на страната. Свикнали сме най-голямата ни неуредица да е липсата на пряк транспорт до офиса, а билетите (за повечето хора) не са ни фатален харч. Смятаме, че щом ние сме постигнали нещо, всеки може. И когато съгражданите ни от други населени места не могат да си намерят работа там, където живеят, а тази, която си намерят някъде, е така ниско заплатена, че си броят стотинките, обвиняваме… тях. Което е абсурдно. Някои хора ми говорят тези дни за лицемерие и неморалност – ето това е лицемерие и неморалност.
Преди няколко дни една протестираща кондукторка каза, че БДЖ не е просто начин на пътуване, а начин на съществуване за много хора. Някои мои познати се хвърлят да обвиняват тези хора, че не са длъжни да им плащат по-ниските ЖП-билети с данъците си. Всъщност всички ние плащаме и субсидиите за автобусите (частните! автобуси), и изграждането и поддържането на пътищата – магистрали, шосета, малки междуселски пътчета. Когато се говори за „социален“ ангажимент на държавата, за вас думата „социален“ е асоциация на цигани, неправомерно вземащи помощи и неработещи чиновници на държавна издръжка. Всъщност социалният ангажимент на държавата е това, което изгражда общността, в която съществуваме – улиците, по които вървим, пътищата, по които пътуваме (независимо с какво), законодателството, според което живеем. Въпреки че на някои от вас много им се иска, държавата не може да бъде зачеркната изцяло – колкото и много проблеми да има във функционирането й.
В БДЖ трябва да има уволнения – но не на машинисти и кондуктори, а на ръководни кадри, които от години съдействат за съзнателното й саботиране и водене към фалит. Едни и същи хора се редуват от управление на управление на едни и същи постове и вършат едни и същи безобразия.
В БДЖ трябва да има промени на разписанието на влаковете – но не като това, което се опитаха да ни наложат този месец ( от типа спиране на пълен влак с отиващи на работа хора, и оставяне на празния от 4:30 сутринта, примерно), а в посока на подобряване на разписанието спрямо нуждите на пътниците.
В БДЖ трябва да има реформа – но в посока подобряване на услугата, а не на прекратяването й.
Още по-голяма реформа обаче трябва да има в мисленето ни. В егоизма ни, в озлоблението от собствения ни изпълнен със спънки живот, който ни е направил неспособни и нежелаещи да мислим и разбираме другите.

je suis bdj

Много от авторите на любими ми книги признават, че са се вдъхновили да пишат от поредицата „Хари Потър“ – не непременно за конкретните истории, а да пишат по принцип. Но ролята на „Хари Потър“ в живота на Джесика Кори, автор на „Произход“ и други фантастични йънг адълт романи, е дори още по-голяма. Ето нейния разказ – за забранените книги, за порастването и за правото на избор…

