С орлови пера в косите и дрехи от еленова кожа, на гърба на волни мустанги и с лъкове и стрели, които никога не пропускат целта… Безстрашни воини и ловци на бизони и скалпове…
Точно така познаваме индианците… от филмите. Понякога те са благородните диваци, друг път назадничавите кръвожадни зверове или пък невинните деца на природата… според моментната мода в киното. Но какви са били и са индианците в действителност? Всички ли коренни народи на Америка са ловували бизони? Всички ли носят пера и яздят коне – без изключение? Къде свършва филмовата реалност и започва истинската?
Преди няколко дни попаднах във форума на Орловия кръг на интересен документален филм – Reel Injun. Превеждам си заглавието като Индианецът от филмовите ленти.
Reel Injun проследява образа на индианците във филмите за един век време – от нямото кино, та чак до днес. Еволюцията на образите, налаганите стереотипи, както и влиянието на холивудските продукции върху начина, по който светът възприема индианците и начина, по който те самите възприемат самите себе си.
Създателят на филма е Нийл Дайамонд от племето крии, който пътува из Америка и посещава ключови места, оказали влияние както върху историята на индианците, така и върху филмите за тях. Например, мястото на екранизираната стотици пъти битка при Литъл Бигхорн – първата, в която армията на САЩ е претърпяла загуба на бойното поле от когото и да е (в случая – от сиуксите).
Също и Пайн Ридж, резерватът на наследниците на Лудия кон – героят от Литъл Бигхорн; Сан Франциско, заради хипи вълната, пробудила нов интерес към културата и съдбата на индианците; Холивуд, който след като години наред преразказва индианската история, в един момент взима главна роля в нея, когато Марлон Брандо изпраща индианката Сашийн Литълфедър да откаже Оскара му за „Кръстникът“ заради отношението към индианците и настоящия им бунт в Ундид Ний.
В Reel Injun са включени кадри от ужасно много класически и по-нови филми, както и коментари на известни индиански и бели режисьори, сценаристи и актьори, сред които Клинт Истууд, Роби Робъртсън, Сашийн Литълфедър, Джон Трюдел, Ръсел Мийнс.
Тук можете да гледате първите десет минути от филма с български субтитри:
Ако ви хареса, можете да си го свалите (без превод) целият оттук:
Файл 1
Файл 2
Важно: за да тръгне, трябва първо и двата файла да се свалят, а после да се разархивират едновременно. Автоматично се получава avi-файлчето и е с чудесно качество (по-добро от откъса горе, който леко пострада от компютърните ми умения).
Приятно гледане! 🙂
Archive for февруари, 2011
Индианци от филмовите ленти
Posted in Разни, TV, tagged Adam Beach, Chris Eyre, Cllint Eastwood, Джон Трюдел, Индианци от филмовите ленти, Клинт Истууд, Литъл Бигхорн, Лудия Кон, Марлон Брандо, Нийл Дайамонд, Пайн Ридж, Роби Робъртсън, Ръсел Мийнс, Сашийн Литълфедър, Холивуд, документален филм, индиански филми, индианци, Holywood, indian, movie, movies, native american, Neil Diamond, филми, R. Michael David, Reel Injun, Rod Rondeaux, Russell Means on февруари 20, 2011| 6 коментара »
1968 година – на границата между две епохи – Make love, not war
Posted in Без категория, tagged "Коса", 1968, All you need is love, бумър, контракултура, Give Peace a Chance, Hair, Make love, not war, хипи on февруари 16, 2011| 7 коментара »
Миналата година започнах поредица от постове за 1968 г., която така и не довърших. Затова – време му е вече. 🙂 Продължавам оттам, откъдето спрях. Използвани са материали на Игор Христофоров, печатани в руското сп. „Наука и техника” № 9 от 2008 г. Можете да видите предишните публикации на следните линкове:
~линк към част първа~
~линк към част втора ~Китай и Латинска Америка~
~линк към част трета ~Виетнам~
~линк към част четвърта ~Америка в пламъци~
~линк към част пета ~Франция~
~линк към част шеста ~Чехия~
Въпреки разцвета на „глобалните“ средства за масова информация или по-точно казано – на телевизията, човешкото общество през 60-те години си остава удивително разнообразно, даже в пределите на страните от „първия“ и „втория“ свят. Културната глобализация е по-скоро проект, отколкото реалност и поради това не плаши, а омайва с перспективите си. Идеята за множественост на културите, за тяхната принципна различност все още не е популярна и даже изолационните доктрини от рода на Black power! са облечени в мащабните дрехи на марксизма.
