Индианци от филмовите ленти

С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската?
Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:

Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук:
Файл 1
Файл 2
Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане! 🙂

Read Full Post »

1968 година – на границата между две епохи – Make love, not war

Миналата година започнах поредица от постове за 1968 г., която така и не довърших. Затова – време му е вече. 🙂 Продължавам оттам, откъдето спрях. Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г. Можете да видите предишните публикации на следните линкове:

~линк към част първа~
~линк към част втора ~Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета ~Виетнам~
~линк към част четвърта ~Америка в пламъци~
~линк към част пета ~Франция~
~линк към част шеста ~Чехия~

Въпреки разцвета на „глобалните“ средства за масова информация или по-точно казано – на телевизията, човешкото общество през 60-те години си остава удивително разнообразно, даже в пределите на страните от „първия“ и „втория“ свят. Културната глобализация е по-скоро проект, отколкото реалност и поради това не плаши, а омайва с перспективите си. Идеята за множественост на културите, за тяхната принципна различност все още не е популярна и даже изолационните доктрини от рода на Black power! са облечени в мащабните дрехи на марксизма.
Индивидуализмът и отстояването на „Аз“-а като първично творческо начало не противоречат на стремежа към публичност и колективно творчество. Не случайно най-яркото явление в изкуството на 60-те е рок музиката. 1968-ма и последвалите я години е време на разцвет на рок енд рола във всичките му класически прояви, не само като музикален и поетичен жанр, а като особен нонконформистки стил на живот. Това са най-силните години на The Beatles и Rolling Stones, Doors и Velvet Underground, години на младост и израстване на Pink Floyd и Led Zeppelin, Deep Purple и Jethro Tull.

Това е времето, когато „комерсиалната“ и „алтернативната“ музика все още не си противостоят така яростно, а професионалните продуценти само се опитват да „усвоят“ тази част на пазара (и често са бити). Даже тези, които тогава още не са били родени, сега, след почти половин век, говорят с носталгия за Джим Морисън и Джими Хендрикс, Дженис Джоплин и Нико.

Разбира се, мнозина се опитват да дресират непокорния звяр. Резултатите понякога изглеждат парадоксално. През 1968-ма на Бродуей е поставен мюзикълът „Коса“, станал хит благодарение на финансовото покровителство на предприемача Майкъл Бътлър, който иска да пробие в Сената чрез антивоенни лозунги. Всъщност, когато Бътлър за пръв път вижда анонсите към спектакъла, решава, че става дума не за проповядваната от дългокосите хипита любов като начин на живот, а за любовна история в индианско племе… „Коса“, засягащ всички възможни злободневни теми – наркотиците, сексуалната революция, войната, расизма и даже излизащия на мода окултизъм – има небивал успех сред публиката, но рок музикантите виждат в него елементарно шоу. „Някаква скучна версия на това, което наистина се случва и аз не почувствах нищо друго освен досада“ – зявява Джон Фогърти от групата Creedence. От своя страна контракултурата също толкова скептично оценява заснетия в САЩ филм на лидера на европейското интелектуално кино Микеланджело Антониони „Забрийски Пойнт“, в който знаменитият режисьор се опитва да пресъздаде атмосферата на „бунтуващите” 60-те.

В крайна сметка западното общество проявява гъвкавост и приспособимост, преглъщайки и смилайки протеста на поколението на бумърите. Разбира се, културният и политически естаблишмънт не проумява веднага колко далеч може да се стигне по пътя на отстъпките. През 1972 година на конгреса на стремително подмладената Демократическа партия на САЩ един от умерените й членове възкликва: „Тук има прекалено много дълги коси и явен недостиг на хора с пури“. Но само след две години това „увлечение“ е отстранено. В средата на 70-те левите движения престават да са опасност за стабилността на западното общество, заемайки доста скромно място в политиката и доста забележително в изкуството.
Съвсем различна е и мярата за конформизъм при самите „бумъри“. Сред тях се оказват и немалко такива като Бил Клинтън – при тях протестът под формата на пушене на трева и вяло отклоняване от призивите за армейска служба лесно се съчетава с кариеристичните амбиции.
В края на крайщата именно представителите на това поколение и до ден днешен в значителна степен определят лицето на световната култура, бизнес и политика. Въпреки всички разочарования, а може би именно благодарение на тях, това е време на оптимизъм. Този оптимизъм няма нищо общо нито със спокойствието и комфорта, нито с вярата в светлото бъдеще. Вероятно може да бъде сравнен само с оптимизма на първите християни, които с нетърпение и надежда очакват края на света. Наистина в евангелието на младежката контракултура от 60-те години мястото на вярата е заето от бунта, а на надеждата – от скептичноста. Но за това пък призивите за любов са повече от достатъчни – лозунгите са Give Peace a Chance и All you need is love от песените на Битълс, а девизът е Make love, not war!

И това наследство от 1968 година едва ли някой някога ще успее да оспори.

Read Full Post »