В моя малък роден град в Джорджия, в който имаше 144 църкви и само един бар, „Хари Потър“ беше определян като върха на дяволските творения – съзаклятие, създадено, за да примамва малките деца по порочни пътища, водещи до морална гибел. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка децата, за които знаех, че са прочели забранените книги, и бях наясно, че бяха тормозени заради това. Но виждах книгите в стекове в „Уол-Март“ (единственото място, където реално се продаваха книги в града ни) и, въпреки че не смеех да си го призная, те ми шепнеха.
harry_potter_halfblood_prince По различни поводи дори дръзвах да се доближа на три метра от тях, заставах и ги изучавах отстрани, като се преструвах, че небрежно разглеждам шоколадчетата до касата. С равностойни срам и очарование запаметявах корицата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ и се чудех какви ли думи се крият вътре. Когато мои приятели ми подшушнаха, че братовчедът на приятел на техен приятел е прочел тези книги (информация, посрещната с много гримаси и клатене на глави), ушите ми сигурно бяха почервенели. „Не мога да им кажа“ – мислех си. – „Не мога да им кажа.“
Но наистина исках да ги прочета. Много. Дори не съм сигурна какво ме притегляше към тях. Дали това, че бяха забранени? Или пък дебелината им? Винаги съм имала и винаги ще имам слабост към дебели книги. Или пък може би изкусителните им мистериозни корици?
Спомням си деня, в който най-сетне попитах родителите си дали може да прочета „Хари Потър“. Обмислях речта си цяла седмица. Имах си набелязани етапи и шлифовани аргументи. Логично бях пресметнала, че най-добрият ми подход е: „Но ако не съм ги чела, как бих могла да се защитавам срещу тях?“.
Първата ми молба, която беше доста по-смирена, отколкото я бях репетирала, беше посрещната със звучно НЕ. Но аз не се отказах. Отне ми няколко месеца, но най-сетне постоянството ми ми се отплати. Мисля, че в един момент родителите ми се измориха от постоянното ми натякване и затова се омилостивиха. Но не ми дадоха разрешението си с гневен отговор или като капитулация, а като признание на автономията ми. „Ние не искаме да четеш тези книги“ – казаха те, – „но ти разрешаваме да прецениш сама. Вече си на 15 и ние уважаваме твоята способност да избираш. Отсега нататък е твой избор какво ще четеш и каквото и да е то, ние ще продължаваме да те обичаме и да ти вярваме.“
jessicaБеше шокиращ момент, по-освобождаващ от всичко, което някога бях изживявала. Беше много по-определяща стъпка към зрелостта ми от вземането на шофьорска книжка, отиването в колеж или първото гласуване. Това беше денят, в който родителите ми признаха и уважиха моята способност да правя избор и въпреки че не харесаха решението ми, никога не се разколебаха в любовта и доверието си.
„Хари Потър“ се превърна в повратна точка във взаимоотношенията ми с моите родители. Ако те не бяха изрекли тези думи, ако вместо това бях изчела тези книги тайно и с чувство на вина, може би щях да се превърна в съвсем различен човек. Несъмнено връзката ми с тях щеше да беше силно нарушена. Вместо това прочетох книгите без никакъв срам, влюбих се в тях и запазих уважението на родителите си въпреки различното им мнение.
Загубих ли приятели? Да. Спомням си как казах на някои от тях, че съм прочела книгите и дори че съм ги харесала и те шокирани заявиха, че прекратяват приятелството ни и никога повече няма да си проговорим. Така и стана, не го направихме – но за моя изненада бях облекчена. Никога изпитах липсата им. Чувах как другите си шепнат: „Разбрахте ли, че Джесика чете „Хари Потър“?“ и се усмихвах.
Години по-късно щях да седна в киното с някои от тези си приятели – и дори с родителите си – за премиерата на филма „Хари Потър и Орденът на феникса“. Години по-късно щях да се озова в Хогсмийд в увеселителния парк „Вълшебният свят на Хари Потър“ с маслена бира в ръка и да плача, защото всичко беше започнало именно на това място. Точно тук беше започнала автономията ми.
Не беше порочно. Не бях засрамена. Но станах по-уверена в своите избори и в своята независимост. Много деца пораснаха с Хари Потър, а аз пораснах заради него.

Khoury, Jessica. Harry Potter And The Forbidden Books // NPR Books, 31.05.2014. 

Напоследък четем все повече книги и гледаме все повече филми в жанра антиутопия – откриваме нови и нови апокалиптични сценарии, в които планетата ни е замърсена, населението – намалено чрез изтребление и/или поробено, и то не от извънземни. Това, което силно ни привлича и което популярната култура ни предлага, е всъщност отражение на собствените ни страхове – страховете от война, от екологична катастрофа, от всякакви беди, породени от човешката алчност и от човешката склонност към неприемане на различните. Чрез книгите и филмите съзнателно или несъзнателно все по-често търсим отговор на въпроса: как може да се избегне това?
1
Вече сме гледали общо шест игрални филма за Х-Мен. Тяхната популярност е огромна, но това важи и за опасността от изхабяване на героите и стесняване на кръга от зрители само до най-запалените читатели на комиксите. Това обаче все още не се е случило.
Трилогия, развиваща се в началото на XXI век („Х-Мен“, „Х-Мен 2“, „Х-Мен 3: Последен сблъсък“), една предистория и една следистория на отделен герой („Х-Мен началото: Върколак“ и „Върколака“), както и една предистория на целия екип, развиваща се през 60-те на ХХ век („Х-мен: Първа вълна“) – какво повече може да се направи, ще се запитат по-незапознатите зрители?
Още много може да се направи, ще отговори всеки, който е по-запознат със света на Х-Мен и на супергеройските комикси като цяло.
Защото тези комикси не само ни дават страхотни герои с готини сили, но и истории, чието богатство не знае граници. И понякога само една-единствена история е достатъчна, за да задвижи отново колелото на филмовата поредица и да върне магията.
2.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ е сюжет от броеве 141-142 на „Uncanny X-Men“, публикувани през далечната 1981 г. Наистина далечна, защото антиутопичното бъдеще, което обрисува, се развива в тогава тънещата в мъглите на неизвестното бъдеще 2013 г. Стражите – гигантски роботи, създадени, за да подчиняват мутантите – затварят всеки с Х-гени в трудови лагери. В комикса малкото свободни Х-Мен изпращат ума на възрастната Кити Прайд в по-младото й Аз. Кити от настоящето води Х-Мен към предотвратяването на фатален момент в историята, който ще подбуди антимутантската истерия – убийството на сенатор Кели, извършено от Мистик.
През 1993 г. историята е претворена в двоен епизод на анимационния сериал „Х-Мен“. Вместо Кити в настоящето (през 90-те) от бъдещето идва мутантът Бишоп, който атакува член на Х-Мен заради все още несъстоялото се убийство на сенатор Кели.
Историята несъмнено е любима за феновете, защото през 2001 г. те поставят този комикс на 25-то място в топ 100 на най-добрите комикси на „Marvel“ за всички времена.

