Мемоарите на един „Хари Потър” фен

Знаете ли, покрай новината за „Приказките на барда Бийдъл” се присетих за една стара моя страст – „Хари Потър”. Бях шести клас, когато моя много близка приятелка ми подари първата книга. Точно ни беше подхванал пубертета и задължителната свръхсуета и очаквах някакъв подарък стил грим, спирала за коса, лак за нокти или нещо подобно, но за своя изненада получих книга. В никакъв случай не съм от онези читатели на „Хари Потър”, на които това е първата книга. Вече бях изчела един куп детски класики като „Тайната градина”, „Емил от Льонеберя”, „Двойната Лотхен”, „Хрониките на Нарния”, „Хобит” и т.н. Бях чела и не толкова детските „Големите надежди”, бях започнала и дебелото фентъзи „Колелотото на Времето”, а този „Хари Потър и Философския камък” на някой си „Дж. К. Роулинг” за първи път го чувах. Все пак, понеже тази приятелка ми е наистина много добра и й имах доверие, че няма да ми подари някоя глупост, реших да видя за какво иде реч…

Напоследък като че ли романите на Роулинг поне около мен получават повече критики, отколкото похвали. Хората ги отричат като комерсиални, като повече продукт, отколкото творчество. Дори техни читатели казват, че са зарибяващи, но без литературна стойност. Дори техни фенове са на мнение, че първите три или четири са били истински добри, а нататък комерсиалността е надвила литературата и магията й.
Не съм литературен критик, нямам висше филологическо образование. Кажете ми, какво придава литературна стойност на едно произведение? Дали това колко начетен и умен е авторът му и колко знание и фантазия е преплел и вложил в него? Или талантът на перото, който му позволява да направи текста интересен, увличащ и красив? Или конкретните литературни похвати, използвани с вещината на учения човек? Или пък проблемите, поставени в произведението му – да са общочовешки, сериозни, да има мъдрост и поука? Или пък героите да бъдат достойни за пример за читателите – положителен или отрицателен според целта на произведението – да възвеличи или осмее дадени страни на човешкия характер.
Романите за „Хари Потър” вкратце са историята на едно момче, осиновено от семейство, което не го обича. Самотно момче без приятели, което един ден научава, че починалите му родители са магьосници, че самият той е магьосник и навлиза в един вълшебен свят на приказките. Момче, което се сблъсква в него с най-могъщия черен магьосник на света – чудовищния Волдемор – извършил много злодеяния, сред които и убийството на родителите на Хари. Оттук започва една магическа надпревара със злото като Хари никога не е сам, той има своите новооткрити приятели в училището за магьосници и своите учители.
Не съм спец по литературните похвати и затова няма да правя опити за литературоведски анализ на „Хари Потър”. Но да, романите са написани увлекателно, с жив език, който те кара да се почувстваш все едно си там, да влезеш в кожата на героите. А светът на „Хари Потър” е изкован от знания на митологиите и много прочетени книги (в него има един куп магически създания, излезли кои от древните митове, кои от детските приказки) и от фантазия, фантазия и още фантазия. Роулинг съумява да създаде цял един свят на новоизмислена магия, да вплете вече съществуващите митове в една съвършено нова сплав, доусъвършенствана с плодовете на собствения й ум. А най-силната магия в този свят е плод не на някой магически предмет като Философския камък, Бъзовата пръчка или друга от вълшебните реликви, с които Хари се сблъсква в приключенията си – най-силната магия, единствената магия по-могъща от черните изкуства на великия Волдемор, е магията на любовта.
