Приказка за стълбата на практика

Чели ли сте „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски?
Много ценна е, препоръчвам ви я. Направи ми силно впечатление, още когато я прочетох преди години. Бях малка тогава и повече се възхищавах на приказността и по-късно разбрах метафората. А с годините тя започна все повече и повече да ми се набива в главата. „Приказка за стълбата“ се оказа едно от най-пропитите с истина произведения, които съм чела. Преди 8 години, когато бе свикано 39-тото Народно събрание, някой от депутатите (вече нямам спомен кой или коя) раздаде на всичките си колеги народни представители по един екземпляр от „Приказка за стълбата”. Това, разбира се, не произведе никакъв ефект върху съвестта им – както можеше и да се очаква. Такава е човешката природа. Смирненски го е описал пределно ясно и, уви, хич не е преувеличил. Не знам колко от депутатите са били някога бедни младежи-идеалисти, вярващи, че „всички дрипльовци са мои братя”, но и да е имало случайно такива – отдавна не го вярват.
Проблемът на представителната демокрация у нас е, че народните представители реално погледнато не ни представляват. Те представляват своите лични интереси и интересите на приближените си. Те нямат реален стимул да представляват избирателите си, когато получават финансови облаги от това да представляват конкретни лица и фирми, които им заплащат чудесно за това. Властта бързо им се услажда и им показва нови неподозирани пътища, къде-къде по-сладки от това да служиш на избирателите си. От какъв зор да представляваш техните интереси, когато си имаш свои, къде-къде по-сладки?
И така ще бъде, докато няма никакви начини народът да контролира представителите си. По закон контрол може да оказва чрез избори, референдуми и протести. За съжаление, и в трите случая има проблем.
Проблемът на изборите е, че реално погледнато няма избор. Хората са все едни и същи, менят боята си, но не и морала си (както е казал народът – вълкът козината си мени, но нравът – не). Дори да се появят нови, по-различни хора в избирателните бюлетини и дори и народът да гласува за тях и да ги избере, винаги съществува опасността от синдрома, описан в „Приказка за стълбата”.
Проблемът на референдумите е, че в България те имат статут не на решение, а на информативно допитване. С други думи, когато направиш референдум, решението му просто се взима предвид от властите като информация за хорското мнение и те могат да се съобразят с него, но могат и да не се – по свое усмотрение.
Проблемът с протестите е, че трудно се организират, трудно се намират ентусиасти, които да отидат на тях, лесно се намират ентусиасти, които да им се почудят на ентусиазма и още по-лесно се намират начини за компрометиране на цялата работа. Справка – мероприятието, което ни спретнаха на 14-ти – с наетите лумпени, мнимата бомба и полицейското насилие – легитимирано пред обществото чрез старателно заснетите от bTV действия на лумпените.
И все пак, като че ли протестите са най-добре функциониращата форма на изразяване на народното недоволство в последно време. С протести се даде истинска гласност на проблема с унищожаване на българската природа. Протестите обърнаха вниманието на обществото към опитите за узаконяване на подслушването на Интернет (подновени напоследък). И това са само една малка част (далеч непретендираща да е най-важната) от примерите. За мнозина е спорно действат ли наистина протестите и това често става повод за разгорещени дискусии по блогове и форуми, кафенета и квартални седянки.
Действащи или не, едно е факт – те ужасяват властта. Дали заради полъха на `97-ма в БСП-рските глави, дали заради обезпокоителното за олигарсите „съединение на народа” или поне на не една и две негови прослойки на януарските протести, дали заради даването на гласност на твърде много от мръсотиите на въпросните олигарси… властта е изплашена. Затова и отговорът не закъснява. Подготвя се нов проектозакон за митингите и протестите. Той категорично забранява да се протестира на зоните около Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. Освен това, забранява участието на животни и автомобили в протестите. Забранява да се снима на протест (може би за да не излизат такива материали с полицейско насилие?), затова пък предвижда кметовете да могат да променят времето и мястото или направо да забраняват събитията, а също и официално да могат да ги филмират. Това, разбира се, се обосновава като борба с тероризма. По същият начин се обосновава и желанието на МВР да следи комуникацията на гражданите, на които уж „служи”, в система, подобна на Биг Брадър. След като част от скандалната Наредба 40 бе орязана от конституционния съд, сега е на път да се появи като част от Закона за електронните съобщения. Нека не забравяме, че протестите на еколозите, а също и сегашните протести на студенти, еколози, зърнпопроизводители, млекопроизводители, майки на деца с увреждания и други граждански групи и будни граждани извън гореизброените се организират именно по Интернет. Дори има сайт за подкрепяне на протеста онлайн. По този начин явно властите искат да ликвидират възможността от организиране на спонтанни протести, както навремето се случваха тези за Странджа, благодарение на анонимния тогава сайт Спаси Странджа. Властта е толкова обезпокоена за статута си, че вече е започнала да развива параноя – Миков, например, вижда Скайп като основен инструмент за организация на организираните престъпни групи (подробности). Изглежда се кефи много на китайците, които буквално следят логовете със скайп-разговорите на гражданите си и му се иска да инициира нещо подобно и у нас.
По конституция цялата държавна власт произтича от народа, народът е източник на властта. На практика, обаче, колкото повече народът се опитва да въздейства на властта, толкова повече тя се опитва да въздейства на него, за да пресече това – чрез навлизане в личното му пространство със следенето на телефонните, мобилните и интернет комуникациите му, съхраняването на различни видове данни и, разбира се, чрез откровени мерки против протестите – освен гореизложените, и с утежняване на процедурата по разрешаване на протест – включително със записването на личните данни на колкото повече хора-организатори е възможно и т.н. и т.н.
Изводът е един – властта не иска народът да се меси в управлението на народа. Веднъж минали по Стълбата на Смирненски, управляващите са решили да се вкопчат в каквото и както могат и с всякакви мерки да не допускат да загубят властта и да паднат и стъпалце надолу. Вече сме пределно наясно, че не можем да разчитаме на нашите представители да ни представляват, защото те дори не си правят труда да крият, че правят всичко по силите си да ни представляват минимално.
Оттук накъде?
СРОКСОС подеха лозунги за „нова система“. Обясниха, че това не означава, че искат да премахнат демократичната система, а да я направят по-демократична чрез реално участие на гражданите във взимането на засягащите ги решения.
Възможно ли е това? Или е напразна химера?
Възможно или не, на мен ми изглежда като единствения начин за излизане от затворения кръг на българската приказка за стълбата.
Въпросът е ще се примирим ли с положението или ще се опитаме да променим нещо.
Следващият е – как.

Илюстрация – ~robverheyen