И ето я магията за филмовата поредица за Х-Мен – двете времеви линии в сюжета правят възможно той да бъде продължение едновременно на успешната трилогия и на също така любимата предистория „Х-Мен: Първа вълна“. Така можем да видим всичките си любими герои накуп (че дори и с няколко допълнения) и те да обединят сили срещу настъпилия/настъпващия апокалипсис.
3Назад във времето се връща Върколака – понастоящем най-популярният герой, при това единственият от Х-Мен със самостоятелни екранизации. Кити отново има своята роля – силите й са се разширили и развили и именно тя го изпраща в миналото.
Всичко това звучи много обещаващо и много амбициозно, но дали резултатът е на ниво?
Още в първите секунди на филма усещам, че отговорът ще бъде да – чувам думите на Професора, виждам картини на страшното бъдеще. Чудя се – как нещата са се объркали така и защо?
И ето ги добре познатите герои от трилогията – Кити, Колоса, Върколака, възрастните Професора и Магнито – както и новопоявилите се Блинк, Бишоп, Сънспот, Уорпат. А враговете им… о, враговете им са нещо, което не сме виждали нито в комикса, нито в анимацията, нито дори във фенфикшъните с най-развинтена фантазия, вложена в тях.
Стражите са по-ужасни от всичките си образи досега, защото имат способността да се променят.
5Също както в комикса, причината на бъдещия апокалипсис е Мистик. Но не само заради убийство, с чието извършване тя без да иска отприщва антимутантските настроения и бъдещата война, а и заради уникалните й гени, които са направили Стражите наистина непобедими.
В повечето филми за Х-Мен имаме конкретен мутант, който се оказва двигател на действието заради уникалните си сили. В първия филм това е дарбата на Плевел да изсмуква и прихваща чуждите способности, във втория – регенерацията на Върколака, а в третия малкият Лийч, умеещ да блокира способностите на околните, е превърнат в източник за тъй наречено „лекарство“ срещу мутиралите гени, което предизвиква нов разрив в обществото.
Също както и предишните филми за Х-Мен, и в „Дни на отминалото бъдеще“ е поставен въпросът за приемането на различните. И то отново от двете гледни точки – различните мутанти-изроди в очите обикновените хора заплашват самото им съществуване, а различните недоразвити човеци от гледна точка на Магнито могат да бъдат единствено военен враг.
Най-съдбоносният избор в „Дни на отминалото бъдеще“ е в ръцете на Мистик. Тя ни е позната от трилогията като бездушна убийца и от предисторията като добро момиче, тръгващо по лош път заради обикновеното желание да си намери място под слънцето – и именно сега трябва да разберем как тези две толкова различни по характер героини са всъщност един и същи човек.
„Не искам вашето бъдеще. Не искам вашето страдание!“ – роптае младият Чарлз Екзевиър. Непроменимо ли е бъдещето? Обречена ли е Мистик да се превърне в злодей? Обречено ли е човечеството на война, робство и смърт, или има начин крахът да бъде избегнат?
„Дни на отминалото бъдеще“ отговаря на този и на много други въпроси по фантастичен начин. 6Показва ни всичките ни любими герои на едно място, но най-важното – и трансформацията на основните персонажи. Виждаме младият учен Ханк Маккой, който все още не е приел напълно Звяра в себе си, както и Магнито, който с бодри крачки се е устремил към злодея, когото познаваме. Виждаме, че пътят на младия Чарлз Екзевиър към Професор Х далеч не така безпроблемен, както сме си мислели. Виждаме съдбовната важност на човешкия избор. Защото именно в избора е отговорът – в него е бъдещето и от него зависи какво ще е то.
„Дни на отминалото бъдеще“ ни предлага това, както и други послания, а също и много екшън, страхотен, заради фантастичните сили на героите. Типичното за „Х-Мен“ чувство за хумор също не е пропуснато, а Живака надминава всичките ми очаквания към екранизирането на този герой – сериозно, мислиш си, че вече няма как да те изненадат с поредния як мутант и се оказва, че не е съвсем така.🙂
Едно е ясно – Х-Мен са много далеч от изчерпване на големия екран и отсега нямам търпение за следващия, осми филм от поредицата – „Х-Мен: Апокалипс“, 2016 г. Кой е Апокалипс ли? Един много, ама наистина много обещаващ злодей…