Индивидуализмът и отстояването на „Аз“-а като първично творческо начало не противоречат на стремежа към публичност и колективно творчество. Не случайно най-яркото явление в изкуството на 60-те е рок музиката. 1968-ма и последвалите я години е време на разцвет на рок енд рола във всичките му класически прояви, не само като музикален и поетичен жанр, а като особен нонконформистки стил на живот. Това са най-силните години на The Beatles и Rolling Stones, Doors и Velvet Underground, години на младост и израстване на Pink Floyd и Led Zeppelin, Deep Purple и Jethro Tull.
Това е времето, когато „комерсиалната“ и „алтернативната“ музика все още не си противостоят така яростно, а професионалните продуценти само се опитват да „усвоят“ тази част на пазара (и често са бити). Даже тези, които тогава още не са били родени, сега, след почти половин век, говорят с носталгия за Джим Морисън и Джими Хендрикс, Дженис Джоплин и Нико.
Разбира се, мнозина се опитват да дресират непокорния звяр. Резултатите понякога изглеждат парадоксално. През 1968-ма на Бродуей е поставен мюзикълът „Коса“, станал хит благодарение на финансовото покровителство на предприемача Майкъл Бътлър, който иска да пробие в Сената чрез антивоенни лозунги. Всъщност, когато Бътлър за пръв път вижда анонсите към спектакъла, решава, че става дума не за проповядваната от дългокосите хипита любов като начин на живот, а за любовна история в индианско племе… „Коса“, засягащ всички възможни злободневни теми – наркотиците, сексуалната революция, войната, расизма и даже излизащия на мода окултизъм – има небивал успех сред публиката, но рок музикантите виждат в него елементарно шоу. „Някаква скучна версия на това, което наистина се случва и аз не почувствах нищо друго освен досада“ – зявява Джон Фогърти от групата Creedence. От своя страна контракултурата също толкова скептично оценява заснетия в САЩ филм на лидера на европейското интелектуално кино Микеланджело Антониони „Забрийски Пойнт“, в който знаменитият режисьор се опитва да пресъздаде атмосферата на „бунтуващите” 60-те.
В крайна сметка западното общество проявява гъвкавост и приспособимост, преглъщайки и смилайки протеста на поколението на бумърите. Разбира се, културният и политически естаблишмънт не проумява веднага колко далеч може да се стигне по пътя на отстъпките. През 1972 година на конгреса на стремително подмладената Демократическа партия на САЩ един от умерените й членове възкликва: „Тук има прекалено много дълги коси и явен недостиг на хора с пури“. Но само след две години това „увлечение“ е отстранено. В средата на 70-те левите движения престават да са опасност за стабилността на западното общество, заемайки доста скромно място в политиката и доста забележително в изкуството.
Съвсем различна е и мярата за конформизъм при самите „бумъри“. Сред тях се оказват и немалко такива като Бил Клинтън – при тях протестът под формата на пушене на трева и вяло отклоняване от призивите за армейска служба лесно се съчетава с кариеристичните амбиции.
В края на крайщата именно представителите на това поколение и до ден днешен в значителна степен определят лицето на световната култура, бизнес и политика. Въпреки всички разочарования, а може би именно благодарение на тях, това е време на оптимизъм. Този оптимизъм няма нищо общо нито със спокойствието и комфорта, нито с вярата в светлото бъдеще. Вероятно може да бъде сравнен само с оптимизма на първите християни, които с нетърпение и надежда очакват края на света. Наистина в евангелието на младежката контракултура от 60-те години мястото на вярата е заето от бунта, а на надеждата – от скептичноста. Но за това пък призивите за любов са повече от достатъчни – лозунгите са Give Peace a Chance и All you need is love от песените на Битълс, а девизът е Make love, not war!
И това наследство от 1968 година едва ли някой някога ще успее да оспори.