Изпод пластовете приказност, заклинания, магически способности, летящи метли и всякакви други вълшебни хрумки всъщност е историята на едно дете, което израства до един млад човек, историята на човекът, който трябва да открие себе си. Човекът, поставен пред необходимостта от борба със злото – а именно злото на другото изоставено момче, другото сираче, чиято съдба на такова му е въздействало точно по противоположния начин. Лишила го е от способността да обича и по този начин го е превърнала в чудовище. Защото най-страшното в образа на Волдемор е не наследствеността на могъщия Салазар Слидерин, не черните магически умения, а неспособността да разбере както е обич и да обикне. Алчността и омразата, ламтежът за власт и за употреба на насилие над другите. Хари Потър пък не е обичайният идеален герой – той не е силен като Херкулес, могъщ в магиите като Мерлин, мъдър като когото си изберете. Той е едно момче с добри магически способности около средното равнище, на моменти мрънкащ (колкото това и да възмущава някои фенове), колебаещ се и незнаещ способен ли е да поеме бремето на това да бъде „Момчето-което-оживя”, враг номер едно на Волдемор и този, който в крайна сметка трябва да го възспре и довърши. Чудесното на този образ е именно, че е човек като всички останали, без да му липсват слабости. „Част от магията се изгуби, когато след четвърта книга го хванаха хормоните”, оплакват се фенове. Ами да, на 15 всички ги хващат хормоните, дори и героите. Роулинг съумява да приземи своя герой, за да ни покаже, че всеки човек може да бъде такъв. Без вълшебствата, без борбата между добрите магьосници и Големия Лош и неговите Смъртожадни. Когато Хари Потър разбира, че единственият начин да спаси света от Волдемор и да успее да го унищожи напълно е да му позволи да го убие, той, без да е мъдрец с древни познания и велик ум, без да е всемогъщ магьосник, израняващ с жест планини със земята, без да е воин или нещо друго, той намира сила да пожертва самия себе си, за да спаси близките си от страдания. И поглеждайки зад цялата магическа история – за частицата на душата на Волдемор (душа, разпадаща се от множеството черни магии), прилепнала за душата на Хари и превърната в коридор, по който злодеят отново и отново да може да се връща към живота, докато момчето е живо; за легендарната Бъзова пръчка и как тя избира своя господар, заклинанията, с които се бият двамата врагове, магиите, на които са подвластни и т.н. и т.н. и т.н. Поглеждайки отвъд всичко това, всъщност става дума за един много лош човек, който иска да наранява околните и един обикновен човек без свръхспециални достойнства, който намира в себе си силата за саможертва, готовността да застане между лошия човек и останалите и да поеме ударите му. И това, което истински му вдъхва сила са не легендарната мантия невидимка, не научените в „Хогуортс” магии, не дори уроците при Дъмбълдор – а любовта и саможертвата на родителите му и любовта му към приятелите, които трябва да защити.
Какво комерсиално има в това?
Всъщност, именно готовността да бъдеш добър човек, независимо какво ще ти струва това, да се бориш със злото (било то под формата на черна магия, която не е ли всъщност при Роулинг просто въплъщението на алчността, егоизма, жестокостта и неспособността да обичаш), да устоиш на съблазните му и да си винаги насреща за хората, които обичаш – това го има във всичките седем книги, във всичките герои, успели или неуспели да го постигнат. За това се разказва в „комерсиалния” „Хари Потър”, това е основата, гръбнакът на историята, влязла в сърцата на милиони хора по света, малки и големи. Дали това е „литература” или романите, започнати от бедната самотна майка Джоан Катлийн Роулинг в кафене, за да не е в студения неотоплен аартамент са просто плод на алчност и желание да забогатее, дали са плоски и ефектни или в тях има онази общочовешка проблематика, която прави романът роман, това преценете сами. Но когато четете „Хари Потър”, опитайте се да се абстрахирате от комерсиалния му успех, от желанието си да видите идеалния, безгрешен, всесилен главен герой и позволете на посланието на книгите да стигне до вас. Не казвам, че това е идеалната форма на това послание, не казвам, че текстът има най-високото ниво на художественост и на литературни похвати, но заставам твърдо зад твърдението, че е всичко друго освен плосък и комерсиален – от първата до последната буква.