7

Никога досега не бях ходила на море извън сезона. Избрах за този експеримент Варвара – място, на което съм летувала ужасно много години и което не съм посещавала от седем. Заради презастрояването на цялото Черноморие рядко изобщо ходя в тази посока. Варвара е едно от малкото сравнително запазени места, а в последно време много упорито се заговори за нови устройствени планове, проекти, инвестиционни интереси и други подобни „хубави“ неща, обещаващи това да се промени. Затова реших да изпреваря събитията и да отида, докато Варвара не е все още безвъзвратно бетонирана и съсипана. И то извън сезона, та ако случайно процесът е по-напреднал, отколкото знам, поне да не е гъч от хора.
Vlak_BurgasВинаги, когато имам възможност, пътувам с влак – независимо дали става въпрос за кратък или за по-дълъг път. Вярно, недостатъците, които постоянно обсъждаме с приятели, са налице – все по-неудобни разписания, по-бавно придвижване, отколкото с кола или автобус, – но за мен предимствата са повече. Има все повече нови влакове и те са наистина РАЗКОШНИ. Дори и в старите е по-широко и просторно, отколкото в автобусите, човек може да стане и да се разтъпче по всяко време, а не да стои сгънат с часове (а аз не заемам кой знае колко място – какво ли им е на по-високите и едрите от мен…), има тоалетна и не се чака евентуално спиране на някоя миризлива бензиностанция (особено важно предимство при по-дълъг път), а ако сте от тези, на които им прилошава в автобус и им се налага да пият гадни зомбиращи хапчета, при повечето такива хора това просто НЕ се налага във влак.🙂
Та като споменах нови влакове… новите спални вагони са фантастични! Много по-широки от старите, много удобни и невъобразимо по-чисти. Хем чух за тях, пък пак останах удивена. А това да преминеш разстоянието, като спиш в легло, и да си свеж на следващия ден, вместо да си продремеш част от почивката, е допълнителен бонус.

И така – Бургас.🙂 Ами, и там не съм ходила от сума време и бях много нетърпелива да разгледам.

Тук обаче идва неприятният момент: ако сте с багаж, няма да спите в Бургас и не искате да хванете от влака директно автобус, а първо да разгледате, гардеробната отваря чак в 9:00 (влакът пристига към 7:15) и затваря в 21:00 (влакът за София е в 22:00). Така че ще трябва да си отделите час-два да седите върху саковете и да ругаете нечие плиткоумие. Все пак сутринта жената идва по-рано, оставила е и телефон на стъклото, но за вечерта проблемът си стои. Ето една такава недомислица може да помрачи идеалното изкарване.
Та след като някак преодолеете този тъпизъм, предстои Бургас.🙂 А той в началото на май е още по-зелен и прекрасен, от това, което си спомням от летните си идвания.


За на юг има кажи-речи редовни маршрутки, но ако пътувате за някое селище по-южно от Царево, са по-малко – разбира се, ако бързате, може да ползвате маршрутки с прекачване, защото има и такива Царево-Резово. Може би като почне сезона, ще ги оправят. Може би. Хубавото е, че вече ползват един по-пряк междуградски път и пътуването е по-бързо. А гледката отново е красива – свежо зелена пролетна гора от двете страни на шосето.
Първото впечатление от Варвара – няколко гигантски бетонни мастодонта на входа ѝ. Цялата публикация »

Полицаи, завардили ФЖМК. Ето така ме посрещнаха. Снимка: Offnews

След студентската окупация на Ректората следва… полицейска на Факултета по журналистика!
Днес преди около час отидох и ме посрещнаха полицаи, завардили входовете към двора на факултета. Поискаха ми студентска книжка, за да ме пуснат да вляза. Обясних им, че нямам такава, защото не съм студент, а докторант. Поискаха ми пропуск, но им обясних, че разполагам единствено с лична карта. Усетих ги, че се чудят какво да правят, но за мой късмет Нели Огнянова беше там и се застъпи за мен. Благодарение на нея успях да вляза вътре.
По-интересното е, че Гриша Атанасов ги засне не просто около факултета, а ВЪТРЕ в него, по коридорите. Във ФЖМК окупация и протест няма и е много странно за какво проверяват, но и да имаше, университетската автономия забранява влизането на полиция в сградата, освен с разрешение от ректора. Такова няма (или поне преподавателите и служителите вътре не знаят да има) и се чудя КАКВО се случва и КОЙ го е заповядал?

Полицай по коридорите на ФЖМК.
Снимка: Гриша Атанасов

Копривщица, 5 август 2013 г. След окончателното реституиране на музея Ослековата къща (къщата, в която са се шили въстаническите униформи за Априлското въстание) служителите изнасят табла и експонати.
Реститутите са братя Дебелянови, чийто род закупува къщата от Ослекови през 1947 г.
Бъдещето на имота им засега е неизвестно.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 25 other followers